Александър Бечанович: „Ако не беше свършил в затвора, Маркиз дьо Сад вероятно щеше да бъде неуспешен автор на пиеси.“

Александър Бечанович (р. 1971 г.) е черногорски поет, писател, сценарист и кинокритик, носител на черногорската награда за поезия "Ристо Раткович“ (2002) и на Наградата за литература на Европейския съюз за "Аркьой. Илюзорен алманах“ (2017).

Превод Ася Тихинова-Йованович

Да започнем с баналните въпроси. Вие сте писател, кои световни писатели са ви оформили?

Изобщо не мисля, че въпросът е банален. Нещо повече, смятам, че е съществен: Едгар Алън По, Хенри Джеймс и разбира се, Маркиз дьо Сад.

Имате ли любим девиз?

"Защото Човекът всички роли човешки е изиграл” /Car l’Homme a fini ! l’Homme a joué tous les rôles !/– Рембо, "Слънце и плът“.  

Кои детски спомени са ви белязали?

Аз всъщност нямам твърде много спомени от детството. Не знам дали е последица от потискането на някакви травми или просто съм имал спокойно, щастливо и безметежно /uneventful/ детство.

Любима музика? 

Бах, над и преди всичко. От поп музиката: Бийтълс, Смитс, Крафтверк, Джой Дивижън и Пиксис. 

Как приемате наградата за литература на Европейския съюз – с гордост, по-скоро с безразличие, като нещо естествено, което ви се дължи, или?

С голямо удоволствие, защото наградата за литература на Европейския съюз ви дава възможност да бъдете забелязани на един по-голям "пазар”.

Какво е за вас Европа? Смятате ли се за европеец?

Европа е голяма културна общност, общност на различни култури. В този смисъл да държиш на собствената си идентичност, е въпрос на елементарно чувство на достойнство.

Да хванем сега бика за рогата. В "Аркьой. Илюзорен алманах“ маркиз Дьо Сад е представен не толкова като реално съществувал индивид, колкото като метафора за сексуални практики, увековечени с неговото име. Можем ли да смятаме, независимо от игровия характер на произведението, че вие одобрявате или поне не осъждате тези практики?

По отношение на практиката аз съм най-обикновен либерал: когато двама (или трима, или четирима…) души правят нещо по взаимно съгласие, тогава всичко е наред. Но на теория нещата, разбира се, са далеч по-интересни.

Започнете ли да четете биографиите на Сад, най-напред ще разберете, че той е нещо повече от метафора, че е твърде комплексна личност, за да бъде разглеждан еднозначно. Тази комплексност присъства и в прозата му, въпреки че терминът "порнография“ по дефиниция се възприема в буквалното му, речниково значение. В романа "Аркьой“ се опитах да разгледам аферата като наратив, като приковаваща вниманието завръзка, въз основа на която се развива един сюжет, който и днес има своята "привлекателност”, а не като етичен казус, който, по мое мнение, твърде рано би сложил край на повествователната игра.

С други думи, в романа не се опитвам нито да разобличавам, нито да оправдавам божествения маркиз. По принцип, изкуството трябва да бъде на страната на двузначността и на семантичната прогресия, а не на изричното порицание или неумерената възхвала (още повече когато става дума за нещо толкова недвусмислено, каквото е порнографията!).

Бихте ли казали, че сенчестата страна на човешката природа, която ни представя маркиз Дьо Сад, е в еднаква степен осъждана и желана, включително в съвременното общество?

Това, че Сад продължава да бъде най-противоречивият писател на европейската цивилизация, се дължи на факта, че ни е отвел – което едва ли може да се приеме като богобоязлив акт – до крайната точка, до самата екзистенциална бездна. Маркизът продължава да предизвиква замайване у нас, защото вече двеста години тази бездна зее упорито зад гърба ни. Но пътят, по който ни води Сад, е колкото непоносим, толкова и необходим, ако наистина желаем да се преборим с мрачната страна на нашата човешкост. За съвременното общество маркиз Дьо Сад наред с останалото е и изтъкнат политически автор.

Смятате ли се за толерантен човек? Какво е отношението ви към ксенофобията? Как се отнасяте към различните от вас? А към мигрантите? А към хората с различна сексуална ориентация?

Ключовата дума е толерантност. Може би вече не е възможно да намерим обща идеологическа парадигма, която да ни обедини и регулира обществения живот така, че всички да са удовлетворени, но винаги можем да се опрем на взаимната толерантност. Не е нужно да бъдете въодушевени или отворени за всяко ново предизвикателство, достатъчно е да запазите пристойно поведение.

Да сменим темата. Много хора в България смятат, че македонският език не е самостоятелен език, а диалект на българския. Има ли подобни проблеми между черногорския и сърбохърватския?

Аз пиша на черногорски език. Босненци, черногорци, хървати и сърби говорят общ език, но всеки има право да нарича този език с националното му име, тъй като досега не е "измислено” име, което да бъде приемливо за всички. Впрочем нима лингвистиката не ни учи, че езиковите знаци са произволни, немотивирани. И както казва Шекспир: A rose by any other name... /Туй, което зовем ний "роза“, ще ухае сладко под всяко друго име/.

Общата история и общото културно наследство на Черна гора и Сърбия, и останалите страни от бивша Югославия, а и на България (да припомним, че вашият крал Никола Първи е прадядо на нашия Симеон Сакскобурготски) и на практика на  всички останали балкански народи пречи ли или помага на едно евентуално балканско историческо и културно единство?

Традицията винаги е в процес на пресъздаване. Нужно е да съществува пространство за културно сътрудничество, независимо дали можем или не можем да приведем някои неща под общ исторически знаменател. Нашите езици са близки, но на мен ми се струва, че българската литература и до днес не е достатъчно превеждана в бивша Югославия. 

Били сте млад, но все пак зрял човек, когато през 2006 г. Черна гора обявява своята независимост.  Изпитвате ли носталгия по югославското минало?

Югославия беше страна с огромен вътрешен потенциал, но не успя да създаде елит, който да съумее да го използва. Нещо повече, т. нар. елит успя да унищожи много неща. Не мога да кажа, че съм югоносталгик, нопитая големи емоционални и сантиментални симпатии към един период – края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато югославската рок музика настигна английската и американската и стана най-западната и най-прогресивната част от югославската култура. Онези няколко години, от 1979 до 1983, бяха години на невероятна креативност, които показаха, че можете да отразявате духа на времето и да се вписвате в мейнстрийма, безда правите компромиси с пошлия популярен вкус. За съжаление, това съзвездие от творци не издържа дълго и нещата бързо се върнаха в обичайното си русло. Словенският "Лайбах“, несъмнено най-значимият бенд, появил се през този период в СФРЮ, и според мен най-интелигентната група в съвременната поп музика, мощно потвърждава – да се върна към онзи вътрешен потенциал от първото изречение – че е съществувала богата естетическа основа за още по-голямо развитие. 

Вие сте освен писател, също и сценарист и кинокритик, тоест свързан сте с киното. По този повод какъв смисъл влагате в края или в допълнението ви към "Аркьой“ със саундтрака, съставен от произведения на Бах?

На пръв поглед е богохулство да се свързват най-трансцендентния и несъмнено най-великия творец, който светът е имал, и най-несакралния, най-скандалния автор, с когото светът все още не си е разчистил сметките. Но връзката е структурна: фугите, прелюдиите и контрапунктите на Бах могат да бъдат съпоставени с обсесивните перверзии на Сад, с маниакално повтарящите се варианти на оскъден порнографски пълнеж. С една дума, на ниво съдържание едва ли може да има по-голяма разлика, но във формално отношение, като изобретателност и майсторство, между Бах и Сад съществува определена близост.

А очаквате ли в близко бъдеще филм по книгата? И как си го представяте? Като касов еротичен филм, нещо като "Еманюела“, или по-скоро бихте заложили на алегорията, на философията, на едно естетско тълкуване на сюжета?

Сега, когато след невероятния успех на "Петдесет нюанса сиво“ BDSM стана мейнстрийм, не е изключено и "Аркьой“ да стане изненадващо актуален!

Но шегата настрана, дилемата, която споменавате, наистина е от голямо значение за всяка адаптация на текстове на Сад или на свързан с него проект. Макар и да мисля, че "Сало“ е шедьовър, дори и Пазолини не успя да пренесе на големия екран маркизовата делириумна и халюцинаторнакомбинация на порнография и философия, на еротично и дискурсивно. Затова като любител и на комерсиалния филм, и на арт кинематографията, не бих имал нищо против каквато и да било евентуална адаптация.

Приказният характер на "Аркьой“ е илюстриран и от сравненията с театрална постановка. Бихте ли написали пиеса със същия сюжет?

Ако не беше свършил в затвора, Сад вероятно щеше да бъде неуспешен автор на пиеси със странни нравоучителни послания. Но в романите той използва театъра като организационен принцип на наративното пространство. И оттук идва особеният непристоен характер на визията на Сад: сексът никога не е "естествен”, той винаги се поставя на сцена, на една фикционална сцена, където телата са под дискурсивен контрол. 

И макар че съм киноман, ако получа адекватна възможност, бих могъл да разработя някоя от темите, вече поставени в романа. Естествено, с ироничното напомняне, че моите любими писатели, и Джеймс и Сад, не са имали кой знае колко добър опит с театъра.

С какъв въпрос към себе си бихте приключили това интервю?

Мисля, че ми зададохте всички въпроси, които трябваше да ми бъдат зададени.