Ива Пезуашвили и създаването на „A Garbage Shoot“

Ива Пезуашвили, роден през 1990 г., завършва „режисура“ в Държавния университет за театър и кино Шота Руставели в Грузия. Създал е няколко телевизионни документални филма. От 2014 г. работи като сценарист на сериала „Тбилиси“. През 2018 г. излиза първият му роман „The Gospel of the Bottom“ . През 2020 г. неговият роман „A Garbage Chute“ е удостоен с грузинската литературна награда „Цинандали“, a 2022 г. получава Наградата на Европейския съюз за литература (EUPL).

Rазкажете малко повече за романа си, тъй като той все още не е преведен на български?

„A Garbage Shoot“ е историята на едно арменско семейство, което бяга от войната в Нагорни Карабах в края на 80-те години. Членовете му са живели в Баку, когато е бил част от СССР, и са избягали заради кланетата, които се случвали там. Минали са през Ереван и са стигнали до Тбилиси. В Тбилиси през 90-те години на миналия век имаше друго бедствие – въоръжени банди обикаляха улиците след разпадането на Съветския съюз. Имаше военен преврат в началото на 90-те години и две войни срещу Русия. Девети април 2017 г. е трагичен ден в грузинската история. Мирни демонстранти са били убити от съветската армия на главната улица на града. В книгата те се опитват да разберат миналото си и някак да придобият сила, за да живеят нормално в това трудно и сурово време.

Звучи много събитийно. 

И това е само 24-часова история, но в нея има много ретроспекции към миналото и как тези събития са повлияли на съвременния живота.

Изглежда, че писателите имат известен афинитет към 24-часовите истории – „Одисея“ на Джеймс Джойс, „Госпожа Далоуей“ на Вирджиния Уф, „Часовете“ на Майкъл Кънингам, „Франи и Зуи“ на Дж. Д. Селинджър и т.н. Какво ви накара да разкажете историята по този начин?

Никога не съм искал да имам глави в книгата и се опитах да избегна тази структурата чрез един вид „часовникови“ глави. Това беше основната идея. Опитах се да напиша една глава в един параграф, но беше изключително трудно да пиша четири или пет страници в едно изречение. Стилът на разказване помогна за разделянето на текста.

В основата беше идеята да използвам този трагичен ден, 9 април, като мотив на цялата история. На 9 април 2017 г. играчът Ръсел Уестбрук постави нов рекорд за постигнати „трипъл-дабъл“ в Националната баскетболна асоциация. По някакъв начин този спорт, миналото и главният герой са свързани помежду си.

Какви са нагласите на обществото в Грузия към грузинската литература? Читателите в България цялостно са по-склонни да посегнат към преводна литература, отколкото към българска такава. 

Съвременните грузински писатели, за съжаление, са най-малко популярни в Грузия. Читателите винаги търсят преводни книги и може би някои класически произведения, но за съжаление съвременните автори не са в центъра на вниманието. Ако случайно спечелиш някоя награда в страната, ще получиш две-три седмици в светлината на прожекторите, когато всички купуват книгите ти, попадаш в списъка на грузинските бестселъри и продаваш максимум десет хиляди екземпляра. Смешно е.

С тази книга е малко по-различно. Един от най-добрите и най-талантливите театрални режисьори превърна „A Garbage Shoot“ в постановка и тя стана феномен. За два дни имаше пето представление и всички билети бяха разпродадени, а театърът е доста голям. Всеки път присъстват по петстотин души. Така че това е още един начин за набиране на читатели. Все пак мисля, че повече хора ще видят пиесата, отколкото ще прочетат книгата, много повече.

Вие сте и кинорежисьор.

Бил съм такъв.

Били сте? Вече не се възприемате като такъв?

В момента работя само по комерсиални проекти. Завършихме пилотния проект на телевизионен сериал, който се опитваме да продадем на национална телевизия в Тбилиси, пиша и детективска драма, наподобяваща хорър, защото е много лесно да се продаде. Не ти трябват много пари, за да я заснемеш. Ние сме седем милиона и половина души в Грузия, така че е наистина трудно да заснемеш нещо високобюджетно и да продадеш и спечелиш от него. Това е разбираема ситуация. Последният ми проект беше един супер нискобюджетен хорър, но интересен и артистичен... Казва се „Уроборос“. Това е драконът, който захапва опашката си. Не беше типичен глуповат хорър, а социална драма с елементи на хорър. Голяма част от ужаса произлизаше от системата. Структурата на правителството е ужасът. Половината от историята се случваше в съвремието, другата половина – в съветската епоха, в края на 30-те години, когато Сталин е бил в лудия си режим – убивал и заточавал хора в Сибир. Интересен проект. Показа ми, че можеш да създадеш нещо смислено с нисък бюджет и за масите.

Уроборос - символ на безкрайността, на вечния кръговрат и единството на противоположностите.

Смятате ли, че филмовото изкуство Ви помага по някакъв начин в писането?

Започнах като сценарист и познаването на драматургията ми помага. Още преди да започнеш да пишеш сценарии, попълваш въпросник за персонажите, за да ги опознаеш. В момента, в който напишеш за героя си в първо лице, имаш кратък разказ, така че наистина помага да имате тази структура в ума си. Радвам се, че всичките ми персонажи действат като себе си, без да им е наложено нещо от писателя.

В европейското кино се наблюдава тази тенденция режисьорите да снимат социални драми, които после планират да покажат на фестивала в Кан с шампанско в лявата ръка и хайвер в дясната, разхождайки се по червения килим. Мисля, че това е лицемерно – да снимаш за ниската класа и след това да празнуваш на фестивала в Кан. Не знам, може би просто не успях да намеря своя глас в тази индустрия.

Кои са някои от любимите Ви писатели?

Повечето от тях са американски. Филип Рот и Джонатан Франзен са едни от любимите ми. Наскоро открих и невероятната японска писателка Миеко Каваками, а книгата ѝ „Небето“ е една от най-добрите книги, които съм чел тази година. Тя беше включена в краткия списък за наградата „Букър“. Разказва историята на едно момче, подложено на безмилостен тормоз в гимназия в Токи. Много тъжна и трогателна история, написана толкова красиво, че дори в суровата история можеш да откриеш някои светли моменти.

Можете ли да се видите като преподавател по творческо писане? 

Участвала съм в няколко семинара в Грузия. На един от тях учителят донесе снимка и искаше да пишем по нея. Това не ми хареса. Мисля, че трябва да се започне с нещо по-просто. В САЩ имат една невероятна програма. И през първия семестър пишат само диалози – неща, които са дочули на улицата. Но не мисля, че мога да преподавам нещо... Мога да споделя опита си, но не мога да преподавам.

Кое е Вашето първо правило в писането? 

Знаете ли термина „method acting“? В „A Garbage Shoot“ има герой, който е MC, занимава се с хип-хоп, прави фрийстайл. За да създам този герой, написах няколко хип-хоп песни и научих музикална програма, с която да създавам битовете. Методологията е най-важна за мен, за да не пиша за даден герой, а да почувствам как се чувства той и да пиша от неговата гледна точка. Задълбочено проучване и интервюта също са от полза. Историята първоначално дойде от бавачката на дъщеря ми, Мила, която ми разказа историята си за преселването ѝ от Бакул до Тбилиси. Използвах нейната история, но осъзнах, че истинската Мила не е добър прототип за героинята Мила. Надолу по улицата от дома ми има бръснарница и една жена там толкова много приличаше на Мила. Подстригвах се два пъти месечно, за да получа повече информация за изграждането на образа ѝ. За съжаление, не съм достатъчно смела да ѝ кажа, че съм написала нещо въз основа на външния ѝ вид.

Правите ли някакви упражнения за писане? 

Това е доста интересен въпрос. „A Garbage Shoot“ е втората книга от трилогия (първата се казва „Gospel of the Bottom“). Във финалната книга има един много сложен край. И преди да започна да работя по романа, написах разказ с подобен край, опитвайки се да разбера дали той ще проработи за мен и за читателите. Има поредица от съвпадения, които сработваха в главата ми, но не бях сигурен как ще се получат на страницата – дали няма да са твърде кичозни, или пък клиширани. Но се получи и това упражнение много ми помогна.