Михаил Вучков: „Изкуството е лично преживяване“

Срещаме се с Михаил Вучков в The Steps, където до 17.03 са изложени „картините“ му от серията „Другите българки“. 

Изложбата „Другите българки“ е вдъхновена от личните истории на група транс момичета в България. Фотографските възстановки правят паралел с картините на Майстора, изобразяващи последните българки, подчинени на патриархалните порядки, чиято маргинализация тогава е сходна с тази на транс българката днес. 

Всеки заснет кадър е планово разслоен върху плексигласови листове, подредени в дълбочина и осветени с индивидуална LED система, която се управлява посредством хардуер и софтуер, специално създадени за нуждите на проекта. Новосъздаденото устройство дава възможност всеки образ в картината да бъде оцветяван поотделно в различни цветове посредством предварително създадена цветова схема. 

Изложбата е прекрасна, цветовете са менят по много интересен начин. Направи ми впечатление колко е тъмно вътре. Като в нощно заведение е. 

Транс културата първо преминава през драг куийн културата, която пък е основно нощна клубна култура. За мен беше много важно да включа и този елемент, въпреки че сега навсякъде по света транс хората се опитват да се отделят от драг културата, защото придава несериозност на тяхната проблематика и остава усещане у хората, че е избирателно да бъдеш транс човек, а то съвсем не е така. 

Но навсякъде по света винаги е минавало през драг. В България, през 90-те години беше по същия начин. Тогава имахме много голяма сцена – клуб „Александър“ във Варна, „Спартак“ в София, „Калигула“ в Пловдив, имаше даже пътуващо вариете с драг куин програма, което тогава се наричаше „травеститска програма“. Заради това беше важно изложбата да е организирана така. 

Как изглеждаше процесът на реализиране на проекта от зараждането на идеята до нейното техническо изпълнение? Доколкото ми е известно, е в ход доста дълго време, а съдейки по самите „картини“, изглежда изключително трудоемък.

Това ми е четвърта изложба. Обикновено имам конкретна и ясна концепция в самото начало на проекта. Тоест, преди да отида да снимам на терен, ми е ясен всеки един елемент как ще изглежда на финала. Тук не беше точно така, по-скоро с времето се надграждаше. 

Основната причина да се захвана с проекта е усещането за безпомощност от гледна точка на институционално и неправителствено ниво. Уволниха моя приятелка Наташа, защото се идентифицира като транс човек в края на своя социален преход. Като станеш свидетел на натиска от обществото – уволнението, първоначалното отчуждаване на родителите ѝ от нея, задушаващите въпроси от приятели – ти се иска някой да окаже подкрепа. Тогава нямаше още много ЛГБТ организации, обърнах се към много хора, никой не подаде ръка. 

За Наташа беше много труден период, най-вече загубата на работата ѝ. Тя е гримьорка и работеше на страхотно място, беше много добра, дори преподаваше на други артисти. Представи си – работодателите ти са доволни от теб, имаш страхотни отношения и изведнъж се обръщат на 180 градуса и ти казват довиждане без повод – в тази позиция може да е всеки един човек. 

Аз съм далеч от мисълта, че пряко помагам с тази изложба, но си казах, че трябва да се даде гласност. Не се чувствам като активист, а гражданин. Когато си граждански активен, трябва точно така да реагираш – като видиш, че някой го блъскат в ъгъла, да отидеш и да кажеш нещо.

Осъзнах, че много трудно ще открия такива хора. Те често бяха изключително смазани психически и агресивно настроени дори когато подхождаш с желанието да им помогнеш. Веднага търсеха користни цели. Трудно ги убедих да участват в изложбата. Голяма част бяха съгласни да участват срещу заплащане, защото им беше трудно да оцеляват финансово. Аз обаче не се съгласявах, защото не исках да участват за пари, а в името на каузата, защото я разпознават като своя.

Докато вървяха тези преговори, търсения, запознанства, не знаех чисто визуално какво ще направя. Дори не съм мислил, че ще бъдат с народни носии. Много харесвам Дейвид Лашапел като фотограф, защото е много цветен, много е бонбонест, създава една захаросана реалност, която доста ми допада, защото нищо в нашата реалност не е захаросано, и със сигурност знаех, че ще е нещо с много цветя, но нямах представа, че ще отиде в тази посока. 

С всеки един разказ – дали ще е проблем със семейството, с намиране на работа, някаква случка на побой или агресия – аз виждах, че тази дискриминация става много по-зловеща, отколкото съм си представял в самото начало. С което и малцинство да сравнявах, всички бяха извоювали някакъв напредък, бяха спечелили някаква битка. Така стигнах до жената преди феминизма. 

Преди феминизма тя не е знаела, че е потисната. За нея това е бил естественият ход на човешката история, докато не ѝ показват, че светът може да изглежда по друг начин. Намерих прилика с тази човешка история и се замислих кой е изобразил жената точно преди феминизма да влезе с големи крачки. И така се появи Майстора. Не се бях замислял как Майстора вкарва и идеята за национализма. Дори не съм разсъждавал над това, че някой може да каже, че ако ти си гей, транс, би или лесбийка, не си на 100% българин и нямаш право да се идентифицираш с българската култура.

Ние обаче стигнахме отвъд темата за транса. Ходих на народни танци седем години и имах идеята за гей мъжки ансамбъл, който да се казва „Левент“. Обсъждал съм го с много мои приятели хореографи и танцьори и за тях идеята е абсурдна. Тогава осъзнах колко много сила има в това да ги облека в носии. Щях да отворя нова скоба, която дори не съм подозирал, че мога да отворя с изложбата. Въпроси като „Какво е българско?“ и „Дали всичко българско е за всички българи?“. 

Харесвам Майстора, много е интересно, че покрай изложбата се сблъсках с усещане, че много хора го оспорват. Казваха, например, че е много селски, пък аз правя паралел между него и Ван Гог и Гоген заради техниката на маските, заради цветовете. Много ми напомня на експресионизма и на сюрреализма. Затова реших да не са просто фотографии, а да въздействат на хората като картини. 

Направих снимките с идеята да са възстановки. После, като ги принтирах, не бях впечатлен. Много хубави снимки да си качат момичетата във „Фейсбук“ и да кажат – „тук съм с народна носия“. Вече три години бях работил в тази посока, даже бях разочарован - три години работя за профилни снимки във „Фейсбук“. Трябваше да направя нещо повече с тях. 

Завършил съм пространствено оформление и театрална сценография и реших, че най-елементарният начин е планово разслояване на образа, така или иначе в природата възприемаме по този начин света. Разклоних ги, после реших да вкарам и светлината, която пък прибави допълнително време. Трябваше ни софтуер интерфейс, с който да работя вкъщи, и в проекта се включи сътрудник инженер от БАН, който го създаде. Така с всяка следваща крачка проектът едновременно ми харесваше повече и исках да го усъвършенствам повече. Не ми беше достатъчно само светлината и сменянето на цветовете – исках да вкарам време – докато свети жълтото да може да изгасне небето и т.н. 

Така стигнахме до това, което е в момента. Имаме чисто логистичната част, като проучване и запознанство с хората, техническата част, като създаване на светлинната система, като изработване на рамките и всичко това съчетано с финансите, защото разходите са много. 

Реализацията колко години продължи общо? 

От уволнението 2010 година до сега. С моите лични доходи нямаше как да правя повече от една, една и половина, максимум две картини на година. После дойде Covid, което беше много интересен момент. Нямах работа, понеже работя в кино индустрията като маркетинг експерт на филми, пък филми нямаше. В същото време получих субсидия от НФК, която ми даде възможност да забързам хода на историята. Така имах и финанси, и време да стоя вкъщи и да работя. Беше пълен късмет. Освен това моят приятел ми каза, че ако държавата отпусне пари и разпознае темата, той ще дублира гранта, с което ми даде още една възможност да работя с по-големи темпове