Спектакълът „Заровеното дете“ гостува в София

Паметта е генетична. В някакъв момент поглъща, тласка към себе си, независимо от волята.

Николай Йораднов завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Снежина Танковска през 2020 г. Работи по постановките на „Двама в делириум“ от Йожен Йонеско в YALTA ART ROOM и „Заровеното дете“ от Сам Шепърд в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград, „ММЕ, кой пръв започна“ от Деян Дуковски в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора. Създава, заедно със сценографа, театрална инсталация по текста „Един случай“ от Сабина Балан.

Днес разговаряме с Николай Йорданов по случай гостуването на спектакъла „Заровеното дете“ на софийска сцена, който може да гледате на 25 април от 19:00 в Театър НАТФИЗ – голяма сцена. 

„Заровеното дете“ е дебютният ти спектакъл на театралната сцена след дипломирането ти в НАТФИЗ. Опровергаха ли се очакванията ти за „сблъсъка с реалността“ и кое е най-ценното, което ти даде този процес?

Всъщност „реалността“, с която се срещнах в благоевградския театър беше доста нормална, далеч от всякакви страшни представи. Срещата с актьорския екип беше супер и мисля, че успяхме да сформираме екип, който заедно да зареди търсенията и енергията на представлението. Пазя се от „очакванията“, предпочитам да вляза някъде сляп и да видя накъде ще ме поведе потока. Този процес, бих казал, до някаква степен потвърди тази моя интуиция.

Кое е особеното в тази пиеса, на какво би я оприличил? Защо искаш да разкажеш именно тази история?

Когато прочетох пиесата за първи път, бях още студент в трети курс, тя ме въвлече в много особено пространство изпълнено с призраци. До края на текста непрекъснато си задавах въпроса „мамка му, какво чета?“. Преследваше ме образът на някаква счупена барака, от чиито надупчени дървени стени се подават главите на персонажите, които говорят. Това ми струваше като абсолютно нечовешко пространство. Когато се завърнах към пиесата малко по-късно, всъщност се оказа, че тя е доста по-подредена, отколкото ми се струваше. Може би обръщах повече внимание на детайлите вече с оглед на постановка (не чета ремарки, мисля че ограничават, но в един момент и през тях трябва да се мине). Въпреки новата перспектива, това усещане за тегнеща сянка върху човека, за това, че е преследван от миналото си, остана и това беше отправната ми точка. Сега като се замисля, този текст прилича на некролог.

Сега като правя тази асоциация, може би трябва да поясня възникващия въпрос: „добре де, ама защо очерняш българската сцена с некролози?“. Винаги съм имал идеята да представям на сцената ситуации, „истории“, които да разрязват/прорязват статуквото, предопределеното, клишираната нагласа. Вулгарността прави „Заровеното дете“ труден за преглъщане текст. Тази пиеса на по-глобално ниво напада контекста, в който възниква. Една от темите, които пародира и доказва безсмислието ѝ е семейната утопия, моделът на „атомното семейство“; ако трябва да се мисли по-мащабно, това е атака срещу идеята за утопичност. В това отношение мисля, че тази история резонира силно с българския контекст – контекст наситен с утопии, бивши утопии, квази утопии, псевдо утопии и други вариации. Тук хорат са наследници на различни политически и социални модели, те порастват и съзряват под тяхното отлитащо влияние. Когато човекът е поставен в колапсираща ситуация и неговата идентичност на „опитващ се да бъде различен“ е разклатена, той към кои модели ще се обърне? Паметта е генетична. В някакъв момент поглъща, тласка към себе си, независимо от волята.

Темата за „сина и бащата“ е неизменна част от творчеството на американския драматург Сам Шепърд. Как присъства тя в твоята постановка?

В „Заровеното дете“, Шепърд превърта играта и поставя опозицията на много по-широка поколенческа, семейна плоскост. На няколко пъти в текста се говори за огромния брой синове, които патриархът - Додж, е произвел. Семейната история е някаква „огромна върволица от трупове“. Нашата постановка, Додж е тотем, идол - много грозен тотем и идол, но функцията му е такава. Той третира околния свят като несъществуващ, ненужен. Центърът на света му е дивана и телевизора, все едно че всичко започва от там. Сценичната реалност Е той. Отношението му със синовете е като с кучета. За него те са неудачници. И те наистина са – Тилдън е обезумял, а Брадли е без един крак. Има и един трети син, който се споменава поименно – Енсъл, но той е умрял някога, някъде и фигурира като фантазия.

За да не отлитам в излишни размисли, ще цитирам една част от „Пустата земя“ на Т.С. Елиът, която е основополагащ точка в мисленето ми за тази постановка: „Аз на брега седях /със въдица в ръка зад мен опустошена равнина /Дали ще мога своите владения поне да сложа в ред?“.

Това е препратка към мита за Царя-Рибар, част от артурианския цикъл. Царят-Рибар не може да умре, не може и да се възпроизвежда – той става фертилен и се обездвижва, след като е прострелян в коляното от стрела. Докато земята му/светът му умира, той чака своя достоен наследник. Подобно на него, Додж чака следващата смяна.

Според теб има ли шанс човек да избяга от повтарянето на грешките от миналото?

Ще съм лаконично прост. Много ми се иска да вярвам, че човек може да се променя, но знам, че това е просто пожелателно мислене. Тук не говоря за грешки, говоря за генетика, за наследство. За сега не виждам перспектива за „бягство“ от моделите на миналото.

Мечтан режисьорски проект, който искаш да реализираш?

Имам някои текстове, които много харесвам; теми, които искам да изследвам, но не мога да кажа конкретен проект. Контекстът е дестабилизиран, покрай него всеки ден мисля за нещо различно и това ме спира да съм перспективен.

Как се чувстваш като млад и прохождащ артист в твоята професия „тук“ и „сега“? Можем ли да очакваме нови проекти скоро?

Чувствам се добре. Всеки ден ставам с мисълта какво трябва да се направи, какво трябва да се свърши, какво трябва да се промени. Много искам да общувам с контекста, тоест да работя за него и против него. Има много неща, които ме дразнят, да не кажа, че изпитвам физическа неприязън към тях, но ако ги засегна ще стане злободневно, а това го избягвам.

Планирани нови проекти за сега нямам. Имам идеи, но не правя планове за бъдещето. Когато работя нещо, се вглъбявам в него. Това може би не е практично. Предпочитам да избирам и да изготвям следващия си ход внимателно.