Социализмът, обяснен като за тийнейджъри

Пътеводител из дебрите на соц модата, храната, хигиената и още.

Здравейте, комсомолци! 

Здраве желаем, другарко Касимова! 

Ако социализмът не си беше отишъл преди 30 години, ето така щяхме да се обръщаме едни към други, уважаеми съвременни тийнейджъри. И много още неща нямаше да са така, както ги виждате днес, както други не бяха такива, каквито напоследък разни хора ви ги разказват. Слушах наскоро едно двайсет и няколко годишно красиво създание да ми обяснява колко хубаво и спокойно било по времето на Тодор Живков. За него чувала от баба си, която й разказвала още какви хубавини сме преживявали през социализма и как сме били на ръба да влезем в комунизма, когато строят се променил. Да оставим настрана, че винаги е подозрително да слушаш какви ги говори баба ти, когато самият ти си в своите двайсет, ама и да се възторгваш по нещо, което няма как да си познавал, е направо глупаво. Затова и пиша този текст. В него няма да ви обяснявам геополитическия контекст, вечното съревнование между Запада и Изтока, няма да ви говоря за Русия като стратег на репресивната социалистическа практика, икономическата система на социалистически пазар и утопичната доктрина на комунизма. То не би било интересно, защото си беше мъртво родено и такова си остана. В следващите редове ще ви разкажа какво беше да си тийнейджър в онова време. Ще го направя практически, така че да можете да съпоставите нашето тийнейджърство с вашето днес. Това няма да го видите в учебниците - те очевидно са написани от хора с доста продажна памет и твърде зависими спомени.  

И така. 

Соц наследство, нрави и Комсомол

По времето, когато родителите ми ме създали, хората трябвало задължително да са женени, за да могат да живеят заедно и да имат деца. Когато пък майка ми е била тийнейджър  (тогава такава дума не е съществувала в езика ни - на тийнейджърите им се викало “подрастващи”, “младеж” или “юноши и девойки”), ако те сварят, че например си в една хотелска стая с момче или, както се казва, ви хванат “на калъп”, задължително ви оженват. На такива бракове им се викало “комсомолски”, защото Космосолът ги организирал. Комсомолът пък беше организация, в която всички млади хора от 14 до 30 годишна възраст задължително членуваха. Той беше нещо като люпилня на Комунистическата партия - преди да влезеш в нея (можеше след навършване на пълнолетие), те подготвят за това велико събитие, като ставаш комсомолец. Комсомолът беше адски тъпа работа - даваш някакъв дребен членски внос, за да получиш червена членска карта, а после, ако те изберат на някаква отговорна работа в структурата, се разбиваш от следучилищни заседания, оперативки, срещи на колективите и т.н. Комсомолците си имаха строга структура и всеки на някого беше началник. В йерархията аз стигнах до завеждащ културно-масовата работа на училищния комитет, което си е нещо като министър на културата, ама в училище. Караха ме да организирам рецитали, изложби на патриотични картини на деца художници и масови посещения на скучни музеи. Имахме главен секретар на Учкома (училищен комитет)  - една Борислава, която, ако не беше се сменил строят, вероятно вече щеше да е министър на нещо - толкова отдадена на комитета и комунизма беше! В Комсомола приемаха първо седмокласници отличници. Понеже бях такъв, трябваше да съм кандидат с първата група, което значеше голям гърч. Три месеца учихме устав, история и идеи, и назубряхме някакви много важни Тезиси, написани от Първия секретар на БКП и ръководител на страната, другаря Тодор Живков. Разбира се, тайно на тия тезиси им викахме “тестиси”, тестисите на Бай Тошо. Ама много тайно, защото по онова време всеки всекиго подслушваше и можеше да го докладва като непрогресивен или враг на народа, ако нещо не го кефи. И затова всички лъжеха, че много обичат партията, персонално Бай Тошо (така му казваха хората на Тодор Живков - както сега на Бойко Борисов казват Бате Бойко) и безпределно вярват в идеята на комунизма за равенството между хората. В същото време имаше много вицове, с които му се подиграваха, но те се разказваха само сред проверени хора. Групата от “прогресивни младежи”, които трябваше да станат комсомолци, се явихме на два изпита - на районно ниво и на градско ниво. Препитваха ни по конспект разни малко по-големи от нас, които го играеха големи шефове. Питаха ни например колко са петимата от РМС. Не ви е важно да знаете какво е РМС - ама пък колко да са тези петима, а?! Приеха ни, купихме си специални светлосини ризи и униформи за комсомолци и много се надухме, че сме “некви специални”.  На следващата година във въпросния Комсомол приеха и последните хаймани на училището, без изпит. Тогава разбрахме, че някои неща наистина нямат смисъл. Комсомолът определено. 

По време на социализма нямаше Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Вършеше същата работа, но си имаше с него една Снежанка да му помага. Великден и Коледа не съществуваха и по време на тези празници из църквите се разхождаха разни проверяващи шайки, които можеха да ти извоюват наказание по комсомолска линия, защото се разправяш с църкви и религии, вместо с правилния идеалистически материализъм. 

Дискотека

Комсомолът регулираше изцяло извънсемейния ни живот. Дискотеките ни се организираха под негово ръковотство и се провеждаха следобяд или рано надвечер, но никога не свършваха след 22 ч. Там алкохол не се сервираше, но ние се напивахме, защото криехме алкохол под дрехите си. Ако ни хванеха, лошо. Музиката беше и българска, и чужда, като на една западна песен, се падаше да има три от социалистическия блок. Затова слушахме Майкъл Джексън, в компанията на Алла Пугачова, Карел Гот и върха на сръбския рок “Бело дугме”. Смелите диджеи (известни тогава като диско жокери) нарушаваха това правило, но си беше опасно да не им цъкнат тока. Плакати на любимите банди се продаваха на черно и с това се занимаваха най-отворените. На мен ми донесоха за един рожден ден плакати на някакви немски певци, които даже не ги знаех кои са, ама снимките им бяха на средната страница на списание “Браво”, бяха шарени и модерни и аз тутакси си ги закачих на стената в стаята. Касетофон получих в шести клас - моно. Двукасетъчен дек пък ми подари майка ми между 10 и 11 клас - голям зор беше и пак стана чрез познати моряци, които ми го купиха от Корекома (какво е това, ще разберете след малко). Записи на касети се продаваха в сувенирни магазини и принципът на подбора в тях пак беше като онзи в дискотеките. Иначе презаписвах музика от радиото - предаванията Нощен хоризонт, “Музикална стълбица” и “Пулсиращи ноти” - директно чрез външния микрофон. Молех се горещо водещият да не се обади с някаква реплика, майка ми да не влезе в стаята или да не звънне телефонът, че да ми развалят записа. 

Стил и мода 

Не можехме също така да си боядисваме косите, да си правим розови или зелени кичури, да имаме пънк гребени или изобщо да ходим на училище с необран врат за момчета и несплетена коса за момичета. Няма дълги коси, няма бради, няма мустаци. И конските опашки не важат - плитка или късо младежко! Никакъв грим, никакви лакове и дълги нокти. Униформите бяха задължителни, но не във всяко училище. В моето не бяха до гимназия. В гимназията трябваше да носим сини престилки върху другите си дрехи, а когато имаше официален повод, носехме костюми в един убийствено отвратителен нюанс на синьото - нещо като днешните униформи на ватманите. Не ни пускаха да припарим в училище, ако чорапите ни не бяха бели, без никакви ленти, мотиви или каквото и да е по тях. Мен ме върнаха един ден от училище, заради синя и червена лента на късите чорапки. 

Да имаш дънки беше голяма работа. Дънки с маратонки, които не са родно производство (имаше едни “Ромика” само) си беше направо мега модерно. По едно време дънките се носеха с китайски кецове. Едва си намерих едни с три номера по-големи - шляпах с тях из града като с плавници, но гордостта, че съм модна икона не ме напусна цяло лято. Изобщо готини дрехи нямаше и за да си “по-така” някой трябваше да ти донесе нещо от чужбина или вашите да могат да пазаруват в специалния магазин за стоки от Западна Европа, наречен Кореком, за който вече ви споменах. Това бяха моряци, пилоти, търговски представители на някакви определени и много малко компании, дипломати, гурбетчии в Либия, Сирия, Конго и т.н.. Нашите не можеха да стъпват в Кореком, затова и носех едни ужасно грозни дънки, които някаква приятелка на майка ми й подарила. Носих ги пет години. Само тях. Стремежът да си по-различен от общата маса беше толкова силен, че изобретаталността ни беше впечатляваща. С две съученички намерихме познати бензинджии, които имаха специфични униформи. Уговорихме ги да ни намерят по едно от техните якета, сложихме им собственоръчно копчета “тик-так”, налепихме някакви емблеми кой откъдето има, и станахме “различни”. В десети клас си накъдрих косата на студено къдрене. За малко да ни намалят поведението - спаси ни високата ни комсомолска активност и училищен успех. 

Храни и напитки 

В междучасията ядяхме от лавката в училище, където се продаваха мазни и студени пържени картофи, нещо като соцвариант на чипса, ама влажен, прегорен и супер солен. Казваше се “картошки”. Имаше още два-три десерта с имена като “Република”, “Байкалче” и суха паста “Родопи”. Ядяхме сандвичи в пликчета - филия студен бял хляб с маргарин и две кръгчета салам. Саламът беше два вида - шпек и мек. Имаше и два вида сирене - бяло и кашкавал. Кисело мляко, прясно мляко, брашно и разни там други неща се правеха от няколко държавни фирми и стояха в безкрайни еднакви редици по супермаркетите. Кока кола, Пепси, Севън ъп - забрави! Вместо тях - “Алтай”, “Кооп кола”, Лимонада, “Бреза” и варианти на швепсове, които незнайно как бяха част от социалистическия пазар на безалкохолни у нас. Кафето също беше просто кафе - каквото са докарали в магазина, ако са докарали. Нескафе не се продаваше. Дъвките бяха едни - “Идеал”. Правеха балончета, вкусът им минаваше с пет предъвквания, ама той и без това миришеше на прано. Пицарии нямаше - на пиците им викаха “гарнирани пити” и представляваха парче влажно тесто с много доматен сос и лигав кренвирш с някакви вариации. Ресторантите бяха малко и сервираха една и съща храна, защото навсякъде тя се приготвяше по един рецептурник, одобрен от държавата. Да си готвач беше унизително, шефове нямаше. Шоколадът беше само български, най-хубавият беше фин млечен, на който му викахме “Крава”, защото имаше снимка на крава на опаковката. Беше отвратителен, но това го разбрах късно, като един приятел на татко ми донесе Tobleron - видя ми се небесна храна. Шоколадово яйце видях на 10 години, подари ми го приятелка на мама, беше си дошла от Франция и разказваше за там все едно е била в друго измерение. Така беше - когато някой заминаваше за чужбина, носеше подаръци за всички и те идваха у тях, за да го слушат да разказва. Беше празник! Гледахме го като божество - изглеждаше някак по-модерен и винаги миришеше хубаво. За това, когато някъде миришеше хубаво, децата казвахме, че мирише на чужбина.

Хигиената и други телесни неща

Дамските превръзки бяха едни и да се доредиш до тях в аптеката (само там се подаваха) беше трудно. Жените масово ползваха лигнин и памук. Тампони и презервативи пък нямаше хич - за да се сдобиеш, трябва майка ти да е приятелка с аптекарката. Нямаше скъпи парфюми, ползвахме един поносим дезодорант, наречен “Хоби”, а впоследствие се появиха и някакви Рексони и Fa, които се ползваха и вместо парфюми. Много желан подарък беше сапун LUX и цветен чорапогащник, хеле пък ако е и с фигури. Кремът за лице беше един - NIVEA. Имаше и някакви други - “Ален мак”, “Невен” и прочие, ама те бяха съвсем долна класа. Шампоанът за коса в нашия магазин беше два вида - Коприва и Лайка. Препаратът за миене на чинии - един, казваше се Веро. 

Разбира се, правехме секс като вас, въпреки че полово ни възпитаваха, че “не са хубави тия работи” и “интимност” може да имаме, когато сме в брак и сме полово съзрели. Така че за секса научавахме от по-отворени приятели, от тайните порно списания на съученици, чиито бащи бяха международни шофьори, и от една единствена книга, наречена “Книга за пубертета”. Е, това не ни пречеше, само дето сума момичета забременяваха и или се женеха по принуда за момчетата, дето са им ги направили, или правеха криминални аборти. Имаше и някакви немски контрацептиви, от които, според легендата, ти поникват мустаци и косми по гърдите, но аз не стигнах до тях - първоначално се пазехме на принципа “Пази ме ти!”, което си е било страшен риск, а впоследствие, като дойде демокрацията, започнах да си купувам качествени контрацептиви.. 

През социализма беше трудно и да намерим място за секс. Криехме се като диверсанти, докато нашите са на работа, а те не ни пускаха да спим при гаджетата си, защото беше супер неприлично. Купони си правехме вкъщи, като мажехме сандвичи в индустриални количества. Масло, салам, луканка, резен краставичка, майонеза, лютеница и стръкче магданоз за украса - това беше.  

Автор: Никола Попов

Формиране на мислене чрез бит

В стаите ни в училище винаги имаше портрет или на Тодор Живков или на Георги Димитров. В тази на класа ни си спомням едно дървено табло над дъската, на което е снимката на Георги Димитров, а до нея е изписано ето тази негова мисъл: “Дружбата ни със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество.” 

Как стояха нещата у дома! Ами майка ти и баща ти, ако са членове на Българската комунистическа партия, имат шанс да направят кариера. Ако работят в заводи, институти и разни други производства, може и да им дадат да си купят апартамент. Иначе могат да ползват ведомствено жилище - оборотни маломерни апартаменти в панелен блок, които им се дават на нисък наем. На семейство с едно или две деца, се полагаше двустаен апартамент - кухня, хол, баня с тоалетна заедно и една стая. Спиш със сестра ти или брат ти в една стая, а вашите разтягат дивана в хола или са сбутали на неговите 12 квадрата и спалнята си. У вас изглежда почти както и у всеки друг апартамент - има едни и същи секции, кухнята е готова и също е една и съща, уредите се купуват пак с връзки и са почти съвсем едни и същи. Кола имате, ако на баща ти “му е излязъл номера”. Това значи, че се записваш, че искаш да си купиш кола и чакаш вносът да стигне до теб. За Шкода, ЗАЗ и Трабант се чакаше малко, но са Лада и Москвич - дълго. Баща ми чака 13 години, след смъртта му ние се надявахме още три и накрая така и номерът не излезе - просто дойде демокрацията и скоро вече можехме да си купуваме когато искаме и каквито искаме коли. Цветен телевизор не можеше да си купиш просто така. Нашият беше с белгийски части и за него баща ми чака два дена на една опашка в магазин в Люлин, където един вътрешен човек му продаде реда си за 50 лв (все едно днес 500). Иначе щяхме да се вредим за догодина.

На море се ходеше с карта от работата. Предприятията си имаха ведомствени бази по курортите (в планината също), в които ходеха служителите и някои хора с връзки. Иначе можеше и на квартира при някоя баба от Царево, тогава Мичурин, ама не беше лесно да си намериш, затова и се съгласяваш на каквито и да е условия, само да има там едно легло и място за душ. На “Слънчев бряг” и “Златни пясъци” ходеха само чужденци - за нас беше скъпо, а и невъзможно просто така да отидеш. 

За да излезеш от страната, трябваше да те пуснат. Свободно пътувахме до социалистическите страни, които - малко или много - бяха като нас. Чехословакия (Чехия и Словакия бяха една държава) и Източна Германия ни изглеждаха много по-модерни. За Югославия да не говорим - те бяха нещо като Корекома на Социалистическия блок - пътуваха, обменяха германски марки (немската валута преди еврото) и бяха отворени. Съветският съюз - обратно. Там можеха да те спрат на улицата да те молят да им продадеш старите си дънки, дето са ти на задника, или пък да те проследят до хотела и там да те кандърдисват да си продадеш бельото. Руснаците много се радваха и на нашите дъвки - викаха им ”жвачки”. Ние от там си носехме бонбони и много грозни електрически уреди. 

Излизането “на Запад” ставаше с виза. За да ти я дадат, трябваше да имаш основания да отидеш там - да си поканен официално, да си по работа или да си на организирана екскурзия от работата, защото агенциите не предлагаха такива пътувания. Ако те пуснеха за пътуваш на Запад, първо те инструктираха я в работата, я по местоживеене, я просто така с една повиквателна в МВР. Предупреждаваха те да не си общуваш много с местни хора, защото ще се опитват да те убеждават да предадеш родината и идеалите си.  За да са сигурни, че няма да го направиш, в групите по пътуване винаги имаше по един-двама наблюдатели. Не можеше да имаш повече от 30 долара за цялото ти пътуване, които държавата ти отпуска да си купиш. Някои хора така успяваха да емигрират, като най-трудното беше да се отделят от групата и “наблюдателя”. После в родината бяха обявявани за предатели и не можеха да се върнат просто така, защото щяха да ги арестуват за държавна измяна. Близките им обираха пешкира - изселваха ги от градовете им, не им позволяваха да учат в университети, забиваха ги на най-тъпите работи, кариерата им беше невъзможна. За сметка на това беше много популярно да си пишеш с русначе. Адреси на “непознати другарчета” раздаваха в Пионерския дворец. Отиваш, взимаш и почваш кореспонденция. Аз си пишех с една Света. Русначетата пишеха много красиво и рисуваха в писмата си. Много се стремях да съм като тях, но бързо ми омръзваше, затова и не създадох трайни контакти с тях по онова време. 

Накрая сигурно ще ме питате бяхме ли щастливи при тая ужасяваща и неприемлива от днешна гледна точка житейска перспектива. Бяхме, да. Но не заради социализма, а въпреки него. Защото бяхме деца и детството е хубаво нещо. Нещо, за което после цял живот ти е мъчно. А ако ми кажете, че сега такива извращения вече не биха били възможни, нека ви кажа, че те не са били определени от някаква реалност, а от определен начин на мислене. Днес този начин на мислене на тези хора е същият. Така че нещата ще се повторят, макар и в по-различен вид. Но в края на краищата пак ще става дума за позволено и забранено, за оскъдица и умишлено нямане, за създаване на непрекъснато чувство за благодарност към някой и нещо, който се грижи за теб.Това, мили деца на 21 век, не е свобода. И не е човечност. Така че оставете го тоя социализъм - ние бяхме там и го живяхме. Не си заслужава, честно. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт