Людмила Сланева и световете, разпаднати на атоми

Срещаме се с актрисата броени дни преди премиерата на „Джими с бялата фланелка“.

Теа Денолюбова
 „Всичко започна от едни чути от мен истории, които разказах на режисьора. Всъщност, режисьорът е сценарист по професия. Един ден ми звънна и ме попита дали ще пиша нещо или да започва той. От неудобство и респект към него, надрасках някаква рамка и пратих. Той се смя още повече от първия път и съвсем на игра поговорихме за разширяване на разказа. Тук някъде се заиграх като дете. Като във всяка истинска игра не мина без драма – в пиесата говоря за себе си, нямам герой, зад който да се крия. В спектакъла присъстват много от моите несъвършенства и лудости, без да е нарочно. Напротив. Иска ми се да съм по-съвършена версия на себе си. Но не съм. Поне не в епизода на тази пиеса. Да напиша и да изиграя това ми дава възможност да нямам форма, тъй като трябва да забравя какво знам за себе си. Да нямаш форма, означава да споделяш съдържание.“, споделя Люси.
Поводът за въображамета среща между Марсел Пруст и Людмила Сланева е премиерата на моноспектакъла „Джими с бялата фланелка“ с режисьор Емил Бонев. Има ли неопровержима истина? Една ли е? Открита и споделена ли е? Колко често сте си говорили наум със спомените си и защо Вирджиния Улф отива на къмпинг – на всички тези въпроси ще отговори от сцената на Comedy bar Happy  (Сатиричен театър) актрисата Людмила Сланева. На 23 и 24 март от 20 ч. Там сме.



Главната черта на характера ми? Не можеш да ми казваш какво да правя. Това е трудно както за другите, така и за мен. 

Качеството, което желая да видя у един мъж? Увереност.

Качеството, което предпочитам у една жена? Милост. Понеже нежността спасява.

Качеството, което най-много ценя у приятелите си? Чувствителност. 

Главният ми недостатък? Лесно се обезсърчавам и губя мнооого време да се насърча отново.

Любимо занимание? Променливи са любимите ми занимания. Имам едно постоянно от 15 години – йога. Изобщо физически занимания.

Мечтата ми за щастие? Да мога да се усмихна на всеки  нов ден и да става каквото ще.

Какво би било най-голямото ми нещастие? Да мога да мисля, но да не мога да чувствам, да усещам.  

Какво бих искал да бъда? Един лъч от слънцето. Може и половин. Съгласна съм и на 1/3 по този въпрос. Иначе от невръстна възраст знаех, че мога да бъда каквото пожелая. Стига да задържа вниманието си върху това, което искам. Аз мога да сбъдвам желанията си – ако задържа вниманието си върху тях повече от три дни . 


В коя страна бих желал да живея? Шамбала.

Предпочитан от мен цвят? Тюркоаз.

Любимо цвете? Кокиче.


Предпочитана птица? Орел.

Любими автори в проза? Ги дьо Мопасан, Харуки Мураками, Рей Бредбъри, Марсел Пруст и, разбира се,  Достоевски и Толстой.

Фотограф: Адриана Янкулова


Любими поети? Емили Дикинсън завинаги. Но и вдъхновяващите Миряна Башева, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Есенин, Ахматова, Жак Превер,Робърт Бърнс ...

Герои от романи? Самият Граф Монте Кристо, капитан Немо, Буратино... Към мъжките образи съм критична. Нямам идея защо.

Любими героини от романи? Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългия Чорап, Всички героини от „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат.

Предпочитани композитори? Бах ме кара да дойда на себе си, Вивалди – да танцувам  във въздуха. Всички останали са в междучасието . Не че то е лошо. Междучасието също е живот. Но друг.


Любими художници? Климт, Моне – обичам техния свят, разпаднат на атоми. Но, разбира се, и Ван Гог. Имам голяма страст към визуалните неща. Нещата без думи. Нещата в една картина, която казва всичко ...

Моите герои в реалния живот? Нямам никаква склонност към героизация. Но моят учител Крикор Азарян – да.


Моите героини от историята? Айн Ранд, Жорж Санд и тази мистериозна Нефертити.

Любими имена? Ана, заради баба ми Ана, чийто дух на жена и до днес присъства във фамилията. Тази баба бди над мен от други светове, знам със сигурност и когато някой ми се представи с това име, веднага ми става специален.

Какво мразя повече от всичко останало? Да се снишавам.

Исторически образ, когото презирам най-силно? Предпочитам да имам разбиране пред това да презирам. Всяка крайност завърта махалото в другата посока и ако засилваш от едната страна, засилва се и другата. В този смисъл няма свършване, ако се довериш на крайни емоции. Като презрението, например.


Военно действие, от което най-силно се възхищавам? Има една-единствена военна история, която харесвам -  в далечни времена, битките между арабски войски се водели така: пълководците заставали един срещу друг и както стояли на своите коне, започвали да говорят в стих на противника. Войските откликвали на красноречието с възгласи на одобрение или възхищение. Говорели винаги за нещо, което обичали  - природата, земята, на която живеят, силата и благородството на противника, жените, децата си ... И това взаимно уважение към другия, към живота изобщо, не позволявало да се влезе в директна разправа. Печелел този, който бил най-добър поет. Няма военно действие, което ме възхищава. Има място и храна за всички ни.


Реформата, която ценя най-много? Реформата на Христос. Без изкривяванията по нея.

Природната дарба, която бих искал да притежавам? Да чувам какво си говорят дърветата.

Как бих искал да умра? В хамак в градина, под ябълково дърво.

Сегашното състояние на духа ми? АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ. Може ли? 

Грешки, които най-лесно бих простил? Моята задача е да простя всичко, за да не живея в ада на недоволството спрямо нещо. Да съм чист от  идеята, че някой ми е сторил нещо, защото всичко зависи от начина, по който настройвам собствения си инструмент – умът, сърцето и тялото ми. Не знам защо в мъжки род говоря ...

Девиз? Знаете ли, че девизът ми от снощи се смени на съвсем друг ... Животът е движение.

бюлетин

още интеракция

close

Търсене