Андрей Велков, злите музи и магията на писането

Или как в новия роман „Ерата на паниката“ читателите се чувстват по-добре от всякога.

5 години чакахме появата на нова книга от Андрей Велков и най-сетне след "Български психар“, "Хрониките на звеното“ и "Няма закога“ държим в ръцете си "Ерата на паниката“. Роман, който е без аналог и не прилича на никой друг. 

Говорим с Андрей за добрите идеи, злите музи, саундтраците на книгите, рисуването с думи и литературата като ядрена експлозия.

Ще си говорим за една книга, за която нищо няма да кажем. Анди, 5 години не бяхме чели нищо ново от теб и днес държим в ръцете си “Ерата на паниката”. Знаем, че се опитваш да действаш като Дейвид Линч, който казва, че “Идеите хвърчат” и в свободното си време улавяш големите риби. Какъв е вътрешният ти критерий, по който пресяваш собствените си идеи, когато иде дума за литература?

Нека да уточним, че не казваме нищо, не защото не можем, а защото не искаме да разкриваме нищо от сюжета с цел да не отнемем от несъмненото удоволствие, което предстои да изпитат читателите. Относно "опитваш да действаш“ – позволи ме да те коригирам, защото аз съвсем не се опитвам да действам, а направо действам като него, а предполагам и като още милионите творци, с които се взираме в морето на вдъхновението, чакайки да уловим голямата риба-идея. 

Критерият ми не е труден за описване – когато започна да мисля само за един сюжет, само за едни герои, когато животите и историите им започват да оживяват в главата ми, когато ми стане зверски интересно какво ще се случи, когато не мога да спя, защото си мисля как ще се развие историята, тогава знам, че съм уловил "голяма риба“.

Очевидно в главата ти непрекъснато се случва турнир на идеи като в Mortal Combat и със сигурност не ти е лесно. Точно този сюжет (да, в тази книга има и сюжет) с каква суперсила тушира останалите идеи?

Mortal Combat по принцип изглежда като детско парти в сравнение с това, което се случва в главата ми. И защо мислиш, че не ми е лесно. Всъщност дори ми е приятно. Представи си, че имаш огромно кино в главата си, на което имаш опцията да гледаш великолепни и невероятно интересни филми, създадени специално за теб. Единствените проблеми са, че не може да гледаш всички наведнъж и че трябва да си ги напишеш/създадеш сам.

Конкретно "Ерата на паниката“ победи останалите с оригиналността на своята идея и със заряда, който носи в себе си. Нещо като лично творческо предизвикателство ми е да създавам творби, които нямат аналог, а ще се съгласиш с мен, че сюжетът на този ми четвърти роман не може да се сравни с нищо друго – и като динамика, и като сюжетна смелост. 

Продължаваме да говорим за книгата, без да говорим за нея. Знаеш какъв беше шокът ми при прочитането на последните страници и се чудя имаше ли някой тайна чернова, в който се случваха други неща на финала? (предизвиквам те да отговориш без спойлъри).

Всъщност съм уверен, че си изпитвала серия от различни по интензитет шокове през цялото време на четенето, но този на края е целенасочено планиран да е еквивалент на ядрена експлозия, която да опустоши читателя (в добрия смисъл, разбира се). Държа хората, които са ми доверили тези часове от живота си, за да прочетат книгата ми, да получат оптимално литературно изживяване. 

Няма таен драфт с друг финал – написах последната глава много бързо, без да прекъсвам и през цялото време, докато пишех, слушах само песента на Senser, на която всъщност е кръстена книгата. И за секунда не съм си мислил за друг начин, по който да завърши историята. 

Посвещаваш книгата на сестра си (първият ти читател) и на Тери Пратчет (първият ти учител). От “Волният народец: История на света на диска” много въздейства идеята, че “Дори да ти е ясно как става, пак е магия”. На теб писането очевидно ти е ясно как става, но какъв е магическият елемент в извършването на този ритуал?

Всъщност във всичко има магия. Може би ключът е в това да може да я виждаш и усещаш, а това е нещо, което на мен ми се удава. И не говоря само за писането.

Иначе в самия процес да рисуваш с думи върху празното бяло платно на въображението несъществували преди личности и цели нови светове несъмнено има огромен магически заряд. "В началото беше словото“ са написали някога мои колеги от древността в една популярна книга. Съгласен съм с тях.  

Като говорим за писателския процес няма как да пропусна саундтраците на книгите ти. Знам, че твоят приятел Куентин Тарантино в началото на всеки филм се рови в личната си колекция от музика, за да намери духа на филма и съвпадението между персонажи и музика. Сега… при теб Майлс Дейвис среща Продиджи, които забиват с Металика, а те пък се разпяват с Röyksopp. Разкажи ни повече за това как музиката ти действа докато пишеш и променя ли по някакъв начин посоките на мисълта ти?

Слушам музика почти през цялото време и съм запален меломан. За мен музиката е начин да съхранявам или поддържам настроенията си – имам компилации за мислене, компилации за разходка, компилации за фитнес, компилации за работа и компилации за писане.

В общи линии търся музика, която да съответства на духа на съответната сцена (да, сцена, аз виждам и преживявам нещата, когато ги описвам). После пиша, слушам, пак пиша. Така се раждат саундтраците на книгите ми – те са толкова разнообразни, защото в различните моменти съм се чувствал по различен начин. В главата, в която описвам плажно парти, съм слушал Thievery Corporation и Moby, в други, в които има повече екшън Prodigy или Metallica.

Споделям ги след това с читателите си и те казват, че слушайки ги, успяват да се потопят още по-пълноценно в атмосферата на книгите и че са доволни. А аз съм готов на всичко, за да се почувстват моите читатели максимално добре.

Нещо за бъдещите ти творчески планове да си кажем ли?

Благодаря за този въпрос. Ще съм относително кратък:

Тези дни ще призовавам някоя от най-злите си музи, за да напиша разказ за предстояща Пощенска кутия за приказки. Темата е толкова примамлива и близка до мен, че се чувствам наистина изкушен да прекаля. 

През последните месеци пиша сценарий за филм. Имам го вече готов като концепция в главата си и съвсем скоро ще седна и ще го довърша. Понеже бюджетите в България за кино са силно ограничени, реших да помогна на режисьорите и продуцентите с решение в мой стил – филмът ще се развива само в една затворена стая и ще участва само един актьор, като това по никакъв начин няма да го направи безинтересен или лишен от динамика. Дори напротив, все пак ще съм го написал аз.

В момента в главата ми се бият три-четири идеи за романи и съм ги оставил да се разберат помежду си преди да се намеся аз. Ще перифразирам "Шотландски боец“: "Накрая трябва да остане само една“. Иначе и няколко разказа май са на път да се родят.

От много години работя паралелно върху друг голям литературен проект, но това е единственото, което ще кажа за него засега. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция