Касиел Ноа Ашер и животът като сън

На 1 ноември от 18:30 часа в Театър Азарян ще празнуваме рождения ден на една от най-необикновените и провокативни актриси у нас – Касиел Ноа Ашер. С "Нощта на покера“ по мотиви от шедьовъра "Трамвай Желание“ на Тенеси Уилямс, Касиел Ноа Ашер ще отбележи и своите 30 години на сцената. 

Какви бяха тези 50 години за Вас?

Като кратък, екстеремен сън. Май аз съм от хората, които живеят само когато са надвесени над бездна, и си играят с вятъра, чийто малко по – силен полъх ще ги блъсне в тая бездна или ще случи чудо – да полетят. Порода Неспокойник. И трупането на годините не ме смирява, напротив! 

Кой е моменът от тези 30 години на сцена, който никога няма да забравите?

Първият час по актьорско майсторство с моя любим професор Крикор Азарян. Имаше толкова напрегнато очакване в погледа му, че си ударих два шамара, преодолях ужаса и паниката си от сцената... и някак се изправих и заговорих пред него... Той ме спря по средата на едно стихотворение от Марина Цветаева и ми вика: На кого говориш? Какво искаш да му кажеш? Тогава разбрах, че изобщо, за да стъпиш на сцена пред публиката, да заслужиш нейното внимание, трябва на всяка цена да имаш мотив на живот и смърт. 

Театърът ли Ви спасява?

О да, театърът е моето дишане, биенето на сърцето ми. Безсмъртна любов.

Къде отива душата Ви, когато сте на сцената?

Не всеки път, но често моите герои действат, говорят, мислят вместо мен. Касиел е изтрита като с гумичка и на нейно място е Бланш, или Метхилд, или Ане... Отърсвам се чак няколко часа след края на спектакъла. 

Ромен Гари казва, че може да се живее без любов и това е най-страшното. Може ли наистина?

Може би – може. Но нужно ли е? Аз обичам да обичам. Любовта ме прави беззащитна, уязвима, несъвършенна. И така аз разбирам повече за себе си и моето място в света. За смисъла да съм тук.

Кое от лицата Ви виждаме най-често? 

Лице на един човек, който със зъби и нокти се бори да бъде възпитан. Въпреки невъзможностите, които ме провокират всеки миг.

Опасна ли е тъгата за актьора? А щастието?

При актьора всичко е за продан в името на добрата игра пред нейно величество Публиката.

Какво Ви накара да се обърнете към произведението “Нощта на покера” и какво предстои да видим на 1 ноември?

"Трамвай Желание“ е история, която предизвика челен сблъсък три пъти в живота ми. Колабирах за няколко часа след премиерата в Бургаския театър през 1975г. Бях на четири години. Режисьор на спектакъла беше моят баща - Красимир Спасов, а в ролята на Бланш - моята майка Рут Рафаилова. Финалът на пиесата: медицинската сестра извива ръцете на мис Дюбоа, извежда я от сцената и няколко мига по-късно се чува вик, разтърсващ целия салон... последван от тътена на преминаващ влак. Този ВИК (не случайно споменавам думата) явно е скъсал лентата на детското ми безстрашие и умът ми принудително е влязъл в света на съня. Във ВИТИЗ нашият професор Азарян още през втория семестър ни хвърли в бездната, наречена Тенеси Уилямс. До сега си задавам въпроса: изплувах ли оттам и изобщо какъв е съвършеният актьор, създаден да играе този автор?!

Коко ми казваше: "Ако убиеш демоните в теб, ще умрат и ангелите". Добрият актьор на Уилямс прелита леко между тях подобно бясна сърдечна кардиограма. Предизвикателни, арогантни, откровени – героите в "Нощта на Покера" са влюбени в свръхестествената възбуда. Два персонажа като две вселени - Стенли и Бланш - изпитват огромна, необяснима необходимост един от друг. Да влязат в другия. И въпреки всичко все пак “Хищникът“ (Стенли) изяжда едно красиво животно... без угризения, без гузна съвест. Така и трябва. 

Героинята на Бланш може би е най-подходяща като структура за професията “Актриса“. Вярвам, че човек става актьор, защото не може много други неща.

Не способностите, а неспособностите са предпоставката в тази професия. Човек има вътре в себе си натрапливо безпокойство, неудобство, много негативност. А като актьор може, ако има късмет, да превърне това в нещо положително – като кактус, който цъфти в пустинята. Може да прогони демоните. Демон като “дарбата“ да мразиш себе си например. С която е надарена Бланш.

Някога хрумвало ли Ви е, че ще празнувате юбилей пред Вашата публика?

Най-любимите ми рожденни дни са, когато играя пред моите зрители. По-велик подарък за мен няма. Колкото и налудничево да звучи - сигурна съм, че още преди зачеването ми, някаква космическа, небесна сила е решила: Ти Касиел ще си Актриса. И всяко представление ще е твоето Рождество.  

Каква бяхте на 16 години?

На 16 бях като на 50, на 50 пък съм като на 16...Няма разлика.

За какво мечтаете?

Да съм здрава и да играя до края си.