Българската Фрида Кало

 "Животът е песен” е заглавието на новата провокативна изложба на Алла Георгиева в галерия Структура. Можете да я разгледате до 28-ми юли, ако сте готови да съпреживеете естетиката на болката и загубата от най-коварната болест, която спохожда най-неочаквано, задвайки извечния въпрос – обичах ли достатъчно?

Как болестта изправя до стената най-дълбинните ни страхове, но и най-силните ни чувства, как променя като с магична пръчка координатната система на ценностите ни, как майчинството, даването и сбогуването с живота се превръщат в красиви метафори като цъфнали рози, басмени рокли, възглавница, бродирана със скъпоценни камъни, парчета плат съшити с конци и коси, които безвъзвратно опадат...

Една изложба, която дълго кънти в сърцето, след като заториш вратата. Безпощадна като картините на Фрида Кало, ексхибионистична и разголваща онова, което е отвътре на хастара и кожата, и представите ни за границите между живота и смъртта.

За мен тази среща с творчеството на Алла Георгиева, която в артсредите сме свикнали да приемаме като дежурен провокатор, размести някакви лични пластове и ме накара да се замисля колко често се запитваме за същностите и важностите, и колко често енергията ни изтича в пукнатините на безкрайната бездна.

Предлагам ви едно много честно и искрено интервю и ви препоръчвам да преживеете "Животът е песен”

Ако по думите на Сюзан Зонтаг болестта е метафора, то коя е най-голямата метафора на здравето?

За мен метафора на здравето е  хармонично единство на тялото и душата.

Болестта е сгъстено състояние, което отмахва излишното от живота и задава най-важните въпроси. С какво бихте сравнили болестта?

Неочаквана спирка по време на път. Искаш да продължиш, но не можеш. Затворник си на тялото си, което отказва да ти служи. Тялото ти се нуждае от ремонт. Изневяра на тялото спрямо душата. Мъчителната дисхармония между  тях. Същото се отнася и за душевни /психически/ заболявания, които могат да разрушат тялото.

Може ли една изложба да бъде терапевтична? Има ли специална нужда от обговаряне?

Терапевтична, едва ли. По-скоро освобождаваща, що се касае до определени психически натрупвания, в резултат на миналите грешки. Примерно, чувството за вина за недостатъчно внимание към близките хора, егоцентризма ни, при който с безотговорна лекота пропускаме важните знаци, които дава животът. 

Смятате ли, че изкуството,което правите може да бъде етикирано като "женско”? Как се отнасяте към деленето по полов признак на артистите?

Ако говорим конкретно за тази изложба, не бих я окачествила като женска. Проблемите с болестите, както и връзките на хората с родителите им са еднакво сложни  за всички полове. Изложбата ми няма феминистка  посока.  В случая  няма причина за това. Дори използването на типично женските занаяти, като бродиране и шиене, отдавна не са привилегия само на жените. В миналите ми проекти се фокусирах  върху женски въпроси, те определено бяха феминистки, защото ме дразнеха някои неща в обществото и имах нужда да реагирам и като художничка, и като жена. Ние така или иначе биологично сме разделени на полове. Всеки познава своя пол по-дълбоко от другия. Но когато се прави изкуство извън феминисткия дискурс,  единствено критериите за качеството на самите произведения са важни за мен.

Женско ли е изкуството на Фрида Кало?

Женско  е само дотолкова, доколкото  е създадено от жена. Всички знаем този популярен израз "тя е мъжко момиче” или още по категорично "тази жена има топки”. Сега, след всички победи на феминизма, той звучи смешно. За мен изкуството на Фрида Кало е борческо. Тя се е борила за  всичко - за любовта си,  за възможността си да твори, за политическите си убеждения. Фрида е мъченица. Малко са художниците,  понесли в живота си толкова физическа болка и страдание, колкото нея. Тя е един стоик в изкуството. 

Казвали ли са Ви, че този проект напомня по нещо работите на мексиканската художничка?

Една приятелка на откриването ми го каза. Може би темата за преживяване на болестта някак ни сближава. Но в света има много художници, рефлектиращи в творчеството си върху случилите се с тях здравни проблеми.  Обичам творчеството на Фрида, но и считам, че доста сме различни с нея. Както е известно, Фрида Кало заедно със съпруга си Диего Ривера са колекционирали народни картинки, които се казват "ретабло”. Фрида безусловно e била силно повлияна от тях и дори е направила собствено ретабло по случай оцеляването си в катастрофата. В своите наивистични по стил творби Фрида е по-директна, често  изобразява  рани, кръв и разкъсано тяло. Може би това се дължи и на нейния темперамент – предпочита директна визуализация на страданието. В моите работи аз съзнателно избягвам изобразяване на физическо страдание на тялото. Предпочитам по-концептуален подход. Много често използвам езика на иронията и самоиронията, които като защитен филтър ме предпазват от праволинейни внушения. 

Има ли забранени теми в изкуството?

Табутата остават в сферата на религиите. В някои страни действат законодателства, забраняващи всякакви  форми на  оскърбление на  религиозните чувства на вярващи. Тук влизат кощунствени действия в религиозни храмове, оскърбителни думи /изображения/ на Бога. В някои от ислямските страни подобни оскърбления се наказват дори със смърт. 

Коя е най-дръзката Ви мечта в работата?

Обичайните "дръзки” мечти на всеки художник – да може да живее от изкуството си, да има изложби в най-добрите музеи и галерии по света.

Какви домакини са галерия "Структура"?

Приятелски настроени,точни, интелигентни, дисциплинирани, ерудирани, разбиращи съвременното изкуството.

Какво в българския контекст на правене /излагане/ възприемане на артпроекти Ви дразни?

По принцип аз съм доста затворен човек и работя това, което искам. Не би трябвало нищо да ме дразни извън дейността ми. Все пак, напоследък изобилието от кухи фестивали за какво ли не, с еднаква формула за усвояване на европейски пари, ме дразни. Безлични и конюнктурни, тези фестивали са за разпространение на "пролетарско изкуство” /така го наричам/. Бързо направено и бързо забравено. Но пък аз и не ходя вече на такива.

Смятате ли, че българските творци имат място в световния артпазар?

Ако имате предвид качеството на творбите на българските художници, разбира се, имат. Друг е въпросът в това, че за българското изкуство в света малко се знае. То е извън обсега на големите галерии и арт дилъри /с редки изключения/. Все пак постепенно, благодарение на усилията на някои изкуствоведи, куратори и галеристи, се правят стъпки в посока на запознанство на западни музеи с българското съвременно изкуство. Но преди да говорим за западния арт пазар би трябвало да попълним колекциите на българските музеи с творби на актуалните художници, за да могат същите пътуващи галеристи или арт дилъри поне да видят какво се прави в България. 

 

изложба Пекин дизайн изкуство интервю