Деян Пройковски: „Може би смисълът е в търсенето.“

Разговор с режисьора, поставил един от най-мащабните спектакли в Народния театър този сезон.

Има разговори, които се отличават от всички останали и след които отвътре на душата й е хубаво. С македонския режисьор Деян Пройковски бързо минахме на "ти“, споменахме многократно Достоевски, страховете, сцените и театъра. Съгласихме се, че от Овидий насам човешките проблеми не са се променили и че най-страшното е пътуването към себе си... Деян ми припомни, че с хората в екипа, както и в живота, не бива да се правят компромиси, че когато човек харесва истински нещо, той просто го харесва, без да има логично обяснение и че животът всъщност има много по-малко смисъл, отколкото мислим, затова трябва просто да го живеем. 

Повод за срещата ни беше театралния му прочит на "Братя Карамазови“ от Ф. М. Достоевски, но отидохме отвъд.

Спектакълът се играе в Народен театър "Иван Вазов“ и е с участието на Владимир Пенев, Деян Донков, Велислав Павлов, Марин Янев, Деян Ангелов, Димитър Николов, Валерий Йорданов, Йордан Биков, Йосиф Шамли, Ана Пападопулу, Александра Василева, Жорета Николова, Радина Кърджилова и други. Сценографията е дело на Валентин Светозарев, а музиката на Горан Трайкоски.

БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (Official Trailer 2019) 4K from 3inSpirit on Vimeo

Деян, искам да започна с това, че спектакълът ти вълнува на изключително много нива. Днес обаче сякаш масово хората гледат по-лек театър. Може би бягат от себе си, Аз-а и неговите проблеми?

Според мен се произвежда това, което се продава. Така е с всичко останало. Ние, хората на изкуството, имаме отговорната задача да разказваме истински истории. Не е важен само изборът на темата. В основата е начинът, по който ще се покаже и развие. Когато разказваме истории, които ни вълнуват и минаваме истинския творчески път (а това е много трудно), тогава и публиката го разбира и приема. Винаги началото и края са в нас, в авторите.

Поставяйки едно представление, авторът носи огромната отговорност за това дали някой в публиката ще открие отговор на свой личен въпрос. Макар и само един човек в залата...

Непрекъснато се говори за това какво иска да каже творецът с произведението си и каква точно е неговата идея. Според мен е много важно да отваряме въпроси. Когато едно представление задава въпроси, хората сами си намират отговорите. Непрестанно говорех за това и на актьорите. Искаше ми се след края на спектакъла всеки да има своята версия на "Братя Карамазови“. Там има толкова много въпроси, на които човек трябва сам да си отговори. И когато това се случи, накрая зрителят излиза от залата със своя разказ на тема Достоевски. 

Фотограф: Стефан Н. Щерев

Когато в предварителния ни разговор ти казах, че представлението ти води до катарзис, исках да знаеш, че въздействието от "Братя Карамазови“ не минава след едно кафе или чаша вино. Държи ужасно дълго време. Не можеш да забравиш на какво си присъствал. Все ми се струва, че най-важното в театъра е да вдига зрителя над седалката. Над всичко делнично.

Един македонски актьор беше на премиерата и каза, че е имал усещането, че присъства на литургия и бдение в черква. Почувствал, че всички заедно са споделили "Братя Карамазови“.

В твое интервю казваш, че театърът не е училище. Когато ти самият гледаш пиеса, какво искаш да вземеш от нея? Как искаш тя да ти подейства като зрител?

Според мен отговорът на този въпрос винаги е много прост. Всичко опира до това дали случващото се на сцената те вълнува или не. И човек не може да обясни защо. Никой не може да обясни защо дадена песен например му е любима. С годините се научих да гледам театър в жанра и стила, в който е работен, а не да бъда съдник спрямо това, което на мен харесва. Осъзнах, че е много важно да умееш да се радваш на чужди добри спектакли. А сякаш това липсва в театралните среди... А именно радостта от истински хубаво произведение, без значение кой е авторът. И винаги важи това дали те вълнува или не. Това е. Невинаги имаш обяснение защо нещо ти харесва. Просто дни наред не спираш да се връщаш отново и отново. Скоро например гледах филм, който страшно много ме впечатли с това колко семпло говори за големите теми.

Фотограф: Стефан Н. Щерев

А големите теми днес сякаш ги избягваме и ни е страх да говорим за тях? В началото, когато си се срещнал с директора на театъра, си искал да направиш текст, който разглежда проблемите на човека в днешно време. Обмисляли сте варианти за съвременни автори и пиеси, но в крайна сметка се е стигнало до Достоевски...

Искахме да направим представление, което да засяга абсолютно всичко, което представлява балканският човек. Една сутрин дойдох при директора на театъра и му казах, че в творчеството на Достоевски и по-специално в "Братя Карамазови“ можем да открием всичко, за което си говорим. 

Определено Достоевски, а и голяма част от руските класици, са страшни автори. Страшни са, защото след това животът не е същият...

Едно от нещата, които научих, когато работех в Русия, беше, че Достоевски е жив автор. В Санкт Петербург той не е мъртъв. Неговите герои срещаш всеки ден по улиците и по този начин постепенно ги разбираш. Всичко това много ми помогна в начина на четене и разбиране на Достоевски. Всички ние, които крачим по улиците днес, сме някакви Карамазови, забили глава в телефоните и компютрите. Бягаме от нещо и се страхуваме да се погледнем в очите... 

Страхуваме се, защото сякаш никой не се обръща навътре. Бягаме при трудности. На хората не им се бори за нищо. Всичко ни е прекалено леснодостъпно може би.

Знаеш ли, аз много говорих на актьорите в началото, че истинските неща човек научава тогава, когато разбере, че не трябва да минава физическо разстояние, а само да пътува навътре в себе си. Така започнахме и с "Братя Карамазови“. Беше важно всеки да намери своя път към себе си, но това изисква опит и със сигурност трябва да не изпитваш страх да се нараняваш, защото пътуването навътре към себе си е неудобно и некомфортно. То е като да скочиш от самолет с парашут. Трябва да видиш колко дълго ще имаш храброст да се спускаш надолу, без да отваряш парашута. 

Фотограф: Стефан Н. Щерев

Пътуването навътре просто е много страшно. И заради това много хора предпочитат да не го правят.

За съжаление, да. Но, Александра, аз мисля, че за всичко в живота много по-лесно говорим, отколкото да го правим. Лесно е например да приказваме за това какво трябва да бъде изкуството, но е трудно да го изразяваме и показваме сами. Това важи за всичко в живота. Когато със собствените си дела започнем да показваме и изразяваме, тогава успяваме. Но е по-лесно да говорим...

Винаги е така. Знаеш ли, от няколко дни си мисля върху идеята на Достоевски, че можем да разберем живота само в ретроспекция. Според теб това така ли е? 

Не съм никак сигурен. Докато ми говореше се сетих как скоро ме извикаха на една среща в Сръбския народен театър. Казаха, че много искат да работим по "Бесове“ на Достоевски. Моментално изпитах страх. Казах си: "Господи, три месеца наново... Трябва да излезем живи и здрави от това. Първо се налага да минем през драматизацията, после да се запознаем с героите и да вървим всички заедно“. От една страна усещах огромен страх, от друга – радост, че имам възможност отново да поема такъв текст. Но мисля, че си права, защото за добро или зло всичко опира до опита. 

По-рано, когато пак спомена опита, се сетих за тази мисъл на Достоевски и дори малко се натъжих. Не ми се иска да е така, но може би почти винаги осмисляме делата си (както и тези на хората около нас) със задна дата. Сякаш със закъснение. За настоящия живот не знаем нищо, но след време разбираме всичко...

Достоевски има една идея, че животът трябва да се живее и че всъщност има много по-малко смисъл, отколкото ние самите си мислим, че има. И Иван Карамазов ни пита кое е дяволското добро или зло. Как ги различаваме? Всичко е в това, че човек трябва да опитва смело. Не може да се пуснеш по течението на реката и очакваш след това да си сух.

Не може, трудно е. Мисля си, че до известна степен се объркваме на тема смисъл заради литературните натрупвания... примерно аз се срещнах с руската литература през "Ана Каренина“...

В момента я работя в Нови Сад.

Така ли?! Тя ми е много близка. Като персонаж, като човек.

И като мелодрама? (смее се)

Да (смее се). Тя ми преобърна представата за живота, любовта, терзанията и вътрешните демони. Те са си в нас и живеят свой собствен живот, с който не знаем как да се справяме сякаш. Толстой повлече крак и след него дойде ред и на останалата голяма литература, след която няма как да не се обърка човек. С литературните натрупвания всичко става по-сложно, не мислиш ли?

Виж, дали проблемът не в това, че се опитваме да търсим потвърждение, че нашият смисъл е точен, вместо го търсим? Интересно е. Когато приключих с "Братя Карамазови“, казах на директора в Нови Сад, че не ми се работи и нищо не ме вълнува в този момент. Просто исках да присъствам на представлението "Братя Карамазови“ и да го гледам отново и отново. Месец по-късно му се обадих, че препрочитам "Ана Каренина“ и той ме попита: "Значи започваме?“, а аз отвърнах: "Да!“ Защото нали трябва да започна да се вълнувам... В момента приключваме репетиции на маса и е много важно, че говорим непрестанно. Опитваме се да разберем Ана. Занимаваме се с вътрешния свят на героинята и нейното усещане. Това го има и при Достоевски. Винаги има разтягане между истината и лъжата, доброто и злото...

Фотограф: Стефан Н. Щерев

Има го. Цял живот се опитвам да откривам съмишленици, които да обичат "Ана Каренина“, но сякаш е трудно...

На моите студенти винаги казвам, че големите автори, романи и пиеси нямат нужда от нашето признание. Просто сме нещастни, докато не разберем тяхната големина и ширина. Всяко мнение е легитимно, но то няма нищо общо с величието на произведението. Особено пък "Ана Каренина“... На човек трябва да му се случат някои неща в живота, за да започне по-истински да я разбира и усеща.

Като споменаваш нещастието, си мисля пак за Достоевски, който твърди, че то идва от това, че не осъзнаваме, че сме щастливи.

Именно това ти казах. Животът няма толкова много смисъл. Аз мисля, че главният проблем на всичките ни простотии е, че забравяме, че сме смъртни. Нито историята, нито смъртта на наши близки не успяват да ни събудят. Правим всичко с идеята, че сме безсмъртни, но за щастие смъртта съществува. Един от най-важните моменти в изкуството и в живота е да приемем смъртта като реален факт.

Безспорно е така. Иска ми се пак да се върнем на представлението. Сценографията и музиката са впечатляващи. И Валентин Светозарев (сценография) и Горан Трайковски (музика) са големи имена в Македония. Валентин Светозарев всъщност дълго време е прекарал в къщата-музей на Достоевски.

Валентин е работил около 10 години в театъра в Петербург и получил покана да работи по визуалното решение на музейната част. Впрочем това е къщата, в която Достоевски пише "Братя Карамазови“. Дни и нощи сценографът е прекарвал между стените на тази къща. Задната огледална част от сценографията в представлението е наш цитат на музея, защото той също е в черно и огледално. Става дума за това, че когато съзерцаваш нещо, винаги в него трябва да виждаш себе си. Църквата отзад също е цитат. Достоевски винаги е живял в къщи, чиито прозорци да гледат към църква. Говорехме много за това, както и за идеята, че всеки човек е храм. А думата "църква“ означава сбор от много хора. По този начин разгледахме човека като храм, а отделно и човечеството. Това бяха двете ни асоциации. С Валентин много дълго си говорихме за  това кой е нашият визуален отговор на "Братя Карамазови“. Опитахме се да намерим повече метафори и асоциации.

Работили сте с внимание към детайла и това личи. Музиката на Горан също съвършено допълва спектакъла. Правиш ли някога компромиси в твоите постановки?

Красимир Спасов, моят професор в НАТФИЗ, казваше, че идеята, с която идваш на репетиция, е сто процента от представлението. Режисьорът трябва да умее да заразява останалите и по пътя да губи възможно най-малко проценти. Идеята в началото е съвършена, но след това започва да се споделя с много хора и е трудно да се запази. Опитвам се да не правя компомис с актьорите. Търся истинските хора. Разбрах, че не бива да се прави компромис с тези, с които ще живееш няколко месеца. Най-важни са хората и сътрудниците. Аз се опитвам да усетя цялата енергия и всички заедно да извървим творческия път. Много е важно с какви хора дишаме заедно и споделяме.

Усеща се. Зрителите усещат, когато няма симбиоза. Колкото и да са добри актьорите...

Именно заради това държа и композиторът през цялото време да е на репетициите. Много често си говорим с Горан, че музиката е част от историята, която се разказва. И тя трябва да намери пътя си. Например за да направиш дизайна на сцената, не е необходимо да си чел романа, а трябва да си гледал представлението. Горан има много особено усещане за нещата, с него работим от 15 години заедно и се разбираме много добре. Екипът ми е много важен, защото за да спечелиш войната, трябва да намериш истинските бойци.

Пътят на текста от белия лист към екрана ме вълнува много като тема. Често зрителите сме изключително критични към режисьорите. Все нещо от книгата е пропуснато, все нещо не е споменато. "Братя Карамазови“ и "Ана Каренина“ са монументални романи. Какво се случва в твоята глава, когато започнеш да правиш театрална адаптация? Няма ли момент, в който ти е убийствено трудно?

Убийствено трудно и дори лудо е, когато решиш, че ще работиш върху "Братя Карамазови“. Още с тази мисъл убийството вече е започнало. Но аз не сядам да пиша роман. Той е написан и е гениален. Най-важното е да намериш театралния език. Ние правим представление. Човек трябва да е мъдър и да разбере автора и главните му сюжетни линии. Да ги отличи от онези, без които може. Трябва да се пресяват без емоции. С актьорите много дискутирахме и в един момент разбрахме, че е по-добре да се откажем от някои части. Бяхме наясно, че която и да е линия от романа да хванем, ще ни трябва поне половин час сценично време. Трябва да запознаеш зрителя с проблема, да го развиеш и да го решиш. Обичам представлението ми да си има собствено начало, среда и край. Никога не бих искал мой спектакъл да изисква от зрителите да са чели романа. Хората купуват билет, за да гледат театър. По-добре е човек да развие до самия край основните проблеми, които са базата на текста, а не да се опитва да разкаже 15 сюжетни линии, които да са само маркирани. 

Фотограф: Стефан Н. Щерев

Много се радвам, че казваш това. Когато режисьорът разчита, че всички са чели романа, текстът е пълен с прекпратки, които зрителите не разбират. Това ги кара да се чувстват глупави.

А те не са глупави, проблемът тук е в нас, режисьорите.

Страшно е, че така има опасност част от хората да бъдат отблъснати от театъра.

Понякога забравяме, че най-скъпото представление е лошото представление. Скъпо е не заради парите,  а защото за дълго време може да откаже някого от театъра. За съжаление днес се правят представления, в които нищо не се казва на публиката, няма никакви послания. 

В "Кланница 5“ на Кърт Вонегът един от персонажите казва, че всичко, което човек може да научи за живота, душата, Бог, лъжата, любовта, го има в "Братя Карамазови“. Така ли е?

Всичко, което вълнува човек... Да. От метаморфозите на Овидий до днес въпросите са едни и същи. Може би смисълът е в търсенето.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция