Носталгия по лятното кино

Обличам си най-готините дрехи. Една розова пола от крепон, която съм си шила сама, сложила съм й кръгли джобчета и розова дантела. Кьопава съм, та ми е отнело съсипващо за един десетгодишен човек време, но с нея съм единствена и неповторима. Никой няма такава пола! И такава синя блуза от Гърция няма. И за обувките с въжена подметка и връзки до коляното цял Балчик ме гледа с тиха завист. Сърцето ми трепти още от шест вечерта и през пет минути се взирам в часовника дано е минало повече време. Ще вечеряме, на мен не ми се яде. 

И на другите деца не им е до ядене. Росен е с изгладена риза с ръб на късите ръкави. Дънките му са се надигнали над глезените, ама пък са му от чужбина. Има диско коланче и понеже е слаб, частта, дето виси, се е проточила до коляното му. Оставил я е да се ветрее до бедрото му, защото се връзва с червената лента на маратонките му.

Светльо са го сресали на път. По принцип си е черничък, а от слънцето е станал направо абаносов и зъбите му светят в тъмното. Баща ми ще ни води. Вече е време да тръгваме, а той все се спира да си каже по някоя смешка с някого, пък мен ме боли коремът от притеснение, че ще закъснеем. От два дена чакаме тая вечер. И десетки детски компромиси сме направили, за да поемем родителското изнудване да правим разни добри неща и да не се издъним точно преди тая вечер.  

Филмът започва в девет. Точно в девет и няма реклами. 

Отиваме на лятно кино.

Спомнянето на неща от миналото винаги е поръсено с носталгия. И е като сладолед с шоколадови стърготини и ягоди отгоре, дето гребеш внимателно, подкопаваш, за да си запазиш за последната хапка вкус от всичко - и шоколада, и ягодите. Така подкопавам от време на време своите спомени и ето този с лятното кино ми е последната, най-вкусна лъжичка от сладоледа.

Не е тъжен спомен - вдъхновяващ е. Съдържа цялата съкровена радост на това да отидеш някъде, където не е затворено и не е обичайно, и там, под звездите и в топлата преднощ, да преживееш кино. Ама така да го преживееш, че съвременните не-знам-си-колко-D-технологии да са жалки с опитите си да те вкарат в екрана. Там влизахме без специални очила, само с въображение и мечтателност. Празнично влизахме - със саморъчно шити розови поли, изгладени ризи с ръб на ръкавите и прекалено дълги диско коланчета. 

Да влезеш във филма с фланелка с Робинзон и сламена шапка от плажа

В Балчик имаше две летни кина. Или поне аз толкова помня. Едното беше във високата част на града и беше малко. Оградата му беше зидана и някакво пълзящо растение я беше прегърнало като за танц. Плакатите с филмите ги слагаха на вратата. Не познавах системата на планиране на прожекциите, затова минавах по три пъти на ден в най-големите летни жеги оттам, за да видя дали пък няма да сменят филма за довечера, защото тоя вече три пъти сме го гледали. И като го сменяха, си дерях колената из мидения балчишки камък, за да стигна час по-скоро при другите деца и да им кажа новината. Едно лято изгледахме сума филми с Люи дьо Фюнес тук. За две седмици изръшкахме почти цялото му кино творчество и започнах да го чувствам като мой чичо - така бях свикнала всяка вечер да ме разсмива. 

Другото лятно кино беше на пътя между новата и старата част на града. На влизане се падаше вляво и ми се виждаше гигантско. Екранът беше с гръб към шосето и за мен това не беше случайно - киното загърбваше делничния живот, фръцваше се на ежедневието и ни приковаваше към себе си. За разлика от малкото кино, това беше с амфитеатрално разположени пейки. Номерът да седнеш на хубаво място беше да дойдеш по-рано и като се отворят вратите, да тичаш до средата на реда, точно пред центъра на екрана.

Можех дълго да го гледам и ей така тоя екран, само чист и бял. Огромната му белота ме поглъщаше и възхищаваше с потенциалната си възможност върху нея да се изпише, види и преживее всичко. Оттогава вярвам, че не черното, а бялото съдържа всички цветове. То е оптимистичната им среща, защото тепърва им предстои да се разлеят. В черното вече всичко се е случило, просто още не го разбираш. 

Тук се гледаха уестърни. Не помня точно кои, но помня как високите, ръбести балчишки скали зад гърбовете ни се превръщаха в техен декор. На екрана се вдига прах под копитата на кон, дървеният форд насред американската степ е омърлушен, а каубоят с черната шапка ще се стреля с този с бялата. Гледаме ги в очите, примижали са от напрежение кой пръв ще извади оръжието от кобура и ние с тях се изправяме на седалките. “Аре, бе, отстреляй го тоя, бе!”, шепти Росен и свива ръцете си в юмруци. “Шшшшт!” изсъсква леличката до нас, ама на кого му пука. Пък и какво разбира тя от филмово преживяване! Светльо така се е вторачил пред себе си, че ако го боднеш с показалец, ще подскочи до небето. За черния каубой сме и тримата. Тюююю, прахът се вдига от екрана, вдига се и в летния театър, точно под нас, дето сме на най-хубавите места. Шац! Черният каубой изважда револвера и дрджжжж - белият пада в средата на прашната американска улица, на която сме и ние. “Ле-лееее - крещи Светльо и зъбите му проблясват в тъмното - скивАхте ли как извади пищака?!” “Неееее - опулили сме се аз и Росен - егаси колко е бърз тоя!”

От възторг Росен има нужда да направи още нещо. Изправя се и започва смешно да подскача между редовете. Възкъсичките му дънки се веят около слабите глезени, а дългата опашка на диско колана го пердаши по бедрата. Някой друг ни шътка, ама останалите се смеят, така че и шъткането се влива в общия кикот. Като си тръгваме, говорим един през друг, а аз решавам, че ето от тази вечер съм “женски каубой”. Казва се “каубойка” ме поправя Росен, ама Светльо вика, че това са глупости - нямало жени каубои.“Да, бе, да  - съпротивлявам се аз - как пък ще няма! Ами “Кет Балу”?! “Ама тя не е точно каубойка!” - настоява Светльо. “Каубойка си е! И аз съм като нея!!” И бях. В същото кино, на следващата, по-следващата и още пет вечери подред, когато все гледахме този същия филм с белия и черния каубои. Само че аз вече носех сламена шапка от плажа, извита отстрани като за “каубойка”. И не розовата пола, а дънки, разбира се - къде се е чуло и видяло каубойка с розова пола с дантелки! И фланелка с Робинзон Крузо - все пак беше по-подходяща от другата с “Бони М” на гърба. 

“Коса” за момиче на дванайсет под небето на Бургас 

Летните кина на Бургас носеха същата магия. Мисля, че по мое време бяха три. Едното беше в Летния театър, където обикновено се играеха спектакли и киното беше приютявано само за безспорни, гръмотевични хитове като “Междузведни войни”. На главната, малко преди да влезеш в Морската градина, също имаше кино. С един братовчед знаехме как да се вмъкнем вътре през една дупка откъм съседен двор на къща, но страхът, че може да ме хванат, ми разваляше удоволствието после. Все си представях как лелята от касата припълзява към мен, хваща ме за ухото и пред цялата киноаудитория ме извежда навън. И после до края на лятото ме е срам да припаря.

Най-обичах обаче другото кино, до Градската библиотека. Не знам какво точно му харесвах толкова, но ме привличаше като човек, с когото искам да се виждам често. Беше дискретно свито между сградите и ако не знаеш, че си е там, няма как да го откриеш просто така. Красиво стоеше на един ред с домовете на хората и някак делнично се вписваше в обичайния ред на живота им. Хапваш надве-натри у дома, излизаш от входа и хоп - влизаш в съседната врата на лятното кино. И докато гледаш филма, от време на време забелязваш как плажната ти кърпа се ветрее на собствения ти балкон. Ето в това кино съм преживявала най-великите си филмови усещания. Като “Коса” на Милош Форман. Нищо не разбирах от политическия контекст на филма, обаче гледах и попивах свободата, пленена бях от идеята за нея. И напълно вярвах, че е достижима и я управлявам. Веят се косите на хипитата, вее се и моят тъничък детски перчем там, под небето на летния Бургас. А музиката, с все пръщенето от очуканите тонколони, излита в тъмното към звездите. И аз с нея. 

Там гледах “Разярения бик” и “Крамер срещу Крамер”. Малко далечна американска действителност, довята над водите на световните океани и морета, през моя бургаски бряг, та до лятното кино. Към края на филма винаги подухваше откъм морето, а аз седях на пейките без облегалки и нито хлад усещах, нито болка в гърба. Съпреживявах поредната история, дошла някъде отвъд, случила се там, но прожектирана на белия екран пред очите ми, пропусната сякаш от системата като незначителна. И тя полека-лека формираше характера на едно момиче от осемдесетте, в някаква си страна на края на европейската карта, което преживяваше целия свят в летните кина на своето време. 

Белият екран на киното, черният екран на небето

Имаше култура на лятното кино. Освен официалното облекло, което си беше константа за летните ваканционни вечери, в киното си носехме по нещо за пиене и нещо за ядене. Така и не стигахме обаче до сандвичите от баба - филмът винаги беше по-интересен от преживянето на някакво парче хляб с масло и настърган кашкавал. Задължително се оборудвахме с връхна дреха, защото след девет ставаше хладно. По-късно, когато малко пораснахме, ходехме на лятно кино и за да преживяваме първите си трепетни допири до нечие друго тяло. И пак на тия пейки, ех, ужасно си красива - все пак цял следобед си се старала - а той небрежно опира бедрото си о твоето. Кръвта ти прозира през бузите, много ти е топло, а онова от екрана има по-малко значение. Важни са звездите над главата ти, и сладоледът, дето си го поделяте. И това, че леко потреперваш от бриза, пък той те загръща с шушляковото си яке, което така мирише на него. Драматичният край на филма е важен, защото можеш да плачеш, а той да те прегърне и да те целуне по косата. Пък после така не ти се иска да се прибираш, и на него също така не му се иска, че ходите покрай брега, гледате белия подгъв на вълните и си мълчите.

Понякога прекрачвате прага и боси стъпвате по студения нощен пясък на плажа. Тогава той е само ваш, като лятното кино, където всичко от екрана все се отнася точно до вашата начинаеща история. И се качвате в наблюдателницата на спасителя и се вторачвате в черното небитие на морето. Не ви е страшно тогава това черно. Като белия екран в лятното кино е - все така уж празно, а пълно с възможности. Бременно с бъдещето ви, в което и двамата още няма как да знаете, че няма да има летни кина. Че филмите няма да живеят вече под звездите, във входа до вас, точно встрани от балкона, където се вее хавлията от плажа. И че черното на небето на нощния плаж няма да е вече ваше, защото престанахте да го забелязвате. 

Лятното кино и нощният плаж останаха заедно. Когато за последно слязохме от наблюдателницата на спасителя и си изтупахме добре краката от пясъка, за да си обуем хубавите обувки, те останаха да броят изпадалите песъчинки. Броят ги още - проявили сме някаква любовна небрежност и поне сме оставили достатъчно след петите си.

Най-хубавият ми спомен от лятното кино е как един път заваля проливен дъжд. Прожектираха “Великолепната седморка”. За момент киномашината спря, а операторът се показа от кабинката си и извика: “Който ще остане да гледа, да си вдигне ръката”. Вдигнахме по две, за да ди подсигурим мнозинство пред онези, дето доброволно щяха да излязат от магията, заради някакъв си дъжд. “Дооообрееее!” каза операторът и лентата се завъртя отново. И Юл Бринър и Стив Макуин гърмяха с револверите си, докато гърмяха и гръмотевиците, и преминаваха с конете си през реката, докато покрай босите ни крака се лееха вади от дъждовна вода. Прашните им лица се измиваха от дъжда, който заливаше белия екран, и в суровите им погледи се появяваха изненадващи сълзи… Ето такива неща можеха да се случат само в лятното кино. 

Днес, в средата на лятото на нашия разгорещен живот, да си спомним за него!