Петър Вълчев и неговата семейна гравитация в нов епизод на „Това съм аз“

За изложбата на Петър Вълчев „Семейна гравитация“ разказахме наскоро. Кадрите му ни върнаха назад в любимите моменти на детството - припомниха ни прегръдката на обичаните, топлината на безвремието, срещнаха ни с погледите на бабите и дядовците ни - онези, които са все още до нас. Или пък ни пазят в ангелска прегръдка. 

Петър Вълчев е роден в София през 1988 година, но родният му град е подбалканският Пирдоп. Завършва НАТФИЗ с две специалности кино и фотография. През 2012 г. снима дебютния си филм като режисьор "Шшшт... Попей ми!“ заедно с Андрей Волкашин. През 2018 г. излиза документалният му филм “Монолог в антракта”. Филмът има повече от 40 световни премиери на едни от най-големите кинофестивали, 6 награди, между които за най-добър документален филм и 2 за най-добър монтаж.  През 2018 г. Петър Вълчев представя изложбата си “Семейна гравитация” в Южна Корея. Изложбата е част от най-големият фотографски форум в западна Азия и е представена в Националния фотографски музей на Корея “Донг Ганг” за период от една година. През 2021 г. излиза новият му игрален късометражен филм “Лека нощ, Лили”. Петър е отново сценарист, режисьор на филма. Филмът “Лека нощ, Лили” печели награда за най-добър български късометражен филм на фестивала “In the Palace”. Петър Вълчев е режисьор и оператор на поредицата #НавънКъмСебеСи на АртАкция, в която български актьори представиха някои от най-добрите монолози в световната драматургия.

Днес го представяме в още едно амплоа - като умело рисуващ със светлина. Препоръчваме да гледате филма, чийто режисьор е Невелин Вълчев,  късно вечер или по време на някой тих следобед. Ще разберете защо.

Страх ме е от старостта или по-скоро от смъртта. Мисля, че вече съм укротил страха до някаква степен и се надявам с течение на годините да се сприятелим. Да започнем хубава приятелска връзка! А със страха от старостта и смъртта сме започнали първите крачки в етапа опознаване. (смее се).

Искам да призная нещо. За първи път силно се обади този страх, когато бях на 26. Спомням си тогава, че всяка сутрин този страх ме будеше със силни барабани и крещеше в ухото ми: “Ще умреш! Няма време! Какво правиш?!” Сега вече не ми крещи, но често си повдигаме тон един на друг. Може би е малко по-доволен от мен! (смее се).