Лилия Маравиля от плът и кръв

Този февруари кинофестивалът Берлинале се откри с “Петер фон Кант” на Франсоа Озон. По същото време екипът на Театър София репетира усилено за представлението “Горчивите сълзи на Петра фон Кант” по едноименната пиеса на Райнер Вернер Фасбиндер - непрежалимият театрален и филмов актьор, поет, режисьор, автор.

Режисьорът Пламен Марков се захваща с нелеката задача да даде нов живот на една особена, дълбока, многопластова и любопитна пиеса. Творческата и екзистенциална паника пада в прегръдките на едно внезапно увлечение, което много прилича на любов. 

Няколко седмици след премиерата, която се състоя на 4 април, се срещам с Лилия Маравиля. Някак сме успели да откраднем 1 час, в който да си поговорим за нея. За Петра. Затваряме се в гримьорната на театъра и си приказваме. Лицето на Лилия се озарява при всяко споменаване на пиесата. Нарича героинята си “моята” Петра. Кара ме да си припомня всички детайли от премиерата, събужда у мен копнежа да гледам отново и ме пуска зад кулисите на личната си подготовка.

Петра на Лилия е по-различна от останалите. Пуска ни дълбоко в света на твореца, разкрива пред зрителите всички нюанси на творческата сила, както и на неизбежното безсилие. Но нека повече разкаже самата тя:

Пламен Марков се насочи по-скоро към професията на моделиера и дизайнерската природа. Докато се готвехме за представлението, изгледахме редица документални филми за дизайнери и това ми беше много интересно, защото самата аз много се увличам по модата, но не знаех нищо за живота на дизайнерите. Дори не подозирах колко дълбоки са световете им.

Разпалено разказва за колекциите, вдъхновенията и демоните на Алекзандър Маккуин и Вивиан Уестууд. Даваме си сметка, че в света на дизайнерите всичко онова, което за нас е неразбрана екстравагантност, всъщност е израз на много сложни човешки емоции, които остават скрити и за нас, и за близките им.

Реших, че трябва да създам един по-сложен образ, не просто жена. Защото жената винаги има своите демони - дали заради мъж, дали по някаква друга причина… струваше ми се скучновато, затова ми се искаше да вкарам твореца. Този, който има отчаяна нужда от вдъхновение. Основната движеща сила при нея е работата. В един момент казва: “Вече не ми се работи”. И това е най-голямата трагедия. Опитах се така да я изградя, защото връзката с жената не ми беше толкова ясна, но тя и по пиеса също е неясна. В две изречения изведнъж казва на Карин: “Обичам те”. Не се проследява целият процес на влюбване. Идва изведнъж. И си помислих: “Ама как така изведнъж?” Но всъщност сигурно така се влюбваме. Изведнъж.

Може би наистина е така. Случва се да си измисим, че сме влюбени в някого. Нарочваме един човек, че ни прилича на любовта, от която се нуждаем. Стоварваме цялата тази отговорност на плещите му. Щом ние го правим, защо да не го прави и Петра?

Харесва ми всеки да тълкува Петра, както си поиска. Това е най-хубавото. След представлението много приятели и колеги ми казаха: “Знаеш ли, че няколко дни си мисля за спектакъла?”, което за мен е най-ценното. Не исках това да е от онези постановки, които те забавляват, но мигом след това забравяш. Хората, които за първи път се сблъскват с Петра, се връщат от премиерата и веднага си пускат филма на Фасбиндер. А това означава, че сме предизвикали въпроси. Исках да бъда достоверна и да знам, че това, което правя, го правя наистина. Исках да е плътен и правдоподобен образ. Чувствах, че тя като че ли е изгубила вдъхновението си. Особено след Франц. Пък явно само когато е влюбена, тогава твори. Петра е възпитана, с малко повече претенция. Изведнъж влиза едно младо същество, на което изобщо не му пука... Държи се супер свободно и тя като че ли решава, че тъкмо това може да го използва. Още повече когато чува историята й… 

Докато работехме с Пламен Марков, следвахме текста и изведнъж се споменаваше, че това момиче (Карин) е от плът и кръв. Казах си: “Сега пък какво е това?” Повтарях си “плът и кръв, плът и кръв” и в един момент казах, че Петра така трябва да нарече колекцията си. Пламен каза: “Знаеш ли, че има ход в това?” и аз бях готова да го направя. Знаех как. Има два образа, които са много важни за Петра. Марлене и Карин. И тази идея щях да я прокарам покрай Марлене. В крайна сметка всички големи дизайнери имат по един такъв човек до себе си, който е реалният създател. Да, нашите нахвърлят скици, но този човек прави чудесата и задвижва основните неща. Дали и Франц не е бил това за нея? 

Марлене наистина е най-интересният образ. Тиха стъпка. Послушница. Промъква се в помещението като цигарен дим през процепа на вратата. Не говори. Но говори без думи.

Трябва да призная, че ми беше много трудно. Сякаш като прочетох пиесата не ми хареса особено. Виждаше ми се малко суха, не успявах първоначално да разбера изобщо каква е тази жена, тръшка се и страда, но защо? Исках да си я изследвам и да я направя творец, който е откачен. Беше ми важно да разбера защо се влюбва, защото и по пиеса не е ясно. Самият Фасбиндер не се занимава особено с тази тема в текста си. Аз също не исках да наблягаме на това. Интересно ми беше как ще я накарам да се влюби. Знаех, че има нужда от това предизвикателство и се вкопчва в него. 

Вкопчва се в предизвикателството и потегля по трудния и мъчителен път на смирението.

В текста три пъти се споменава смирението. Отначало става дума за това, че Петра не желае и да чува тази дума, след което обаче обяснява на Карин, че всъщност смирението е много важно. В края осъзнава, че в смъртта има смирение. Пътят на смирението е висш пилотаж и никак не е нещо което ей така може да се направи. 

Той е като въртележка с динамични и постоянни върхове и спадове. Има добри и лоши дни. Зрителското изживяване е точно такова. Минава се от притихване до фойерверки и във всяка една сцена има нови емоционални пикове и спадове. Сякаш е пътешествие не само в света на Петра, но и навътре към себе си. 

Това ми беше толкова важно - зрителят да може да се припознае… Затова се хвърлих в дълбокото. Искаше ми се тя да е истински образ, а не някакъв измислен персонаж, представа. Исках да я усетя в плът и кръв, да мина през всичко. Затова и така смело тръгнах. Виждах, че има моменти, в които е абсолютно луда и там мога да си позволя да изпростея, да направя абсолютно всичко, да стигна до края. Та кой не е минавал през такива моменти? Казах си, че хората няма как да не се припознаят. Всеки е бил в подобно състояние. Държи се на положение през цялото време и изведнъж, когато идват най-близките й, започва да се държи странно и истерично. Но после се връща и казва, че е окей. При човека, който се занимава с творчество, това винаги го има, а сигурна съм и при всички останали. Много ми беше трудно да си разпределя енергията. Все още изследвам себе си в тази роля.  Мисля, че премиерата беше резултатът, който да гоня. 

През цялото време изглежда, че Лилия играе непосилно леко. Сякаш Фасбиндер е писал за нея. Говори на Марлене с очи и я обстрелва с малките стрели на лудостта. В същата секунда се прибира в себе си и отново придобива онази грация и елегантност. Смяна на поведението, която през цялото време загатва какво предстои да се случи. 

Марлене е много интересна и ми беше най-любопитно какво се случва там. Още като прочетох пиесата разбрах, че това е най-интересният образ. Страхотно предизвикателство е за един актьор да изгради роля, в която не говори. Всички следят този персонаж. Толкова исках да я опозная, че попаднах в BDSM форуми и подкасти, където слушах хората. Според психолозите се оказва, че те са нормалните, а не ние. При тях има голямо доверие. Такива са правилата на играта. Аз съм господар, ти си жертва. Без да е задължително да има сексуални препратки. Решихме, че при Петра и Марлене няма сексуалност, а има договореност. 

“Горчивите сълзи на Петра фон Кант” е колкото чист и ясен текст, толкова и заплетена и мъглива в пиеса, в която толкова много неща се случват изненадващо и сякаш изведнъж. Без обяснения, без отговори. Лилия говори разпалено и удивително отдадено. Изумителна е почтеността, с която подхожда към Фасбиндер и грижата към нейната, към Петра. Сигурна съм, че въпросите, които си задавам, са кръстосвали съзнанието й многократно.Коя е темата на текста? Не е любовта. Но тогава кое е главното? Неразбрана творческа паника? Неразбраната творческа паника.

В подобни състояния някои хора блокират. Други не могат да дишат. Има такива, които пият и пушат. Или се хвърлят в необмислена любов. Това ми беше най-интересното. Творецът. С огромна всеотдайност се хвърлих в образа и нямах нищо друго в света си. Стремях се да смеля текста така, че да мога спокойно да го изговарям. Защото това никак не е ежедневен текст. За да го направя мой, и изказът на Петра да е толкова лек, не мога да опиша през какво трябваше да мина. Денонощно живях с пиесата. Имах чувството, че нито ми влиза в главата, нито в устата. Дъщеря ми Паола много ми помагаше и все казваше: “Давай наново, давай наново”, дори ми поправяше и словореда. Обикновено съм много почтена към текста и държа да не си слагам свои думи, защото искам да остана вярна към автора. Денонощно това правех. Ставах сутрин в 6:00 и започвах веднага. Наново и наново, докато го смеля. 

Няма как да не задам въпроса: “Кога разбрахте, че Петра е усвоена?”

Когато срещнах публика за първи път. На предпремиерата. Обикновено е домашна публика. Бях извикала моята близка приятелка и колежка Красимира Кузманова - Кокран и дъщеря ми. Имам нужда от хора, които имат моя критерий. Знаех, че повечето ми решения са доста смели, но успях да се движа на ръба на бръснача, без да прекрачвам границата. Все ме е страх да не залитна някъде, въпреки че никога не ми се е случвало. Дъщеря ми най-много ми помогна. Вкъщи такъв анализ ми направи… Подаде ми много неща и на другия ден се събудих, започнах работа по текста и се съобразих с всички промени, които тя ми беше предложила. Буквално в нощта преди премиерата направих промени. И след представлението хората, които бяха гледали вече и първия път, ми казаха, че вече е изградено с повече лекота. 

“Горчивите сълзи на Петра фон Кант” е представление за горчивия смях, с който се присмиваме на собствените си трудности.

Тя е интелигентна жена и се смее на собствените си проблеми. Може би това е най-сложната роля, която съм правила някога. Вероятно до момента съм се хвърляла по-импулсивно, а сега трябваше да премисля всичко. Тук няма отговори, а всичко е интерпретация на зрителя. И слава Богу. Най-хубавото е, когато публиката поеме текста и има своите обяснения. Не е нужно всичко да е смляно и представено. Пламен също казваше, че на места може да е енигматично. Аз обичам да е така. Важно е да  можеш да го оставиш енигма за зрителя, но самият ти да знаеш какво правиш. За мен беше важно да знам каква е логиката зад всяко едно действие. Не исках да бъда обобщителен образ, а конкретен. И това е моята Петра. За всяко нещо, което не разбирах първоначално, си задавах въпроса “защо”. Исках да знам защо тя постъпва така. Исках да е пълнокръвна. Стремях се да има крайности и обрати. Може би затова измислих колекцията “Плът и кръв” и веднага подадох на Марина Райчинова да включи детайли във визията. Исках да се хвана за всяка дума, за да се оправдая. Имах усещането, че Петра твори през мен. Когато видях роклите си казах: “Тя е много талантлива тази моята Петра, бе.”

И е права. Петра е талантлива, защото Лилия така я е създала. Остава почтена и вярна на текста и Фасбиндер. Остава почтена и вярна на себе си. За да създаде героинята, която ни напомня, че понякога нищо не е наред и това е съвсем в реда на нещата.

Спектакълът може да гледате на 29 април и на 12, 20 и 27 май.