Океанът на Свилен
Един искрен и много различен разговор със Свилен от ОСТАВА.
Свилен Ноев е от музикантите, чиито гласове са саундтрак на всичките ни споделени любови и болезнени раздели. По-познат като Свилен от “Остава” днес се появява и с първия си самостоятелен албум “Different”. За интервюто ни всеки от нас пристига на малко влакче и носи личния си (моно) свят. Пием ром и уиски, минаваме през първите музикални любови и стигаме до Хенри Милър.
През цялото време не мога да повярвам, че срещу мен е седнал човекът, който всеки път изпява тъгите ми и дори успява да ги накара да се чувстват мъничко щастливи. Дами и господа, Свилен Ноев.
Свилен, бих искала да Ви попитам коя беше първата Ви любовна среща с музиката?
Била е още в детската градина сигурно… имам много ясен спомен от една плоча “Музикална стълбица”. Бях в трети или четвърти клас и слушах I want to break free на Queen по стотици пъти на ден и крещях с дезодорант в ръка. Още тогава бабата на братовчед ми каза: “Туй момче ще стане певец!”... и позна. Като дете много обичах детските песни. Намирах ги за мелодични и дори пропагандните руски песни ми бяха много приятни, имаха хубави мелодийки. Дори когато си дете и не знаеш за какво пееш...само музиката е важна.
Тогава ли се роди мечтата?
Постепенно…
Изобщо беше ли мечта или всичко с музиката се случи по естествен път?
Като дете започнах да слушам рок енд рол. Още в пети-шести клас открих Металика и всичко останало, което успявах да намеря на касетки, макар че не беше много лесно. Когато станах ученик и живеех отделно от майка ми и баща ми, започнах да слушам страшно много рок енд рол, последва и свиренето и постепенно нещата се...развалиха. От един отличник станах...рок музикант.
Знаете ли, и аз като ученичка много слушах Металика, ходех им по концерти, но много се ядосвах, когато чувам коментара: “Те имат Nothing Else Matters” и нищо друго. Подобно на Radiohead и Creep. Даже в един момент спряха да я изпълняват на живо... Та Вие към “Шоколад” какво изпитвате?
Щастлив съм, че съм измислил такова парче, защото каквото и да си говорим всички хора в България го знаят. Питат ме постоянно дали не ми е омръзнало. Всъщност парчетата от първите албуми сме ги свирили много по-често. Не ми е омръзнало, разбира се. Това ни е един от най-мощните хитове. Е, старите ни die hard фенове се мръщят, като я свирим.
Но вътрешно се усмихват със сигурност…
Нямаше да има “Остава” без тези няколко много важни песни. Щяхме да спрем да свирим. Има ли момент, в който нямаш публика, няма група. Губи се и смисълът.
Вероятно знаете, но давате ли си сметка, че Вашата музика е саундтрак на ужасно много любови и раздели. Интимно изживяване е концерт на “Остава”.
Надявам се да е така наистина.
Така е. Всичко е в текстовете. Как се случва процесът на писане?
Текстовете... в началото всъщност бяха по задължение, защото се налагаше да пиша много текстове. Така се случваше, че имахме доста парчета, без думи за тях. След това обаче ми стана много приятно да пиша, а и постепенно се научих да го правя по-добре и по-добре. И сега това, което правя, е да търся няколко важни думи. След което завъртам някаква история около тях. Но винаги думите са по-важни от историята. Една песен може да няма история, да е само състояние, но да има много важни думи, които хората да запомнят. Това е моята формула.
Случвало ли се е да губите вдъхновението при писането?
О, да.
Блокаж пред белия лист…
Има, да. В такъв момент просто спирам. Когато напиша един текст, спирам да мисля за него. Казвам си: “Може ли по-добре?” и осъзнавам, че не може да е по-добре. Работя, работя, работя. Приключвам, слагам финалната точка и записвам. Край.
Говорим си за текстовете, защото при музиката много често мелодията води слушателите. Обаче при Вас е друго. Ще Ви призная, че скоро минавах през парчетата ви с амбицията да намеря слаб текст, но такъв просто не открих…
Вярвам, че е много важно човек да е написал текста за себе си и с гласа си да накара хората да го харесат. Би се появил проблемът, ако емоцията се прескочи. Майкъл Стайп от REM казва, че Господ му е дал специфичен глас и има опасност да прецака парчетата си с пре емоция. Прекалената емоция в пеенето става смешна. Превръщаш се в комик.
Изглеждаш като пародия на себе си.
Да, именно! Винаги е хубаво да има хора наоколо, на които можеш да разчиташ. Често това, което си мислиш, всъщност е адски грешно.
Значи се опитвате да обуздавате емоциите си?
Всичко се опитвам да обуздавам. Винаги е важно да намеря правилния си глас за определена песен. Търся варианти. Тихо. Емоционално. Студено. Близко. Далечно. И просто в един момент правилното състояние залепва за парчето. Обаче не си права за текстовете. Ако някой несигурен човек изпее дадено парче, просто ще звучи гадно. Много често дори и текстове на U2 са адски смешни. Ако ги изпее някой комик, ще ти звучи като е*ати естрадата. Просто всеки артист намира своето смешно и своето тъжно.
Така е. Сега като се замисля и аз вкъщи си пея “Остава”, ама не звучи особено добре…
Пък на мен често ми се случва някои текстове да ми се струват много смешни, но на хората не им е смешно. Или пък друг път намирам дадена песен за химн на алиенацията между хората, но приятели ми пишат “Това е една от най-хубавите песни”. Окей… Аз не разказвам текстовете си. Това би съсипало всичко. В дадения момент съм мислел нещо конкретно, свързано с мен самия. Другите хора слушат със своя си смисъл.
Натискате им бутончетата. Говорих с една кинокритичка за “Формата на водата”. Каза ми, че е взел Оскар, защото живеем в свят с дефицит на любов. Та и с вашата музика така…
Да, светът има огромен дефицит на любов, но ако човек започне да пресмята къде и как може да натисне бутоните на хората, ще стане фалшив. Мориси примерно според мен е мошеник. През 80-те и 90-те намери това, което липсва на света, а именно любовта, и започна да човърка. С всеки един албум все по-дълбоко и по-дълбоко. Хората по целия свят го обожават. Именно заради това. Показва на всички ни трагедията на живота. Че живеем без любов. А според мен в един момент той просто направи така, че започна да изкарва пари от цялото нещо. Обожавам го въпреки всичко. Ако аз човъркам само там, то има някаква цел или пък просто е нещастен, много нещастен…
Но на хората им харесва някой да бърка в раните им.
Да, да, то и на мен ми харесва. Артист съм и знам как ми действа. Понякога просто е прекалено и е хубаво да си млако по-забавен и смешен.
Аз примерно умишлено съм пропускала концерти на “Остава”, защото съм си казвала: “О, не, няма да мога да понеса”. Просто съм се намирала в някаква своя собствена тъга и…
Аз нямам шанса да съм от другата страна, но често казвам на приятели, че тук у нас има много качествени артисти - музиканти, театрали… Ако има група, която се харесва толкова, колкото “Остава”, ще ходя дори и на 200 години на концерти. Има творци, които ти дават нещо и такива, които не ти дават. Това е разликата. Няма значение, че аз съм от Габрово, а Том Йорк е от Оксфорд.
Всеки концерт (дори и на една и съща банда) е различен. Една позната веднъж ми беше казала, че преди две години в “Бесен” е чувала “толкова съм бесен”, а сега чува само “животът е чудесен”.
В този текст има много нива. Тийнейджърите често ме питат, защо се пее за бяс, пък липсва агресия. Аз не обичам агресивна музика. Детско би било, ако изпея “Бесен” и го направя на агресивен метъл. “Обичам те, но съм ти бесен” е фраза, която провокира различни усещания. Музикална редакторка в едно радио веднъж ми каза, че няма как да обичаме някого, но да сме му бесни.
О, така ли? Можем да поспорим малко с нея…
Абсолютно. Човек трябва да мисли.
А сега да се обърнем към новия Ви проект. Самостоятелният Ви албум Different вероятно се смята за “крачка встрани”. Има ли хора, които го смятат за “предателство” към “Остава”?
Има, разбира се. Но има и дефицит на качествената музика в България. Не е готино да обвиняваш някого за нещо подобно. “Остава” е огромна част от живота ми, много ги обичам, но албумът ми няма общо.
Впрочем аз преди да го чуя не знаех какво точно да очаквам. Усеща се емоцията на “Остава”, обаче наистина е адски различен. Как се случи самият албум като процес вътре във Вас?
Едно от парчетата е бонус трак. Казва се LoveMeLoveMe. Мислили сме го като парче за “Остава”, обаче нещо не се получаваше. Звучеше прекалено гръндж и демоде. Сега ми харесва как се получи и се радвам, че не е парче на “Остава” всъщност. Процесът сякаш беше по-лек. А и това, че текстовете са на английски, разграничава албума доста. Честно казано музиката ми харесва повече на английски. Но се оказва, че хората харесват “Остава” заради текстовете. Но...в моя албум мога да си позволя да правя каквото си поискам. Голяма част от приятелите ми са пуритани на тема смесване на стилове и инструменти. Да не би ако пееш с Михаела Филева хората да си помислят, че си комерсиален. Дори в парчето Different исках да включа народно пеене, но никой не одобри идеята.
А може би щеше да е много готино…
О, да. В друго парче ще го направя. Там, където има сблъсъци в стиловете, често става много красиво. Мога да чуя, когато е грозно.
А самият Вие как усещате разликата между новия албум и “Остава”. Без значение слушателите какво посочват като разлики.
С “Остава” имаме натрупване. Когато се събираме, емоцията я има. Някак с този състав няма как да правим весели песни. Питат ме понякога защо не правим комерсиални песни. Как да не правим? Ето, направихме “Понеделник”, “Sex in the Morning” и пак има някаква тъжна нотка. Не става.
О, “Понеделник” на мен ми е откровено тъжна.
Да, ама... тя е супер мажорна. Парче за танци е. Обаче в един момент какво става и аз не знам. Уж пеехме за делника, пък пак стана тъжно. “Sex in the morning” също уж беше весело, пък...но няма нужда да се променя.
Добре, де... това с тъгата? Как си го обяснявате? Защо намираме тъжното и във “веселите” парчета? Тъжни ли сме?
Не мога да отговоря. Когато записах текста на “Океан ” ми се струваше много тъжен, но се оказа, че не е чак толкова. Понякога някои парчета на мен са ми весели, а на публиката тъжни и обратно. Не мога да класифицирам. За мен е важно да ми харесва. Без анализ.
Не е до анализ. Но ако погледнем и текста на едно от парчетата в новия албум, а именно “Хронометър”, ни става ясно, че днес така живеем. Бързо и по график. А меланхолията я игнорираме. На вашите концерти сякаш всички тайно си отпускат тъгите и пеят на някого.
Понякога си мисля нещо смешно. Хората идват и гледат “Остава”. Чуват един човек, който цяла вечер пее тъжни песни, и може би си казват: “Ето, има и по-зле от нас.”
Особено на “Стоп” усещането в публиката... е ритуално. Всеки крещи към небето на някого. Дори е малко зловещо, но в хубавия смисъл.
Едно време имах приятели, които казваха, че “Остава” е секта, защото всеки път идват едни и същи хора. За тях всичко е религия. Но след “Шоколад”, “Моно”, “Внимание”, “Океан” и “Бесен” идват все по-различни хора.
“Бесен” не се ли появи по време на онези протести преди няколко години?
Да, тогава се появи, но тогава и загубихме близък човек в семейството и според жена ми е протест срещу смъртта. Не мога да го обясня. Не мога да обяснявам песните си. Преди време дори не знаех за какво се пее в “Ще дойдеш ли с мен?”. Хората ме питаха, но не знаех. След време отново погледнах текста и ми стана ясно. То просто се случва. Защо се пее за малко влакче? Не знам. Има някои неща, които не се обясняват.
И по-добре.
И по-добре. Та за “Бесен”... част от парчето е за гнева на народа, друга част е за това, че един живот свършва и не можеш да разбереш защо свършва. От друга страна и “Обичам те, но съм ти бесен” е мотив, който се повтаря и в Different. Хората се разделят, сякаш живеят в други светове. Пък ти какво можеш да направиш, освен да обичаш повече? Стори ми се някак християнско, хареса ми. И въпреки, че хората не го разбират, на мен ми звучи позитивно. Най лесно е да си кажем: “Много си различен, goodbye.”
Впрочем днес цял ден лежах върху този текст и ме хвана “I don’t know what to do except to love you more”. Та се замислих...това ли е? Когато не знаем какво да правим това ли е? Да обичаме повече?
В онзи момент си представях как хората се раздалечават. Един до друг са, но нямат общо. Може би това е. Може би трябва да пробваш преди да избягаш.
Днес бързо бягаме. Много бързо.
Бързо. Променят се хората. Повечето си мислят, че е яко да късаш постоянно.
Супер яко…
Но като си млад няма лошо да търсиш нови неща.
Днес все бързаме. Пак говорим за хронометрите. Все по-често се чува “нямам време”.
О, “нямам време” ми е любимо между другото.
Да, да. Твърде различен си, твърде много труд изискваш, айде нямам време за това. Май я изнасилваме тая фраза?
Да, много е глупаво да нямаш време.
А май дори не е и вярно.
Ами не е! Вярно е може би, но... важи само за възрастните хора. Те имат най-малко време. Най-лошото е, че и на 20 г. го казват. А всъщност цялото време е в тях. Май е поза.
Сигурно е модерно?
Модерно е. Музикантите сме мързеливи хора. В момента всичко около мен е динамично, но обичам и другата фаза. Онази, в която не правя нищо и само наблюдавам и си събирам идеи.
Говорихме, че хората се променят. Как се променя публиката?
Между 2006 и 2012 примерно беше много празно. Може би самото поколение беше чалга поколение. Знаеш, когато децата станат на 16, започват да търсят нещо различно. И тогава всъщност се удрят в нас. В “Остава”. В онова поколение сякаш нямаше нуждата да търсят. След това се смени поколението и младежите започнаха да идват на наши концерти. И се питахме. Дали е заради “Окена” или заради самото поколение?
Аз лично се дразня, когато нещо се прави, защото е модерно. Ама днес май е модерно младите да са умни, интелигентни и начетени. Готино е. Макар и да е поза.
Дори и хипстърската поза...на “Остава” няма никакви хипстъри, което не знам дали е хубаво или лошо, но това е знак на интелект. Бунт е. Да искаш да изкараш изкуството Въпреки, че бачкаш в корпорация, правиш си татуировки и ходиш като хипар. Интересно явление. Аз не мога да го разбера, но е интересно. А като отидеш в Берлин или Лондон виждаш, че там върви някаква нова вълна. Тук хипстърията продължи повечко. Повтарям на младите хора, че не бива да копират други артисти. Просто трябва да открият своя глас. Никой не може да каже дали U2 са по-добри или “Остава”.
Сравненията in general са глупави. Все едно да сравним Лондон, Париж и Берлин. Те са си отделни микро космоси.
Така е с цялото изкуство… Като си на 15-16 копираш, след това откриваш себе си. Ако на някой не му харесва, просто да не слуша. Те и с критиката към “Остава”... просто го избягвай, след като не те кефи.
Не мога да си представя да има критика към “Остава”. Сега сигурно се смеете, но имало ли е момент, в който да ви е било тежко?
Едно време имаше само форуми. По над 1000 човека пишеха по цял ден. Страхотен хейт. И наистина не разбирам. Ако ти е гадно, защо го слушаш и влизаш да коментираш? Имаше доста гадни неща. Когато си млад, е стресиращо. И сега го има, но вече не обръщам внимание. Ако ми е приятел, ще ме заболи, но ако е непознат… Мерси, довиждане и приятен живот!
С времето нещата се променят, да. Какво бихте казали днес на 15 годишния Свилен?
Едно дете иска само да бъде щастливо. Вкъщи да получава любов и да си играе с другите деца. Може би това, че бях болнаво дете, отнесе нещата към по-тъжната музика. На 15 вече живеех в общежитие с моите съученици. Беше интересен живот. Много неща открих сам. Какво ли да кажа на 15 годишния Свилен… аз още тогава знаех, че ще бъда музикант. Майка ми и баща ми роптаеха. Искаха да стана компютърен специалист, но не стана така...
Искам да се върна на текстовете. Те са литература. Какво четете?
Честно да ти кажа, когато започна да работя по даден албум, не чета нищо. Последното заглавие беше “Чамкория”, а сега съм си взел “Хавра” на Захари Карабашлиев, който ми е приятел и комшия. Обещал съм си да я прочета. Най-много четях в най-тежките години за един млад човек. Около 18-20 г., когато знаеш, че умираш всеки ден и животът няма смисъл. Четях много Хенри Милър. По цял ден всичките му книги и всичката депресия на света, която я има, за да знам, че не умирам само аз. Понякога откривам някои велики неща. Когато открих “Парфюмът” си помислих “Как може да има толкова гениални неща”. Беше велико.
Можем да говорим много, за всичко и до утре. Все пак за финал да попитам... накрая кое остава? Искам да знам.
То и аз не знам какво остава.
Остават готините спомени.
Остава това всеки да си намери щастието.
Jeremy Остава
бюлетин
още интеракция
-
Вила Велис: Когато виното и изкуството вървят ръка за ръка
-
Даниеле Лукети: Филмът се ражда от срещата с добрия разказ, той може да е в книга или в живия живот
Даниеле Лукети беше специален гост на кино-литературния фестивал Синелибри и с филма му „Д...
-
„Кралската игра“ напомня за унгарската съпротива през 1956-а
Интервю с унгарския режисьор Барнабаш Тот