Да създадеш „Студио за обезкостяване“

На 24 октомври от 18:30 в The Steps ще се проведе кино-литературната премиера „Студио за обезкостяване“. Гергана Гълъбова представя дебютния си сборник с разкази „Вода за гледане“, като акцент в представянето ще е последния разказ „Студио за обезкостяване“. Следва прожекция на филма на Мейлин Лазарова, базиран на едноименния разказ. Историята на отвежда в свят, в който обезкостяването замества терапията.

Естетиката на филма е вдъхновена от софийските панелки и хлебарки. Всекидневната монотонност се преплита със странното и необяснимото. Визуалният стил е заимстван от стари източноевропейски анимации, японските анимации от 80-те и 90-те, както и някои анимационни сериали от ранните години на Cartoon Network.

Разговаряме с Гергана Гълъбова и Мейлин Лазарова за литературата, адаптациите и обезкостяването.

Разкажете ни малко повече за сборника „Вода за гледане“ и в частност за разказа „Студио за обезкостяване“. 

ГГ: Сборникът е кръстен на първия разказ, който представлява монолог от гледната точка на жена, която вижда морето за първи път. Разказите могат да се четат на случаен принцип, но в подредбата се забелязва преход от реализма към сюрреалистичното. Първите разкази се занимават с красотата на ежедневното, а постепенно фокусът се измества към чудатото. Понякога двете се преплитат – например, ежедневието на продавачка на цветя, разказано от гледната точка на седалка в трамвая. 

Откъде дойде идеята за адаптация именно на този разказ? 

ГГ: Още докато го писах ми направи впечатление колко много залагам на визуалното. Казах на Мей: „Правя нещо, което ще стане готина анимация“. В крайна сметка така и стана. Тя хареса разказа и направи своя интерпретация, на която аз съм голям фен. 

МЛ: Прочетох и веднага си представих как би изглеждал визуално филмът, какъв би бил стила и как бих могла да го постигна. Определено филмът претърпя промени от най-началната ми представа, но пак е много близо до разказа и до първите ми идеи за него.

На следващия ден, като се прибираше от работа, се загледа във вратата на гаража. И ето, че на нея наистина бе закована табела: „Студио за обезкостяване“. Трябваше да е някаква грешка. Или това, или милениалите бяха намерили иновативен начин да промотират месарници. 

Кога разбирате, че едно литературно произведение може да се превърне в добра анимация?

МЛ: Обикновено, когато си представям адаптацията на произведение, си мисля дали по̀ би му отивало да е игрален или анимационен филм. В игралното кино често се очаква доза лоялност към текста, затова по-трудно се адаптират определени произведения, като поезия например. В анимацията не е толкова важна лоялността към текста, а ритъма и визуалната естетика. Затова според мен анимацията може да си позволи да адаптира поетични и художествени текстове, както и образи които са трудни за претворяване в игрално кино. „Студио за обезкостяване“ е добър пример за това – не искам и да си го представям като игрален филм. 

От гледната точка на автор, как разбирате, че една адаптация е успешна?

ГГ: Не съм поддръжник на идеята за „лоялност“ към оригинала. Не смятам, че адаптацията трябва да се придържа към текста, за да е успешна. Но смятам за много важно режисьорът да е усетил текста, да е уловил неговата същност. Например, „Слугинята“ на Парк Чан-Уук е базиран на роман, чието действие се развива във Викторианска Англия. Парк Чан-Уук прехвърля действието в Корея 1930-та година, когато държавата е под Японско владичество. Сменя времето, сменя място, някои от сюжетните линии и въпреки това авторката на книгата казва, че разпознава своята история и своите герои. Може би, за да направи успешна адаптация, режисьорът трябва да усети духа на произведението, да го припознае по някакъв начин. Една адаптация е успешна, според мен, ако режисьорът успешно я преведе на филмов език. Ако запази есенцията на оригиналния текст без да жертва качествата на филма. Добрата адаптация трябва да е първо добър филм. 

Минаха месеци преди да види клиент да влиза или излиза оттам. Мъж. На около 40 години, със син костюм и гелосана коса. Нямаше врат. Всъщност имаше врат, но той бе огънат надолу като въдица, а главата му (с все гелосаната коса) висеше надолу като примамка. Въпреки че в този си вид господинът не би трябвало да вижда къде ходи, той крачеше напред уверено и безгрижно. Даже изглеждаше причудливо щастлив.

Как започна да се занимаваш с анимация? 

МЛ: Винаги съм обичала да рисувам и го правя от доста малка. В гимназията рисувах комикси и ги показвах на приятелите си, които настояваха, че трябва да се занимавам с изкуство. Тогава все още нямах ясна представа с какво искам да се занимавам. Една близка приятелка ми предложи да пробвам анимация, защото тя самата беше решила, че ще се занимава с това. Тя най-много ме окуражаваше да започна уроци по рисуване и с нея постоянно рисувахме заедно. Чичо ми и леля ми също работят в тази сфера, и двамата в Лос Анджелис – леля ми като продуцент в Cartoon Network, а чичо ми като анимационен режисьор в Nickelodeon. Чичо ми особено много ме подкрепяше и ми даваше съвети за портфолиото, кандидатстване и т.н. 

Отидох да уча в Англия. От университета насам се занимавам най-вече с 3D, а 2D анимацията е нещо, което правя за личните си проекти.

Имате ли идея за удължаване на филма? Добавяне на сцени, диалог и други?

МЛ: Филмът, макар и кратичък, разказва историята достатъчно изчерпателно, затова не бих го направила значително по-дълъг. Може би бих добавила още сцени с обезкостени хора и бих си поиграла повече с кадрите и монтажа. Не бих добавила диалог, според мен без реплики се засилва мистерията във филма.

ГГ: Сългасна съм. Бих се радвала да видя още няколко претворени обезкостявания. Филмът е като „elevator pitch“ за разказа. Грабва те и мисля, че те подтиква да прочетеш разказа. Което за мен е положително, по очевидни причини.