Катерина Хапсали: „Човек трябва да живее красиво”

Разговаряме с авторката за новата ѝ книга „Вкусни разкази”

Разговаряме с Катерина Хапсали по повод новата ѝ книга „Вкусни разкази”, която наскоро беше представена в препълнения бар сцена на РЦСИ „Топлоцентрала”. Сигурни сме, че тази книга ще докосне по особен начин литературното ви небце и ще засили апетита ви за четене и споделяне. Защото вкусно разказаните истории, също като ястията, приготвени с обич, винаги ни карат да искаме още и още.


Ако „всеки има нужда да излезе от живота си за малко понякога, да стъпи в чужда илюзия, да си вземе отпуск от съдбата“, коя е твоята съкровена илюзия, с която си почиваш от живота?

Не знам дали си почивам с тази илюзия, или по-скоро се мобилизирам, но ми харесва да мисля за мястото, на което ще пиша книги след 10-15 години... Живот и здраве, разбира се, и с Божията помощ, защото всеки ден се уверяваме колко сме крехки всъщност и колко непредвидим е животът. 

Но ако съм на собствен ход и обща храна, както се казва, наистина след време се виждам на веранда с изглед към морето, боса, с дълга ленена рокля и с прясно изстискан сок до лаптопа ми на масата. А от къщата се разнася изкусителният аромат на морска храна... 

И сега сигурно ще ме питаш кое е морето, пък аз най-вероятно ще ти отвърна егейското, защото много неща ме свързват с Елада, че и полугрък отглеждам, нали, и езикът ме опиянява, да не говорим за някои автори... Но истината е, че кое точно е морето, няма дори чак такова значение, защото в крайна сметка, на емоционално ниво, морето значи едно: открит хоризонт. Същото, което значи и писането. Абсолютната безбрежна възможност за сбъдване. Имаш ли хоризонт, остава само да добавиш вятър в платната. А в писането този вятър е въображението.

Интересното и при морето, и при творчеството е, че може дори да не мръднеш от мястото си, но чрез съзерцание и свобода на фантазията да стигнеш много, много далеч. Така че излазът на море ми е важен, това усещане за солен вятър, за пясък в косите и за липса на континентални окови. Абсолютно убедена съм, че някъде там, отвъд месомелачката на ежедневието, е и моята веранда. Когато нещата в този наш забързан, налудничав, направо шантав живот, започнат да звучат истерично, достатъчно е просто да си притворя очите и да си припомня къде точно отивам. Към онази веранда на хвърлей от морето съм се запътила.

Кога и къде за последно почувства, че животът е по-лек, хлябът – по-бял, а хората – по-благи?

Честно казано, отдавна не съм изпитвала това усещане... Жалко, нали? В доста овълчени времена ни спуснаха да живеем, пък и в нашите среди, творческите, благост няма, нито пък милост. Не в капка вода – направо на сухо ще те удавят с оплюване, хеле пък ако публиката харесва писането ти. Но онази лекота на живота, безметежната благост и чудно белия дъхав хляб (там му викат „крух“) съм ги усетила най-силно в хърватския курорт Опатия преди много, много години...и то извън сезона, когато и времето, и движенията дори на местните хора се забавят.

Няма ги тълпите и никой никога не отива случайно и извън сезона в Опатия. Но именно тогава онази сладост на битието се усеща най-силно, затова и няма да забравя няколко мои зимни дни там... 

Минаха като някакво откровение. Една ранна сутрин се разхождах край брега след закуска с чаша кафе в леко измръзналите ми ръце, взирах се в онзи хоризонт, за когото вече ти говорих, и някак всичко с Вселената беше наред. Без напрежение, без остри ръбове. Изпитах чистата, невинна радост от раждането на един нов ден, в който животът е лек и въздушен... 

Знаеш ли, странно е, че си го спомням толкова ясно след сигурно 15 години, но тогава въздъхнах дълбоко и си казах: „Боже, колко много е възможно на тази земя!“ 

Колкото и да се опитваме сами да ковем съдбата си, „животът най-добре си ги съчинява нещата, пък за нас остава да минем през всичките му там иглени уши и капани, а после да имаме силите да разказваме.“ Кой беше последният plot twist по твоя път, който те изненада и от който обаче ще излезе страхотна история за разказване?

О, аз съм царица на преломните моменти в житейските сюжети! И не го правя нарочно, както ме бяха заподозрели само защото съм искала едва ли не от живота си да правя литература – истината е, че аз бих предпочела едно по-спокойно и дори скучно съществуване и то точно в тази прословута „зона на комфорт“, от която всички толкова уж бягат, а аз все не успявам да попадна в нея.

Честно казано, в главата ми има достатъчно сюжетни линии и радикални идеи, тъй че нямам нужда и от житейски драми, резки завои, изненади... Но за добро или зло, постоянно ми изскачат разни plot twists, които трябва някак да поема и да опитомя в крачка – без да се навеждам и без да пада короната, нали. Това последното с короната е шега, но всъщност на по-екзистенциално ниво наистина смятам, че всяко дете се ражда с корона и с вътрешни крила, а после целият номер е да ги опазиш, да не дадеш пошлостта на света да ги омърси, да ги захвърли в калта.

А колкото до съдбата: та аз дори миналият месец преминах на галоп през странни и неочаквани сюжетни преобръщания в живота ми, които пак ще се превърнат в литература някой ден, това е сигурно. Чувала си онзи стар лаф: не дразнете писателя, да не вземе да изскочите в някое негово произведение! 

Истината е, че животът винаги изпреварва литературата, особено що се отнася до изграждането на образите. Толкова сложни, комплексни хора съм срещала по пътя си, че имам много материал занапред.


Една от историите ни напомня, че „човек е устроен така от незапомнени времена, че има нужда от обещанието за бъдеще дори за да стане сутрин…“ Какво ни обещават героите на разказите ти?

Обещават ни, че в крайна сметка ние всички имаме право да се приберем в себе си, а това на най-фундаментално ниво значи „вкъщи“. Обещават ни, че винаги има възможност за нов шанс да хванем юздите на изменчивата съдба и да си потърсим точния хоризонт. Обещават ни, че любовта не е химера, а добротата не е отживелица. Без значение какво се случва в този пощурял свят, някои извечни ценности оцеляват – напук на всякакви обстоятелства, а понякога напук и на нас самите.  

Все се пазим от лъжите на другите, но „най-големите лъжи са собствените ни лековерни заблуди.“ Коя е заблудата, която според теб е най-опасната лъжа?

Че имаме време. Че можем да отложим всичко важно и съкровено за „някой друг път“. Че Животът ще чака...

А време всъщност няма. Ама никакво. И никога нямаме шанса да изживеем отново и за първи път точно този ден, днешния. 

Все си мисля, че когато наистина проумеем колко опасна е тази заблуда, ще казваме навреме „обичам те“ и „извинявай“, ще прегръщаме по-силно, ще пътуваме повече и няма да оставяме днешния десерт или хубава книга за утре. 

Коя е онази закуска, която е толкова сладка и ценна, че ако не усещаш вкуса ѝ, би решила, че е нереална и плод на измислицата ти?

Всяка закуска, приготвена за мен от сина ми – дори и най-нескопосаната. Защото тук не иде реч за храна, а за обич. Какво по-ценно от това да получиш още в ранни зори уверението, че си важен за някого?

Всъщност аз вярвам, че човек може да умре и преди реалната смърт, ако никой повече не го люлее в мислите си... И няма желание да му направи кафе сутрин. 

Знам, че не забравяш сладостта на живота покрай борбата за хляба. Коя е твоята захар?

И захарта, и солта, са децата ни. А огромна сладост носят също пътуванията. Новите места, лица, аромати. Залезите на Санторини. Изгревите от люка на самолета. Книгите. Досегът с катарзисно творчество, след което се чувстваш винаги по-смислен и по-добър. Фината елегантност във всичко – защото човек трябва да живее красиво. Без да калкулира твърде много бита си, красотата е все пак спонтанен акт, не математическо уравнение. Разходките. Животните. Моето своенравно куче Шамбала. Тиклите на Ковачевица. Баницата на мама. Ей такива неща...

В книгата ти един гимназиален учител по математика с философска нагласа към живота ни казва: „Никога не забравяйте, че всеки от вас също е вектор. И като вектори вие имате величина, но и посока! Мен ако питате, посоката е най-важното в този живот.“ Понякога всички се губим. И се намираме в книгите. Особено пък в твоите. Коя е посоката, към която ни водят „Вкусни разкази“?

Водят ни вкъщи. Метафорично, но и буквално. Карат ни да се приберем в себе си. Да усетим силата си и онзи екзистенциален уют, който само ние самите можем да сътворим. 

Водят ни към онзи миг, в който се усещаме на топло и сигурно. Защото, в края на деня, само от дома има смисъл. А най-истинският дом е този, който носим винаги в себе си.


бюлетин

още интеракция