Ексклузивен разговор с чилийската писателка Исабел Алиенде

В Лос Анджелис сме заедно с фотографа Диляна Флорентин, когато разбираме, че имаме потвърдено интервю с чилийската писателка Исабел Алиенде в офиса  ѝ в Саусалито, Сан Франциско. Първата ми среща с книгите  ѝ беше, когато бях на 18 години и прочетох “Дъщеря на съдбата”. Магическият реализъм, който определя стила ѝ, те завладява от първата страница. Начинът, по който борави с историята те кара да не можеш да свалиш книгата от ръцете си. Разстоянието между Лос Анджелис и Сан Франциско с кола е около 4 или 5 часа, в зависимост от трафика, затова тръгваме още предишния ден. Минаваме и през други близки градчета като Монтерей (където се развива действието на награждавания сериал “Големи малки лъжи”), както и Сан Хосе, където отсядаме да спим. 

На следващия ден стигаме до Саусалито, а на вратата на една приказна къща ни посреща самата Исабел. Много дребничка и деликатна, тя директно ни прегръща и вкарва в офиса си. Екипът  ѝ се състои от сина ѝ и снаха ѝ, а слънчевият офис, където сядаме, е пълен с нейни снимки с хора като Барак Обама и Опра Уинфри. Разбира се, има и огромен плакат на филма "Къщата на духовете”, правен по романа на писателката, както и огромна етажерка с книгите ѝ. Един от най-четените и превеждани автори по света, Алиенде е доказан майстор на думите след повече от 20 романа. Личният ѝ живот е белязан от трагедия. Губи дъщеря си Паола на много ранна възраст, а в края на миналата година си отива и майка ѝ, с която имат изключително близка връзка. Не случайно силните жени са сред най-често срещаните  ѝ героини. 

За нас е чест да сме тук!

Идвате от толкова далече в Калифорния, благодаря!

Толкова далече, но хората четат книгите ви по целия свят. Представете си как изглеждат те на български език.

Даже не знам дали четете същите истории (смее се).

Да започнем от началото - казвате, че сте търсач на истории - кога за първи път почувствахте нужда да последвате една история? Спомняте ли си колко голяма бяхте?

Даже не си спомням, но според доведения ми баща, едвам съм говорила, когато съм разказвала истории на братята ми и другите деца, защото много обичах да чета. В главата си забърквах героите и създавах нови истории. Така че винаги съм правила това. Невинаги като писател, по едно време бях журналист. Но ужасен журналист! 

Защо?

Защото си измислях и не можех да се придържам към истината, изопачавах. Според Пабло Неруда лъжех непрекъснато. 

Именно Пабло Неруда ви е казал, че имате прекалено много въображение за журналист! 

Да, и че трябва да премина към литературата, където всички тези дефекти са всъщност предимства. Но аз не мислех, че това е моето призвание, докато обстоятелствата не ме насочиха натам. 

Интервюто с него ли беше причината да започнете да пишете книги?

Не, не, това беше през 1973 година, а написах първата си книга почти 10 години по-късно. Дори не помнех този коментар, когато започнах да пиша.  

Диляна Флорентин

А каква беше причината първата книга да се появи?

Живеех в изгнание във Венецуела след преврата в Чили и не можех да си намеря работа като журналист, а това беше единственото, което можех да правя. Правех го зле, но беше единственото. Работех какво ли не, за да храня децата си, но мисля, че имах много истории вътре в мен. Тези на семейството ми, на страната ми, на миналото и исках да ги разкажа. Когато почина дядо ми в Чили, започнах да пиша едно писмо, за да се сбогувам с него. Говорейки с него, започнах да му разказвам първото нещо, което той ми беше разказал за нашето семейство. Това беше начин да му покажа, че не съм забравила нищо. 

Очаквахте ли, че "Къщата на духовете" ще има такъв успех и ще стане толкова продавана по целия свят?

Никой не очакваше това! Аз бях абсолютно непознат автор, нямах никакъв опит и не знаех какво правя. Беше един много мръсен ръкопис, покрит с петна от кафе и супа, защото пишех в кухнята. Книгата стана голямо събитие на базара във Франкфурт през 1982 година и всеки издател я искаше, поради някаква причина. Аз живеех във Венецуела и нямах идея какво се случва в Европа и то почти до една година по-късно. Вече пишех втората си книга, когато започнах да получавам коментари за успеха на "Къщата на духовете". Ако знаех, може би щях да съм се препарирала от страх, но го разбрах по-късно.

Знаеш ли, успехът е нещо, което рядко идва изведнъж, изгражда се ден след ден. В началото беше просто книга, която беше публикувана, поне аз така го виждах. Отне ми няколко книги и преводи, за да осъзная, че мога да се издържам така. 

Имате и един много силен мъжки персонаж - Зоро или Диего Де Ла Вега.

Той дори не е мой герой.

Не е, но вие сте създали историята на неговото начало. Разкажете ми повече, защо направихте това за Зоро?

Един ден няколко човека дойдоха в къщата ми и казаха, че имат правата за Зоро, за героя. Бяха направили всичко вече с него - филми, сериали, чаши, костюми, но нямаха литературно произведение. И при положение, че вече бях писала за Калифорния - "Дъщеря на съдбата" и имах трилогия с по-младежки книги, може би можех да напиша и тази. Казах им "вижте, не пиша по поръчка, така че не ме интересува!" Тогава си спомних Антонио Бандерас и филмите и реших, че може да имам шанса да се срещна с Антонио Бандерас.

Четох вашия цитат за него, много се смях! ("Бих искала да сложа Антонио в тортила, да го намажа с гуакамоле и да го изям!”)

Казах им "супер, нека си помисля". Всичко вече беше разказано за Зоро, какво можех да измисля да е оригинално? Или да е в инвалидна количка като възрастен, или да е много млад. Въпросът е как той става Зоро и защо.

Това е история с герой, който вече е съществувал, но от актуални теми и събития какво Ви вдъхновява? Толкова много лоши неща се случват по света.

Лоши неща, но има невероятни хора! Две от последните ми книги "Отвъд зимата" и "Японският любовник" са истории за бежанци и хора, които са емигранти. Книгата, която ще бъде публикувана през март на испански се казва "Дългото цветче на морето" - това е цитат на Пабло Неруда. Историята се развива в края на гражданската война в Испания, 1939-та, през януари месец. Тогава Франко поема властта след като печели войната и половин милион души напускат Барселона и вървят пеша през най-тежкия зимен ден до границата с Франция, за да избягат. След три дни стигат дотам и ги вкарват в концентрационни лагери, а те са големи пясъчни пространства, оградени от бодлива тел. Без подслон, храна или питейна вода. Хората умират. Чилийският поет Пабло Неруда успява да убеди чилийското правителство да приеме две хиляди бежанци и той преправя товарен кораб, с който изпраща тези хора в Чили. В деня, в който пристигат там, започва Втората Световна война. Моята история е на един мъж, на един от тези бежанци, който пристига в Чили, живее там 30 години и когато се случва превратът, трябва отново да стане бежанец. 

Какво Ви прави щастлива?

Кучетата, любовта и тишината. Щастието е момент, експлозия - когато се влюбиш и усещаш, че летиш. Но това минава и остава усещането за стабилност, това да си добре в съществуването си и да имаш цел. Да служиш на нещо - на обществото, на идея, на очаквания, на определен човек. Това остава накрая и аз мисля, че имам един много задоволен живот, защото е така. Не реагирам ентусиазирано колко е прекрасно всичко - животът или някаква награда! Не, просто нямам злъч, завист, ревност, нямам негативни чувства.

Нямате ли нужда понякога от експлозията?

Когато се влюбя! Тогава да, имам нужда. И сега съм влюбена, виждаш ли, че на всякаква възраст може да се случи това. Разведох се със съпруга си, миличкият, в момента е на смъртно легло. Разведохме се преди три-четири години и сега имам, нека го наречем гадже, защото нямам никакви намерения да се женя отново. Той е мъж на моята възраст, адвокат е от Ню Йорк, който си продаде къщата, заряза всичко и дойде да живее при мен само с две колела и дрехите си. Заедно сме от 14 месеца и е фантастично! Сега тази екплозия от любовта малко по малко ще намалее и ще се превърне в една спокойна светлина. Поне предполагаме! 

Обикновено така става, да.

Хората ме питат какво е да се влюбя на моята възраст, тъй като съм на 76 години. Казвам им, че е същото като на 18, но има усещане за припряност, за това, че ти остава малко време. Колко време ще имам да се насладя на времето си с Роджър преди да имаме здравословни проблеми или разумът ни избяга, или станем зависими от други хора. Не е много! Трябва да се наслаждаваме на всяка минута, няма време за глупости, да спорим за глупости! Ако знаех това по-рано, нямаше да имам два развода зад гърба си!

Очаквайте цялото видео интервю с писателката в каналите на документалната поредица Cinema Confidential на1 май.

Вижте специалното обръщение на Алиенде към българската публика: