Гласувай за най-страхотен разказ

Дойде и дългоочакваният момент, в който да се допитаме до читателите ни. Защото вярваме, че разбирате от добри истории и още повече - умеете да ги създавате. След огромното количество разкази на тема "Не е ли страхотно" powered by Somersby и истински маратон по четене от страна на журито ни - Мария Касимова, Весела Бабинова и Светлозар Желев, ето и селекцията от участници, които ще се състезават за вашата награда, наградата на публиката!

Помислили сме и за вас, читателите, разбира се.

Трима от гласувалите ще спечелят страхотни награди.

А как да дадете своя глас?

Отбележете в коментар под поста ни във фейсбук името на автора и заглавието на разказа. 

А на 4 юли заповядайте на нашето страхотно градинско парти в Casa Libri, на което ще разберем кои автори печелят трите големи награди. Ще се забавляваме с много музика, добро настроение от Somersby и още!

Не е ли страхотно?

Ето и разказите:

Бе застанала до прозореца в Работилничката за чувства и гледаше през него към Сцената за страдащи. Днес ще има качествен материал – мислеше си тя. Беше седемгодишна, когато баба й я бе завела там за първи път. Тогава се била качила жена, току-що върнала се от Пътуването. Разказвала какво е преживяла. Често се разплаквала и се свличала от безпомощност. А хората около Сцената не спирали да ръкопляскат, да се радват и да й хвърлят цветя – били толкова възхитени от начина, по който страдала. Скоро не сме виждали толкова качествена болка. Не е ли страхотно! Браво, браво на жената! – говорели си двама, застанали точно до нея и баба й. Бис, бис! – провикнал се единият.

Бабо?
Да, миличка.
Как се страда "на бис“? – възрастната жена я погалила по челото с усмивка и обърнала поглед пак към Сцената, ръкопляскайки.
Бабо?
Какво има, миличка… просто гледай.
Защо някой не успокои жената… та, тя е толкова тъжна! Виж й очите, бабо, нека се качим, да я прегърнем…
Не.
Но… бабо, моля те, виж я, само една прегръдка, една едничка… 
Не може, миличка. Тя трябва да представи своето страдание. Погледни колко добре се справя. – баба й отново изръкопляскала.
Но…  – и усетила как очите й се пълнят със сълзи. – тя има нужда от някого. 
Виж, миличка, виж как постепенно изтънява. Не се притеснявай. Така трябва, за да й олекне и да стане отново безплътна.
Момичето се загледало. В действителност, с всяко споделено страдание на Сцената, жената ставала отново все по-безплътна и по-безплътна.
Погледни отстрани. – сочила й малък, виещ се открит канал със стени, изградени от халцедон. – Колкото повече изпълнява своето страдание, толкова повече пълни канала с чернилка, който, къде отива, казвала съм ти?
В нашата Работилничка.
Точно така, в нашата Работилничка за чувства. А чернилката никога не трябва да я пиеш…
…защото ако изпия дори и ей, толкова мъничко, дори и толкова мъничко – показала със свити пръсти – няма да мога да приготвям чувства като теб, бабо.
Точно така, миличка. А сега гледай.
…а аз искам да съм като теб. – сгушила се в нея – …точно като теб.

Погледнала отново към Сцената и видяла, че жената вече е станала почти като тях – безплътна и ефирна, и вече се усмихвала. Хората започнали да се разотиват.
Баба й държеше Работилничката, където каналът, тръгващ от Сцената, свършва. Течността в канала е черна с блестящи стърготинки, като стъкълца от нещо разбито по невнимание. Говорело се, че тези парченца са засъхнало щастие, образуващо се под формата на тънък слой по човешката кожа. Заради влагата на страданието (то е влажно), този слой се напуква, става на люспи, рони се и така попада в чернилката. На децата се казвало да не гледат в канала, защото могат да порежат очите си. 
Но по-интересна е миризмата на тази течност. Землиста миризма. Наситена с тежест и прахоляк. Сякаш се залепя за теб и те тегли надолу. Възрастните хора я наричат петрикор – като аромата след излял се дъжд върху суха почва. Някои твърдят, че това е кръвта, която тече във вените на боговете.
Как така, бабо, чернилката е кръвта на боговете? Боговете са живи, защото ние страдаме? – бе попитала баба си онзи първи път, когато я бе завела при Сцената.

Не точно, миличка. 
Защо е черна? 
Защото има много светлина в нея. В чернилката има повече светлина, отколкото има в самата светлина.
Как така…
Някои неща е благословия, че не ги разбираме. Сега просто гледай, миличка. – казала баба й, погалвайки я по челото. 

Каналът свършваше в Работилничката за чувства. Вливаше се в голям стъклен съд с чучур от халцедон. В Работилничката имаше и тезгях, направен от смокинова дървесина, а на него бе поставен "Речник на чувствата“. Когато всеки изпита всички възможни чувства, трябва да отпътува. Защото колкото повече изкуствено създадени чувства изпита човек, толкова по-плътен става. След като се върне от пътуването си, се качва на Сцената за страдащи. Изпълнява страданието си, излиза чернилката от него, а тя се стича в канала, който я отвежда в Работилничката, за да се използва за направата на отварата за чувства.
Баба й я бе научила как се приготвят чувствата. Но имало само едно единствено правило – никога да не отпива самата тя от чернилката. Приготвянето на чувството било много лесно – взима колба, пълни я от големия стъклен съд, затваря очи, помисля си за чувството, което гостът иска, и му го поднася.

Той изпива колбата. И чувството става част от неговата същност.

Тя се бе сгушила в спомените си, гледайки през прозореца на Работилничката представлението на Сцената, до момента в който малката, медена камбанка на вратата не се раззвъня. Обърна се и види един от редовните гости.

Какво искате да изпитате днес?

Да видим… – човекът си отвори тефтерчето, в което записваше всички чувства, които бе изпитал по изкуствен път. Отдалече си личеше, че вече е станал доста плътен и скоро му предстои Пътуването.
Зачете се в списъка: "съмнение; радост; еуфория; неприязън; безразличие…“

Остава ми само едно чувство…
Кое е то, веднага ще го приготвя.
Хм-м, да видим… лукавост.
Лукавост… добре – една лукавост за господина. За тук или за вкъщи? 
Няма значение.
Тя се обърна, взе празна колба, напълни я с чернилка, затвори очи и започна да мисли за лукавост. Баба й я бе научила на всички чувства, можеше да ги изрецитира на секундата, ако някой поискаше. Беше изчела толкова много теория за тях. Достатъчно бе само да повтори наум дефиницията за дадено чувство, докато държи в ръцете си колбата с чернилката, и еликсирът ставаше готов.
Готово – каза тя.
Човекът изпи колбата.
Ти никога ли не си взимали от чувствата?
Ами… не. Не трябва.
Как така "не трябва“. Аз ако бях на твое място… така, по цял ден да седя до цялата тази чернилка и нито веднъж, ама нито веднъж, да не си сипя… няма как да стане. Да имам възможност да изпитам всичко, да изпитам всяко едно чувство на тоя свят и сам да се спирам… не, не, не… не си го представям.
Знам, че не трябва. Затова.
Нито едно изкуствено създадено чувство ли не си изпивала?
Нито едно.
Нито едно?! Не те разбирам, наистина.
Не трябва, иначе няма да мога да правя еликсирите.
Ами, глупости! Как ще приготвяш за другите чувства, без самата ти да си изпитвала поне по няколко пъти от всяко. Това е нелепо! Точно обратното ще стане. Ще знаеш какво да им предлагаш, задължително е да можеш да им препоръчваш чувства. Ах, как ли ще се гордее баба ти с теб, ако знаеш…

Гостът само се подсмихна и излезе от Работилничката. Очакваше го Пътуването.

Замисли се. Прав е, да, прав си е… искам да знам повече за всички чувства, не само на теория. Така гостите ще са по-доволни, а баба… баба ще се гордее с мен… Наля една колба от чернилката, загледа се в плуващите люспи засъхнало щастие – вече не беше дете, нямаше да си одере очите на тях. Разклати колбата, за да няма утаено щастие на дъното, и я изпи наведнъж, без да помисля за нищо. Почувства как цялата й същност натежава, как земята я тегли към недрата си, усещаше как люспите засъхнало щастие дерат гърлото й, оставят горчивина, защото така става, когато поглъщаш чуждо щастие – нагарча. Погледна дланите си, те вече бяха плътни, имаше линии по тях. Тя ставаше плътна!
Изведнъж се чу меденото звънче – някой влизаше.

Къде си, миличка? – беше баба й. 
Веднага щом разпозна гласа й, се скри зад смокиновия тезгях от срам.
Къде си, миличка? – повтори тя със загрижен глас.
Момичето плахо се подаде, опитвайки се да скрие уплътнената си същност зад смокиновия тезгях.
Чух, че влизаш и се скрих, защото… бабо, аз станах, станах… о, бабо,… станах… плътна.
Кой ти каза, че си плътна? – погали момичето по челото. – Да не би да си пила от чернилката, от която ти казах да не пиеш?
Един от гостите ме подмами и аз пих от нея. О, бабо… - сгуши й се тя.
Без да си намислиш чувство ли?
Да, бабо, да…
Беше предупредена… Трябва да отпътуваш, миличка, нали знаеш. Изпиташ ли всички чувства, значи е време, готова си. Щом си пила от чернилката, без да си намислиш конкретно чувство, значи вече си изпитала всички възможни чувства. Когато не определиш едно чувство какво е, то се превръща във всички възможни.
Бабо… - разплака се тя.
Недей, миличка. Това, че си плътна, не означава нищо лошо. Сега ще отпътуваш от Тук и ще отидеш Там. Не се страхувай, миличка, каквото е Тук, такова е и Там. Ще се върнеш след време, ще изпълниш своето страдание на Сцената, ще бъдеш великолепна, о, колко великолепна ще си, миличка! Знам, че ще е така, ще зарадваш всички ни, а аз ще стоя точно до Сцената и ще се наслаждавам на всяка болка, на всяка малка или голяма болка, която изпитваш. Ще се гордея с теб, о, как ще се гордея с теб! - целуна я по челото.

- Миличка, стига плака. Няма защо. Всеки тайничко, някъде дълбоко в себе си, мечтае да страда, защото само така може да е полезен, полезен на другите и най-вече – полезен на себе си. 

Сълзите й засъхнаха по уплътненото й лице и образуваха първия блестящ слой по кожата й. 
Всеки е длъжен да бъде несъвършен и няма по-голяма благословия от това да страда – каза баба й.
В далечината се чу ръкопляскане – някой започваше изпълнението на своето страдание.
Съвсем скоро и ти ще бъдеш на Сцената за страдащи и всички ще ръкопляскат и на теб така радостно. Не е ли страхотно, миличка, не е ли страхотно…

Втори ден Марго наблюдаваше как безформената  жена от шезлонга отсреща се мажеше с олио за почерняване. Обилните ѝ бедра лъщяха и привличаха успешно слънчевите лъчи. Равномерният ѝ тен с цвят на шоколадова вафла беше единственото, за което човек можеше да ѝ завиди. Без да е способна да си признае обаче, Марго ѝ завиждаше и за мъжа, който неотлъчно лежеше на съседния шезлонг и собственически поставяше ръка върху лявото ѝ бедро. Не буквално заради този мъж, той също беше безформен, ами заради идеята мъжа ти да е до теб по време на почивката ви. Стефан я беше поканил във вилата си в Балчик, но беше толкова зает, че не напускаше въпросната вила с панорамна гледка към морето. 

Двамата излизаха от около година и това им беше първата почивка заедно. Заради работата си – Стефан имаше собствена компания за софтуер, който продаваше успешно на фирми в чужбина - той беше много зает. Какъв точно софтуер Марго не знаеше – Стефан на няколко пъти ѝ беше обяснявал, използвайки специфичен жаргон, от който тя нищо не разбра. Компанията му беше от така наречените Start up-и, състоеше се от четири умни и ентусиазирани момчета на по двайсет и няколко години, които бяха убедили голям английски инвеститор да им даде немалък начален капитал. Марго предполагаше, че Стефан печели добре, въпреки че лайфстайлът му не беше разточителен – прилична кола, приличен апартамент в широк център и толкова. Марго не се интересуваше в дълбочина от финансовото му състояние. Самата тя работеше като офис мениджър в голяма козметична компания и взимаше добри пари.

Когато Стефан ѝ предложи да прекарат две седмици във вилата му в Балчик, веднага се съгласи, пусна си отпуска и си купи нов бански. Стефан ѝ описваше града като райско кътче, а в една статия в интернет дори го наричаха "перлата на българското Черноморие“. "Те за всеки град край морето така казват“, помисли си Марго, но се радваше на предстоящата почивка, защото щеше прекара повече време със Стефан. В София се виждаха веднъж на няколко дни, той вечно беше зает, често водеше дълги телефонни разговори дори по време на вечеря, за които после най-възпитано се извиняваше. Всъщност това, което Марго най-много харесваше в него, беше способността му да бъде възпитан – качество, което тя считаше за изчезващо сред българските мъже. 

Стефан беше пет години по-малък от нея, но това, поне засега, не я притесняваше. Тя беше на 32, той на 27, но спортното ѝ тяло стоеше съвсем добре до неговото. По време на дългите мързеливи следобеди на плажа пред Двореца на румънската кралица Марго разглеждаше останалите жени, размазани по шезлонгите, и със задоволство отбелязваше, че превъзхожда всички. Новият бански чудесно оформяше неголемите гърди и разкриваше малкото дупе, лишено  от стрии и целулит. 

Стефан обаче го нямаше с нея на плажа вече втори ден и ето, че сега тя лежеше на шезлонга си, отегчена от криминалния роман, който беше грабнала от библиотеката във вилата, завиждайки на едрата жена насреща ѝ. "Съжалявам, любовче. Затрупан съм с мейли. Имам и един конферентен разговор със сътрудниците от UK във 3, ако свърши бързо, ще дойда при теб“, ѝ каза Стефан на тръгване. Беше шест следобед – слънцето вече не беше така немилостиво към посетителите на плажа и Марго, макар и да се отегчаваше, нямаше намерение да се прибира във вилата. Правеше го напук на Стефан, който не отчиташе този малък бунт, дори не ѝ беше писал, откакто беше дошла на плажа. "Сигурно още е в тъпия си конферентен разговор“, помисли си Марго, взе си портмонето и се отправи към бара за едно фрапе.

Когато  стигна, обаче, реши да увеличи обема на своя бунт като се напие. Барманът беше млад мъж с изсветляла от слънцето коса и онзи тен, който единствено човек, който прекарва цялото си лято на плажа, придобива. Тялото му беше стегнато, на ръст беше колкото Стефан. На години най-вероятно също. Марго разгледа набързо менюто с коктейли и поръча този, който ѝ се стори най-силен. Докато го чакаше, получи съобщение "Съжалявам, любовче, разговорът още не е свършил“ и целувка, която ѝ се стори служебна – като прикачените файлове в работните мейли. Успя да се овладее и, когато барманът ѝ подаде питието, му благодари с най-милата си усмивка. Реши да не се връща на шезлонга си, ами да остане тук. "Харесва ли ти коктейлът?“, попита момчето зад бара веднага след като беше отпила първата глътка. "Да, краставицата му дава много свеж отенък“, отговори Марго. "Ако ми дадеш фейсбука си, мога да ти пратя още рецепти за коктейли“, каза барманът. "Не си губи времето“, помисли си Марго, но, тъй като беше вежлив и хубав, пък и беше ядосана на Стефан, му каза двете си имена и след секунди получи покана за приятелство от Ивайло Морски. "Морски? Сериозно?“, с усмивка попита тя, след като кликна Confirm friend. “Дядо ми е бил моряк“, отговори Йвайло. 

Марго се прибра във вилата във ведро настроение. Това учуди Стефан, който очакваше караница, но и през ум не му мина, че причината за доброто настроение на гаджето му може да бъде непознат барман. "Утре идвам с теб на плаж, обещавам“, каза, прегръщайки я през кръста. "Страхотно“, отвърна Марго, като вяло отговори на прегръдката. Стефан изпълни обещанието си, а Марго избра друг плаж, не този пред Двореца - не искаше Ивайло да я вижда с друг мъж, макар че във фейсбук имаше общи снимки със Стефан. През деня си размениха по няколко съобщения със съвсем обикновено съдържание, които обаче приятно вълнуваха Марго. 

Следващите няколко дни Стефан отново остана във вилата, приклещен от работните си задачи, а Марго на плажния бар. Тя не разбираше защо не прехвърли ангажиментите си към съдружниците си, докато е на почивка. Без Ивайло щеше да се чувства пренебрегната и нещастна, вероятно щеше да направи скандал, да си събере багажа и да си тръгне от Балчик. Барманът обаче беше повече от приятна компания и идеално заместваше гаджето ѝ. "Дори и да разбере, Стефан няма за какво да се сърди, даже трябва да е благодарен на Ивайло“, мислеше си Марго. Лекото влюбване, което досега беше изпитвала към гаджето си, се прехвърляше върху този почти непознат мъж зад бара. Това се случваше много бързо, но съвсем естествено и, ако Марго не си позволи нищо повече от няколко целувки с Ивайло, то това не беше от морални подбуди, ами от колебание. Ивайло ѝ напомняше на Стефан от първите дни на връзката им – възпитан, мил и увлечен. Двамата мъже дори си приличаха – еднакъв ръст и телосложение, еднаква възраст – 27 години. Това deja vu допълнително объркваше Марго и я правеше неспособна да предприеме каквато и да било по-голяма стъпка. "Ивайло е барман на плажа, сигурно има по десет такива флирта на  лято. Няма какво повече да ни се случи. След няколко дни си тръгвам. В София ще реша какво да правя“. Беше си дала почивка от връзката със Стефан, а той дори не беше разбрал. 

Марго прекара последния си ден в Балчик като всички останали – на бара при Ивайло. Към шест часа трябваше да си тръгва – Стефан държеше да я заведе на вечеря. "Смешна компенсация за почивката, на която ме заряза“, помисли си, но реши да не му отказва в името на взаимното им спокойствие. Ивайло я повика зад бара и наля два коктейла като този, който Марго си поръча за първи път. От комбинацията между питието и дългата целувка, която последва, краката на Марго омекнаха и тя успя само да кимне в отговор на думите му "Ще ти пиша“. Ивайло настойчиво спазваше обещанието си и вечерта, и на следващия ден, като не се сърдеше на редките отговори на Марго. От цялата почивка тя прекара най-много време с гаджето си през последната вечер, както и и на следващия ден, докато пътуваха към София. 

На една бензиностанция спряха да заредят и да пият кафе. Седяха един срещу друг с телефони в ръце. Марго лениво преглеждаше фейсбука си, когато попадна на снимката, която Ивайло беше качил преди минути – два коктейла на преден план и тя в гръб на заден. Към снимката беше написал "Не е ли страхотна!“. "Не е ли страхотна“, промърмори Стефан, вперил поглед в телефона си. "Какво?, стресна се Марго и вдигна очи от своя. "А, нищо, гледам снимката на един приятел от Балчик – Ивайло Морски. Пуснал е някаква мадама, прилича на теб. "Ивайло Морски“, като на себе си каза Марго. Стефан продължи: "Да, учехме заедно в гимназията...

"Ще те чакам в колата“, прекъсна го Марго и стана от масата, преди сълзите да се измъкнат изпод тъмните ѝ очила.  

Бърша пода със старата си тениска. За десети път днес. Избрах точно тази, защото знаех, че баба не я харесва. Търкам с всички сили, макар вече да е достатъчно чисто. Само край хладилника май не съм минавала, запътвам се натам. Зад него срещам някакъв паяк. Чудя се дали е момче, или момиче. Не че за мен има значение – паякът си е паяк. Аз попринцип не съм лигла, доста мъжко се държа, ама видя ли някой с осем крака да се разхожда из кухнята ми и веднага откачам. Започвам да викам, да търся чехли, да се катеря по масата, казано накратко: превръщам се в най-смешната картинка на света. 
Та стоя тоя път и не мърдам. Гледам го и той ме гледа. Така поне ми се струва. Големичък е, ама не ми дава сърце да го убия. Сигурно и паяците душа носят. Не знам дали някой някога е казвал, че не носят, ама носят. А нито една душа не заслужава да умре. Давам му име - Чарли. Чарли звучи добре и за момче, и за момиче. За да не ме е страх, си махам очилата. Паякът става невидим за мен и няма нужда от смърт в дома ми. 

Не знам дали паяците обичат хляб, но хвърлям малко трохи зад хладилника. За да не ми е гладен Чарли, а и да не тръгне случайно да си търси щастието в другите стаи. Присвивам очи в опит да го различа от плочките. Той ми се усмихва.
Чувам стъпки от коридора. На съседското момче Томи са.

Знаеш ли, че входната ти врата е отворена? – пита ме.
Имам паяк – отговарям. 
И аз имах паяк.
Моят е зад хладилника – продължавам.
И моят беше там. 
Уби ли го?
Хванах го и го пуснах навън. Да направя ли и с твоя така?
Не още.

Момчето остава още малко. На мен не ми се говори. Той забелязва това и не ме притеснява повече. Помага ми с чистенето. Около три следобед си тръгва, а аз хвърлям още малко трохи на Чарли.
Майка ми звъни малко преди да започне сериалът ѝ. Разказва ми кой бил умрял днес. От бог-знае-колко-време само за смърт ми говори. Все някакъв човечец се е запътил към тая смърт, ако не някой в семейството, то някоя приятелка на приятелка на мама или някой известен от телевизора. Аз само слушам. Не успявам да се измъкна, не успявам да я измъкна. 

Номерът е, че баба наскоро си тръгна. Аз нали живея чак в Германията, не можах да отида на погребението. А то е било доста забавно. Баба ми била наела клоун, когато усетила, че наближават последните ѝ дни. Платила му и всичко. Та като настъпил моментът, клоунът дошъл и седнал най-отпред, точно до ковчега. Стискал си на няколко пъти червения нос по време на церемонията, а после раздавал и балони. Тати каза, че мама вече не била само тъжна, а и безкрайно ядосана на баба, че не уважавала смъртта. Аз знам обаче баба какви си ги е мислила. Преди все ми казваше "Смъртта трябва да се празнува, както мексиканците правят.“ Обичаше да се смее и да е весела. Дядо като почина, също се смя. "Тъкмо сега ще си залипсваме, а след някоя друга година ще се срещнем в рая!“ – каза и изхвърли очилата му пред погребалния дом. Една кола ги смаза. Дядо беше късоглед като всички в семейството, с изключение на баба, която беше далекогледа. Или както тя се шегуваше: "дългогледа“.
Докато си ги мисля тия работи, едно врабче се вмъква в кухнята. Чувам го, че е зад хладилника. Едва успявам да го изгоня, много е нахално, явно е гладно. Слагам си очилата замалко, ама не намирам Чарли. Бил е изяден заедно с трохите.  

Томи пак идва отнякъде. Това някъде най-вероятно си е неговият апартамент, но не може да сме сигурни. Носи шоколад в ръката си. 

Още не си затворила вратата – казва.
Чарли умря.
Кой е Чарли?
Паякът ми.

Томи се смее. Оглежда се наоколо и ми вика да отида до стената и да я помириша. Сочи ми я с всичките си пръсти. Нещо била странна. 

Стоя аз на десния си крак (левия съм го вдигнала във въздуха) и мириша стената, а към мен се приближава някаква точка. Бавно, но сигурно. Питам го какво е това, а той ми казва "чакай“. Чакам. 
Вече го усещам на носа си. Чарли е, определено. Явно се е спасил. Бягал е между трохите. Разбира се, започвам да крещя и да скачам. Бутам Чарли от лицето си и грабвам очилата си. Паякът е на пода, става и хуква нанякъде. Адреналинът ми се покачва и покачва, настъпвам Чарли и го размазвам върху плочките. Ужасно е, има крака, сочещи към всички посоки на света.
Томи не спира да се смее. Сърдита съм му за номера, който ми изигра. Бутам го с всички сили към входната врата. По средата на коридора не издържам и започвам и аз да се смея. 
След малко се връщам – намига ми и ми подава шоколада. 
Докато го чакам, звъня на майка. Тя започва да ми обяснява кой още е умрял.
- Стига толкова за погребения – махвам с ръка във въздуха. – Трябва да се научим с тебе пак. Нали знаеш?
-       Не знам. Какво?
-       Да живеем.

Мама мълчи. Викам ѝ "харесвам едно момче“. Обяснявам ѝ, че той не говори български. Тя забравя за всичката си тъга и започва да се вайка как ще си говори с внуците си. Та нали и те ще са немци и няма да знаят български. Смея се. И тя се смее. Звуците ни се сливат между Германия и България. Изпълваме цял един континент с краткото си щастие. Сигурно така се чувстват деца, които разговарят между балкони с чашки и конец.     

-  Мамо, обещай ми да си мислиш само за хубави неща. Като например – знаеш
ли Томи какви сини очи има, точно като морето са.
Радвам се.
Обещаваш ли?
Какво?
Как какво?
Обещавам. 
Ще затварям, че идва. Утре ще ти звънна пак. 
Този път е ред на мама да попита:
Обещаваш ли?
Обещавам.

С Томи събираме паяка в една пластмасова чашка. Голям паяк беше. С много крака. После изяждаме шоколада. Докато оберем всичко останало по станиола, идва нощта. Луната огрява целия град. Прилича ми на улична лампа. Улицата, за която е дежурна, се казва "Земя“. 
По-точно "Земя 42“ – добавя съседското момче.  – Хайде.

Хайде, какво?

Хващаме се за ръце. И друг път сме се държали за ръце, ама не така, а без да искаме, примерно, ако слизаме едновременно по стълбите, пръстите ни леко са се преплитали. Дланта му е влажна.  Почти сляпа съм без очила, но виждам накъде отиваме. Улицата е празна и навсякъде е тихо. Всички са се прибрали по домовете си и сигурно вечерят със семействата си. Лампите огряват стаите зад прозорците. Някои имат бели стени, други червени или зелени – само това успявам да различа. Вървим по средата на улицата, а луната рисува пътя пред нас. Толкова е голяма, че имам чувството, че заема половината небе. Може би е изяла няколко звезди, за да стане толкова ярка тази вечер. Играла си е цял ден на "Пакман“ из Млечния път. 

Влизаме в парка и се промушваме между дърветата и храстите. Изкачваме хълма, без да говорим. Копаем с пръсти. Изпълваме ноктите си с обелки от семки и тревички. Погребваме Чарли долу в пръстта. 

Решавам да убия смъртта. Забравям всички погребения на света, а аз ги знам, нали майка успя да ми ги разкаже. Мисля си за друго. Казвам го на Томи (онова другото нещо). 
Томи, когото не мога да различа. На местата му за очи, виждам черни дупки. Носът му е бледо очертание, а устните му се губят в лицето му. Само косата му стърчи навсякъде. 

Хайде – прошепва ми. 

Кимвам му. Той съблича тениската си, панталона си, маратонките, чорапите, поема си дълбоко въздух и остава съвсем гол. Не мога да различа нищо ясно, само знам, че е наистина напълно гол. Тялото му отделя някакво особено сияние. Струва ми се красиво. Луната се оглежда в него. Той се пресяга и хваща ръката ми – "сега ти“. Слушам го. Хвърлям потника си настрани, махам полата, кецовете, а после и останалото. Цялата настръхвам. Томи ме хваща и за двете ръце.

Ще се търкаляме голи по хълма – обявява.

Докато разбера какво се случва, вече е тръгнал. Чувам веселия му смях. Сядам на тревата.
Тя ме посреща с хладните листа на хиляди детелини. Трилистни и четирилистни.
Наистина се търкаляме голи по хълма. 
Ей така, до долу. 
Усещам толкова много неща. 
Полепят се разни буболечки по мен, сигурно и паяци, усещам, че са паяци. 
Ама вече не ме е страх.
От нищо не ме е страх. И от смъртта, и от живота не ме е страх. 
Започвам да виждам ясно и все по-ясно, направо очите ми забравят, че съм късогледа. Гледам дълго.
А после: най-хубавото, което може да ми се случи – завалява дъжд. 
Капе безкрайно от небето.
От безкрайното небе идва безкрайният дъжд върху безкрайната ми кожа.
Всичко е безкрайно.
В долната част на хълма ни чакат полицаи. Не ни говорят особено добри неща, май не са съвсем доволни. Нарушили сме били не-знам-кой-си закон. Единият сякаш е вдигнал веждата си строго или поне така си мисля.
А Томи не ми пуска ръката. Никак.

Не е ли страхотно?

Манол. От години не се бях сещал за него. Не, всъщност миналото лято го видях отдалеч. Носеше се като вълна сред хората, с очилата с дебели стъкла и побелялата коса, точно като гребен на вълна. Как пoбеля още на тридесет, никой не разбра, някои казваха - заради развода, а имаше и слух, че не можел да има деца. И затова жена му избягала. 

Стори ми се отслабнал, но сигурно е било от жегата, която ме гореше чак до очите. В този град времетo никога не се колебае, или те стяга като менгеме от студ, или те изцежда на капки през върха на главата. Хем малък, скучноват град, в който друго, освен да се влюбиш и така нататък, като в песента, а с характер. Рядко се връщам, почти няма за какво. И все пак след всяко тръгване не мога да се отърва от усещането, че съм забравил нещо. Вероятно приятелите. Макар че освен Манол май никой не остана там. Та тогава, в жегата, той беше далеч, аз заминавах след два часа и не ми се пресичаше улицата. Подозирах, че няма да ме види – въпреки очилата зрението му си оставаше лошо – и си записах да му се обадя следващия път. Помислих си как ще му представя сина си - до тогава щеше да се е родил. Виждах как пием бира на олющени платсмасови столове в някое от незаконните капанчета по плажа, а гларусите се оглеждат в очилата му. 

Същият този син, който тогава беше нероден, един ден грабна пакета с памук от шкафа в банята, докато го къпех, и весело загука в тон с шума от найлона. Засмях се заедно с него и се сетих за Манол. Напомних си да му се обадя, че пристигам след два дни. А се сетих за него заради памука. 

Като деца, в едно от летата, които прекарахме - заедно, всеки самотен по своему - в междублоковото пространство, обрасло с бурени, досадни бабички и мирис на застинала жега, ми разказа история. От съвсем малко бебе, след като баща му си тръгнал, с майка му били толкова бедни, че тя нямала пари за играчки, никога. Още помня как се опулих. Бях на осем, бях умен, вече смятах дроби и можех да изброя всички битки на Симеон, и въпреки това не можех да си представя какво е да живееш без играчка. Без камионче, топка, гребло, та ако ще и кукла. Манол обаче не изглеждаше притеснен. Дори се смееше – майка му, шивачка, решила да му направи нещо от памук и разни изрезки. Докато умувала, бебето Манол грабнало пакета памук и толкова щастливо се засмяло на найлона, че така и не го отворили. И той все с него си играел. След година майка му накъсала памука на парченца и ги оцветила. И той продължил да си играе с цветните памучета. Та, Манол, и той на осем тогава, ми довери, че най-първата му мечта била да има прякор. Ей така, да се чувствал различен от всичките Маноловци, а и според него прякорите носели лично отношение. Мислеше, че ще е забавно да го наричат Манол Памука. Понеже бях добър приятел, предложих да помислим заедно. След тричасово търсене из изпотените си от прашната жега глави все пак избрахме Памука, най-вече защото всички готини имена вече бяха заети. Още си мисля, че можех да намеря и нещо по-интересно. Но той беше толкова щастлив, представяше се на всички с "Аз съм Манол, ама ми викат Памука“. И малко по малко наистина започнахме да му казваме така. Веднъж, когато едно момиче– вече бяхме в шести клас – възкликна "Ама ти Манол ли се казваш, Памук? Не знаех!“, той ме сръчка и ревна в ухото ми "Не е ли страхотно?“. 

Та така се сетих за него и как преди година го подминах. Ще прощаваш, Памук, ама жегата вече хич не ми понася, особено откакто живея в град с нормален климат, където гларусите не възвестяват утрото когато им скимне, а металните подпори на потрошените пейки не се опитват да те жигосат по задника, ако си на осем. Или на четиридесет. Толкова ще правим, нали? А ти си същият безгрижен човек, който се смее дори над бедността и остаряването. Дори на погребението на майка си разказваше вицове – твърдеше, че те обичала заради хумора ти, не за това, че си ѝ син, и не можело да я изпратиш без смях. Аз обаче знаех, че пишеше тъжни стихове, прибираше бездомни котки и даваше последните си пари на улични музиканти и художници. Твърдеше, че ако реалността била нещо хубаво, нямало да има нужда от изкуство и трябвало да го поощряваме. А на бившата си жена – тази, която предполагаемо те остави, защото нямахте деца – поправяше роклите безплатно. Понеже вярваше, че ако някога някъде е имало обич, все е имало защо и никога не бива да оставяш Вселената да го забрави. 

Синът ми още се смее на памука, а аз си спомням деня, в който разбрах, че Манол е беден. Видях майка си да дава един лъскав пакет на неговата майка, а по-късно същият този пакет ми беше връчен от Памука - подарък за рожден ден. Беше играчка-линейка с всичките му там функции - един от опитите на майка ми да опакова мечтата си да стане лекар като моя собствена. Безгрижните ми лета свършиха някъде около случката с момичето, което не знаеше истинското име на Манол. Дотогава родителите ми не се занимаваха много с мен. Обаче в гимназията майка ми ме записа на уроци по химия, физика, биология, математика и рисуване, за да съм напълно подготвен, докато стана на осемнадесет. Така и не разбра, че мен ме влече историята и че искам да пиша книги. А аз не смеех да ѝ обясня, тя задушаваше всеки опит за разговор с това как баща ми се скъсва от работа, за да ме изучи, а тя дава живота си да ме отгледа. Баща ми не казваше нищо по въпроса, основно защото го нямаше – скъсването от работа се изразяваше в командировки в чужбина, от които се връщаше с много подаръци и малко време. И двамата не оцеляха, когато самолетът им падна някъде в океана по време на едно пътуване, в което тя го придружи. Оставиха ме с баба ми, на седемнадесет – аз, не тя - с много пари и съвсем малко воля, точно колкото да реша все пак да не стана лекар. И до днес не знам какво точно станах, разбирам от история, но не пиша книги, занимавам се с цифри, скучно ми е, но печеля почти колкото баща си. Поглеждам сина си и найлона и си мисля за Памука. 

Прав беше – не е ли страхотно? Да имам приятел, за когото се сещам толкова ясно, сякаш вчера сме се разделили под раздраните гласове на майките си, които ни викат за осми път да се прибираме. А всъщност не съм го виждал от години, все ред не остава. Пък и той не се обажда, сигурно е чувал приказката как с времето пътищата се разделят. Ама и какво да си говорим вече, приятелството ни си остана някъде между досадните бабички и избуялите храсти, или в изтърбушените пейки, най-много да се е свило като котка под някой стол из незаконните капани, но така или иначе, трябва и двамата да сме там, за да го видим. Усмихвам се на сина си и му казвам, че ще го запозная с Манол. 

Манол, на когото викахме Памука, и който искаше да стане лекар, само че нямаше дори пари за баничка, та си носеше сандвич, камо ли да се запише на уроци. И стана шивач, като майка си, наследи сръчността ѝ, доброто ѝ име и клиентския списък, та се справя. Е, сигурно щеше да е добър лекар, можеше даже да се излекува от тая предполагаема невъзможност да има деца, но нищо. Поне се отърва от жената, която щеше да е с него само за да продължи племето. Така мисля да го утеша, ако тия слухове са верни. 

Питам се къде ли е пластмасовата линейка, заради която разбрах, че е беден. Много пъти исках да му я дам, но все нещо ме спираше. Иззад дебелите стъкла очите му изглеждаха огромни и ми се струваше, че ще се удавя в гордостта, която би проявил, ако му намекнех, че го съжалявам. Или ако му дадях нещо, което да му напомня колко далече е от единствената си мечта след тази да има прякор. 

- Ало? Търся Манол. 

- Ам... – женски глас. Тоя да не се е оженил пак? 

- Памука. – опитвам се да ѝ помогна. 

- Моля? –май мисли, че ѝ се подигравам. 

- Приятел съм му. Георги. 

- Чувала съм. Аз съм Катя, жена му. 

- Жена? От колко време, извинете? Много години минаха. 

- От три. – и се разплаква. 

- За три години вече успяхте да съжалите? – опитвам се да се шегувам. 

- Манол е в кома. Аневризъм. С какво мога да Ви помогна? 

Стоя до главата на Манол и бърша очилата му. Мисля си колко е гадно това, дето никога не знаеш кога е последния път, в който правиш нещо, та да го изживееш като последен път. Не знаеш кога е последният път, в който ядеш този сладолед, преди да ти омръзне, не знаеш кой е последният път, когато влизаш в този магазин, преди да го затворят, нито последният път, в който гледаш това филмче, преди детството да приключи. Последният път, в който бебето ти се смее на найлон, преди да получи играчка, последният път, в който лющиш тайно боята от столовете в някой капан, преди да станеш прекалено голям за това, последният път, когато майка ти те вика за вечеря. Последният път, в който си мислиш как един ден ще ѝ кажеш, че не искаш мечтата ѝ, защото си имаш своя. Последният път, в който виждаш гърба ѝ, докато се качва в таксито. Не знаеш кога е последният път, в който носиш тези любими дънки, нито кой е последният път, когато подминаваш недовиждащ приятел и имаш още едно лято, за което да го отложиш. 

На другия ден питам лекаря, бивш почти колега, какви са прогнозите. 

След още няколко дни съм в черно, костюмът ми попива недоизказаната жега на близо четиридесет лета, имам чувството, че избуялите между блоковете храсти са ме докопали за вратовръзката, а синът ми спи някъде далеч и не знае колко е изпуснал вече от живота, а е още толкова малък. 

Жена му – втората - никога не беше чувала прякора му. Плачеше за всички нейни си неизживени с Манол лета и ме слушаше тихо, докато ѝ разказвах за цветните памучета. Първата никаква не се вясна. Макар че втората ѝ се беше обадила. Ей така, за да ѝ сподели, че някой беше видял Манол отвъд Памука, отвъд простичкото детско желание да бъде интересен. Че някой беше дошъл в живота му, без да го изостави, без да разчита, че той така или иначе ще продължи да обича въпреки Вселената. 

Милваше побелелите му коси и избърса очилата му. Подадох ѝ памуче, да го сложи в ковчега, но тя го пъхна в джоба си. 

Най-накрая някой успя да те достигне сред морето от хора, над които се носеше като вълна, приятелю. Най-накрая памукът стана по-важен от всички памуци, защото го нарекоха Манол. 

Не е ли страхотно? 

Когато бях малка, дядо все ми повтаряше, че мъжете се познават по отношението им към алкохола. 

Точните му думи бяха: “Моeто момиче, истинските мъже пият с мярка. Като дойде време, избери човек на място. Да е ценител, да не смесва вино, водка и ракия. Да знае, че сайдер и бира са две различни неща. Да уважава традициите, да не пие от шишето... И да не се напива от един-два гълтока, ей!”. 

После плесваше с ръце и набразденото му от ситни бръчици лице започваше да се тресе от смях като презряла ябълка, която всеки момент ще падне от дръвчето. Наистина, той беше от ония хора, които на младини са разреждали етилов спирт с вода от парното в купето на влака, но това не му пречеше да иска най-доброто за своята внучка. 

Какво ли би помислил милият ми дядо, ако можеше да ме види през онази нощ. Онази нощ, в която вървях по тротоара, опитвайки се да пазя баланс, подпъхнала краката на Стефан под мишниците си... 

Половин час по-рано Стефан започна да подръпва ревера на дънковото ми яке и това страшно ме дразнеше. После спря да ми пука. Е, виковете “Дий, коньо!” все още ми идваха в повече, но пак беше по-добре да се държи за нещо, вместо да се изтърколи от гърба ми и да се наложи да го вадя от фугите на Графа. Който е минавал по Графа, знае, че тези фуги са толкова дълбоки, че можеш да загубиш младостта си в тях. 

И така, продължавах напред. Стисках зъби, мъкнейки Стефо́то на чуш, и се чудех как може човек така да се натряска така от две бири. Даже от една и нещо, защото успя да изсипе по-голямата част от втората върху мен. 

Въпреки всичко, щях да го “изпратя” до дома му. Дядо ме е учил да бъда момиче на място и никога да не оставям човек в беда. 

Според личната карта, която намерих в джоба му, Стефан живее близо до моста Чавдар... Не ми върви с мъжете и това е. Предният, с когото излязох на среща, беше любител на домашната ракия от Надежда. 

Както и да е, някак успях да дотътря Стефан до паметника на Самуил, където реших да си почина малко. Положих пияния “багаж” по гръб в подножието на фигурата на бившия владетел и си отдъхнах. 

Тъкмо понечих отново да вдигна Стефо́то, който през това време зяпаше Самуил и благо му мърмореше: “Ей, ти знаеш ли, че имаш страшни очи...”, когато един басов мъжки глас избоботи: 

- Госпожице... Този тип притеснява ли Ви? 

Обърнах се. Зад мен стоеше висок тъмен красив мъж. Нали се сещате за онова клише в приказките и женските романи. Никога преди не съм имала представа как точно изглеждат тези високи тъмни красиви мъже, ама в онзи момент разбрах. 

- Ааа, не. Изобщо... - викам му аз. – Този тип ще го изпращам до тях. Малко е подпийнал. 

- Да Ви помогна тогава. - каза Високият тъмен красив мъж. Но го каза, сякаш беше план, а не въпрос. 

Кимнах. Без излишни думи, с непознатия подхванахме Стефчо от двете страни и го помъкнахме към моста Чавдар. Всъщност, мъкнеше го той. Аз просто го гледах от долен ракурс и му се усмихвах. 

Скоро стигнахме до адреса от личната карта на Стефан. Там обаче ни очакваше изненада. Нито един от ключовете, които намерихме в джобовете му, не пасна на ключалката на входната врата. 

С Високия тъмен красив мъж се спогледахме. След кратко колебание и взиране в личната карта на пияния ни пасажер, моят нов приятел натисна звънеца на апартамент № 38. Преди да успея да му се скарам заради късния час, се чу “бззззз” и входната врата се отвори. 

Високият тъмен красив мъж заметна Стефан на рамо и го понесе, а аз го следвах неотлъчно. Четири етажа по-късно се озовахме пред апартамент № 38. Зад вратата дънеше джаз. Докато се окопитим, тя се открехна, и един беловлас старец на около 90-годишна възраст подаде глава навън като костенурка, която наднича от корубата си. Той ни се усмихна и размаха ръце: 

- Здравейте, младежи! 

Ние също се усмихнахме. Високият тъмен красив мъж размаха Стефан, а аз весело заобяснявах на човека, че внукът му е пийнал повечко и сега го прибираме у дома. Домакинът пък весело ми отвърна, че вижда пияното момче за първи път през живота си: 

- Внуци нямам! Иначе браво, добро дело вършите... Абе, така и така сте тука, що не пийнете по нещо с батко ви Джони? Я, влезте, влезте. Сайдер пиете ли? 

Тъкмо тръгнах да отказвам, но Високият тъмен красив мъж ме изпревари и каза “Да!”. Нашият домакин отбеляза, че който пие сайдер, общо взето е пич и човек на място, и ни настани в хола. 

Докато отиваше към хладилника, “батко” ни Джони се провикна да попита искаме ли чаши. Високият тъмен красив мъж уточни, че уважава традициите и никога не пие сайдера от шишето. Сърцето ми претупа. 

“Батко” ни Джони с трепереща ръка ни подаде чашките, седна на дивана и сподели, че отскоро живее тук. Нещо не му вървяло през последната година. Първо се скарал с гаджето. Тя го ревнувала от разни негови приятелки и го изгонила от вкъщи. Ама голяма работа, де, и без туй била почнала да застарява... 

Докато говореше, “батко” Джони беше наседнал ръката на Стефан, но някак не вървеше да му прекъсваме историята. 

- Нали ги знаете жените колко ревниви стават като навършат 80? - заключи домакинът, а ние с високия тъмен красив мъж кимнахме несигурно. 

“Батко” Джони ни разказа как след това поживял с някакви студенти от НАТФИЗ. Нещо обаче се паднали скучни. Не разбирали от хубавите неща в живота. Нон-стоп висяли на смартфоните си и го карали да намалява звука на радиото след полунощ. Пък той си обичал музиката и купоните. Затова на 92 години нашият домакин най-после се престрашил да живее сам. По неговите думи това било най-смелото нещо, което е правил след погото на Продиджи в Бургас през 2010-та. 

Колкото до нашия въпрос, той каза, че не е много сигурен, но преди време чул, че предишният наемател бил младо момче на име Стефан: 

- Май, че се е преместил в Дружба 4. Ако се не лъжа, в блок 458, вход Д, апартамент 56 – каза домакина ни, докато почесваше брадата си замислено - За етажа вече ще ви излъжа. Не го помня. 

Два часа и няколко сайдера по-късно с Високия тъмен красив мъж си намигахме, докато мъкнехме все още пияния Стефан към Дружба 4 на фона на изгрева... 

В Дружба обаче ни посрещна бившата хазяйка на Стефан. Тя му хвърли поглед, изпълнен с презрение, и ни уведоми, че го била изгонила миналия месец. Новият му адрес бил някъде в Люлин. 

- Ама оставете го на пейката пред блока тоя бандит, бе! Какво го разнасяте като принцеса? - каза тя и ни предложи да пием по едно кафе 

Високият тъмен красив мъж този път отказа. И така, продължихме към Люлин в опит да приберем Стефóто у дома. 

След Люлин минахме през Обеля, а след Обеля - през Младост 3. После стигнахме до Зона Б5, а оттам - до Лозенец. А когато и в Лозенец не открихме дома на Стефан, продължихме към оня другия Лозенец, край морето. 

През цялото време между мен и Високия тъмен красив мъж прехвърчаха искри. Освен човек на място, той се оказа и ценител, който знае, че сайдер и бира са две различни неща. 

Преди седмица взехме, че се оженихме край морския бряг. Сега сме на меден месец в Санторини, пием сайдер от любимите си кристални чаши и гледаме залеза. И се редуваме да пазим Стефан да не се изтърколи в морето. Не е ли страхотно? 

Хора с очила и вестник в ръка, с костюми и дълги палта, с нежен грим или с подпухнали очи пътуваха всеки ден. Енергични кучета, котки и кокошки смешно си говореха измежду ритъма на сутрешните новини по радиото. Експлозия от аромати те връхлиташе още на входа, с отварянето на вратите. Зима бе и всеки в автобуса носеше миризмата от дома си – на сутрешен душ, на топли завивки, на сготвен ориз със зеленчуци за вечеря, на кафе с цигара, на камина. И всеки, прихващше по малко от общата миризма и цял ден ухаеше на претъпкан автобус.

Но тази сутрин Вяра улови непозната миризма, която заседна между косъмчетата в ноздрите ѝ и образува любопитсво в купчинката сиво вещество в най- високата част от тялото ѝ. Заоглежда се с вирнат нос, на пръсти в лилавите си лачени ботуши и с премрежени очи под очилата- за по-добър фокус. Но не откри нищо необичайно и продължи да пътува с поглед през прозореца. А как ѝ се искаше да се сблъска с нещо, което да промени сюжета на деня ѝ веднъж и завинаги.  

По същото време Андрей се зави през глава. Беше му писнало от самотата по голия под в апартамента му. Беше му писнало от многото недовършени истории, неподвързани и неиздадени. Не беше писател, но си представяше живеенето като писане на книга, в която всеки ден да добавя нещо ново, което заслужава да бъде разказано и запомнено.

Не му се ставаше от леглото, защото знаеше какво го чака. Знаеше, че малко след като излезе от вкъщи, ще стане време отново да се прибира и да е сам в панеления си дом. Прибираше се всяка вечер в 7ч. вечерта и пускаше System of a Down (любимата му банда) до дупка, за да избяга. Силният музикален поток пречистваше стаята от всички други звуци, мисли и картини в главата му и раждаше тиха смърт, която изтръгваше ноктите на краката му безмилостно. Нощ след нощ, нокът след нокът.

В средата на декември на него му оставаха няколко дни докато навърши 38, а жена му го бе напуснала преди седмица с бележка върху масата:  "Защото не искам да ти бъда навик”,  и смисълът в живота му отсъстваше. Работеше в най-големия магазин за играчки в града и сглобяваше механични хеликоптери, жълти пикапи и бойни танкове  "на живо”. "Идеалните” бащи с лъскави обувки и ярки вратовръзки купуваха подаръци за също толкова "идеалните”  си синове всекидневно, по много. Освен това бе заобиколен от педофилските физиономии на множество пластмасови дядоколедовци, които чакаха преминаващи деца, за да запеят и засветят в различни цветове. Коледа бе бизнес и това го вбесяваше. Ароматът на канела и джинджифил пък го подсещаше за домашния празничен уют, който от години не бе помирисвал. Сещаше се за майка си в престилка и ръце от тесто, за баща си – поседнал  на безсмъртния овехтял фотьойл, подпрял книга на закръгления си корем . И носталгията го тормозеше всекидневно, по много. 

Андрей живееше на първия етаж,  в панелка,  до метрото в  "Младост 1”. До преди седмица не познаваше Вяра, която живееше един етаж над него. До преди седмица не му пукаше, имаше жена. 

Всяка сряда Вяра готвеше спагети с доматен сос и босилек от саксията на терасата си. И умираше многократно всяка вечер от музикалната дандания, която произвеждаше Андрей от долния етаж. И всяка вечер блъскаше по вратата му и го умоляваше с експресивен набор от псувни "да спре тая гадост”. Плюеше по бравата и по ключалката му, изкачваше стълбите до дома си и се завиваше през глава, за да избяга.  Мразеше го всяка вечер, по навик.

Андрей пък мразеше Георги -този, на който Вяра викаше с часове по телефона всяка вечер. Не можеше да търпи клюкарските стени на панелката и голотата, която прозираше през тях. Познаваше съседката достатъчно, без да я е виждал. Знаеше, че с Георги са живяли заедно във Франция, но той се влюбил в някаква кривокрака сервитьорка и спрял да се прибира при нея.  Знаеше, че майка ѝ живее сама някъде в "Дружба“, затрупана от ненужни вещи, които изсмукват желанието ѝ за съществуване. При всеки разговор с майка ѝ, Андрей чуваше сълзите на Вяра по пода, като теч от тръбата под мивката в кухнята. Също знаеше и за кучето ѝ – Рая, едра порода. Чуваше тежките ѝ стъпки, тракащите по пода нокти и басовия радостен глас точно преди разходка. А всяка сутрин в 6:30ч. го събуждаше изпусната на пода порцеланова чаша, пълна с първото за деня неизпито кафе на Вяра. След което бръмченето на кафемашината ѝ, в опит за второ кафе, му припомняше, че е време да ходи на работа. Откакто жена му го напусна не използваше аларма, имаше си Вяра от горния етаж. И я мразеше всеки ден, по навик. 

В сряда вечер, точно в  7ч., Андрей си бе вкъщи. Сглобил " сто хиляди механизирани играчки” , нагледал се на "двеста хиляди развълнувани от покупките си физиономии”, той чакаше съседката отгоре да се разкрещи по телефона, за да си надуе музиката.

Тя пък, Вяра, беше бясна - загубила си телефона през деня. И чакаше музиката на Андрей, за да започне да мрази него и да забрави за скапания си ден. Сготви си обичайните спагети, защото беше сряда, и зачака. 

Но музиката липсваше. Вяра изгаси лампата и запали чаена свещ в средата на масата. Вечеряше насаме с тишината и мъждукащата светлина – за да не вижда самотата, която я приветстваше от ъглите в стаята. И с всяка хапка спагети разводняваше доматения сос със сълзи. 

Андрей се изненада, и той като Вяра чакаше. Бръчки от угриженост белязаха челото му, върнаха го към човешкото. Апатичната му физиономия на нещастен продавач на играчки придоби цвят и релеф. Струваше му се, че се случва нещо необичайно. Той чувстваше, а това не се бе случвало от както жена му го напусна. И без да заключи вратата, пробяга стълбите до горния етаж и нахлу в апартамента над неговия - без да позвъни или почука. Вяра изглеждаше точно както той не си я представяше, защото никога не се бе замислял за външността й. Само знаеше, че по навик я мрази. Напрегнатите телефонни караници бяха отбелязани с няколко отвесни бръчици между веждите ѝ. Очите – тъмно сини, като дълбоко море, отразяваха пламъка на свещта. С крака преплетени по турски, тя седеше на единствения стол зад масата и гледаше към Андрей  без изненада. Той се приближи до нея без да откъсва поглед от очите ѝ и я прегърна тихо. Познаваше я добре, тя него – също, въпреки, че бяха на първа среща. Андрей донесе стол от вкъщи и седна с преплетени по турски крака до Вяра. А тя се усмихна, подсуши с длан сълзите по скулите си и му поднесе порция спагети с доматен сос и пресен босилек от саксията на терасата.

Зимата бе дълга. Хора с очила и вестник в ръка, с костюми и дълги палта, с нежен грим или с подпухнали очи пътуваха всеки ден. Всеки в автобуса продължаваше да носи миризмата от дома си – на загорели препечени филийки, на ароматизатора в банята, на мокрото куче след сутрешната разходка под дъжда, на изпран вълнен шал . Но имаше една миризма, която се отличаваше от другите и не желаеше да се смесва с тях. Над колективния парфюм се носеше ароматът на Вяра и Андрей, които сгушени на седалка за един човек, довършваха съня си, по път за работа. И така всяка сутрин, по навик. 

Без край.

-Вие вярвате ли във вечния живот в другия свят?

Не! Но вярвам във вечния на този. 

Има моменти, в които,времето спира, за да направи път на вечността.

Из "Бесове“

-Скачай! - извиках й, но тя вече беше скочила. Пяната забълбука. Наблюдавах голото й тяло. Разсейвах се от плавните й движения под тюркоазените отблясъци на вълните. Все едно танцуваше с неспокойното море.

- Подай ръка!  След като бях на една педя от нея, почувствах някаква възбуда. Не можех да бъда далеч от присъствието й, нещо -неясно какво - ме теглеше все по-силно и по-силно.

- Стъпи на стълбичките, врязани в скалата!-извиках й.

- Нищо не виждам- с премрежен поглед каза тя.

- Хвани се за мен ,държа те!- притиснах я силно и с едно движение тя вече беше на върха на скалата, от която скочи.

- Не виждам нищо. - повтори тя.

- Как така?

- Не виждам нищо, което познавам. Няма ги сградите наоколо, няма я стената, нито пътищата. Само морето и скалите.

- Адреналинът ти е дошъл в повече,-  усмихнах се аз.

Те повървяха и скоро се озоваха в центъра на Стария град.

- Гледай къде вървиш!-  извика един червендалест човек,  част от цветната върволица хора, но тя не помръдна. Само се вторачи и каза:   - Два развода, мъртво куче, баща пияница.

- Какво говориш? - погледнах я с недоумение.

- Видях, видях всичко!

Все още не разбирах какво ми говори. Бях объркан и щастлив. Знаех, че не е като обикновените жени. Не би могла да е. Тя не се отегчаваше никога, винаги знаеше какво да каже и как . Възхищавах се на мисленето й, може би именно в него бях влюбен. Исках да го бутилирам и да изкарвам по една мисъл винаги, за да можем да си говорим,  когато я нямаше. 

- Хайде да вечеряме!- сепна ме .

Тръгнахме към едно заведение на брега на морето. Колко свободен се чувствах. 

- Съжалявам ви ,- каза тя на една напълно непозната дама. Жената я изгледа с погледа на болен човек. 

- Това пък защо? Какво ти става?

- Брак по сметка. Три деца, несбъдната любов.

- Държиш се странно, откакто си на брега. Добре ли си?

- Виждам ги, Виктор. 

- КАКВО ВИЖДАШ?

-Празнините.

Замълчах. Помислих си, че просто търси вдъхновение за поредния разказ. Стигнахме до заведението. Погледнах я, не я познавах. Тя не беше тук. Всъщност напоследък  рядко беше. Имаше  бански с цвят на аквамарин, красив загар и къси панталони,  косата й естествено начупена от морската пяна, се развяваше предизвикателно, а устните й бяха с цвят на череши. Поисках да я целуна.

- Здравейте, желаете ли нещо за пиене?

- Отиди във Виена- хвана го за ръката тя.

- Моля?! - погледна я разтреперен келнера.

- Знам, че я обичаш, отиди!

Застинах и не знаех какво да кажа.

-Но ...но ... но вие от къде знаете? -изпелтечи той.

- Това е без значение. Направи го.

Момчето се оттегли смутено.

- Саломе , какво ти става, държиш се странно, ако това е някое от твоите проучвания  - престани, това е твърде ексцентрично, дори за теб! 

- Вик, виждам всичко. 

Станах от масата и си тръгнах, а тя не направи ни най-малко усилие да ме задържи. 

Тази вечер не се прибра. Не мигнах. Към осем сутринта токчетата й раздраха тишината. Погледнах я - беше ослепителна. Обувките й бяха със сребристи каишките, които образуваха пеперуди, червилото й беше... не познавам толкова добре цветовете да го опиша... нещо между тютюнево и розово... Бях й толкова ядосан и я желаех неистово. Вместо да я питам, каквото и да е, просто я сграбчих и не спирах да я целувам ...прехапвах устните й, докато не потекат малини, събличах я бавно... не исках времето да ни победи, целувах всички настръхнали сфери по голото й тяло, докато наблюдавах как се извиваше като дива котка.

Никога не разбрах какво се е случило в онази вечер.  Една седмица не излизахме. Исках да я окова. Тя пише. Със ситен калиграфичен почерк.Присвих очи и наблюдавах как извайва всяка буква. В горния десен ъгъл на грапавия лист прочетох:

Ние сме слънчеви колектори,

Молещи за чуждо слънце

Впетия сезон.

Броим до четири в затъмнение.

Замислих се. Каква е разликата между истински преживяното и въобржаемото? Дали интезитетът на спомена е мерило за непреходност? Гледам я седнала в лилавото кресло само по тениска, с настръхнали зърна, преплела загорелите си мускулести бедра. Не говорим. Слънчевата светлина я огрява и тя е неуязвима като в утроба. Сливаме се. Свидетел съм на раждането й всеки ден, какъв късметлия!

Събудих се . На леглото открих единствено песъчинки от изтеклото време. Намирах се някъде другаде. Не познавах завесите. Завивките. Стаята. Надвесих се от прозореца, усетих мирис на бензин и няколко клаксона ме събудиха от унеса.

-Скъпи, добре ли си ?- попита жена ми притеснена.

***

Виктор никога повече не я видя. Беше се събудил двадесет години по-самотен.