Ивана Ивкович: Обезсърчаващо е, когато настоящето съвпадне с представите ни за бъдещето

Гледаме спектакъла „Преди края... (на света)“ на 30 юни и 1 юли в ДНК.

Кремена Христова

Ивана Ивкович е хърватска драматуржка, чиито интереси са преплетени между театъра, съвременния танц, новите медиите и множество други аспекти в изпълнителските изкуства. Куратор е на редица изложби, автор на изследвания в сферата на съвременното изкуство, а до 2012 г. е и главен редактор на знаковото сп. "Фракция“ – най-голямата теоретико-критическа платформа, посветена на съвременнитие процеси в изпълнителските изкуства в Хърватия, както и едно от най-продължителните издания не само в сферата на културата, но в печатната индустрия на Хърватия въобще, превърнало се днес в инситуционална памет за редица организации и артисти от периода 1995 – 2015.

След часове в София започва премиерата на най-новия проект на Ивана Ивкович, който стана повод и за следващия ни разговор с нея. Тя е драматург на представлението на Ива Свещарова и Вили Прагер "Преди края... (на света)“, в което водеща тема е апокалипсисът и вечният въпрос за края на света. Сътрудничеството между тримата не е непознато за публиката на съвременния танц у нас, която през 2019 г. имаше възможност да види "Произведени за щастие“, друга тяхна обща работа, която им донесе и награда ИКАР за съвременнен танц и пърформанс. 

Фотограф: Tomislav Medak

Ивана, защо именно апокалипсисът стана тема на новия Вй съвместен проект с Ива Свещарова и Вили Прагер? Пандемията ли Ви провокира за него или беше замислен по-рано?

Много е обезсърчаващо, когато настоящето съвпадне с представите ни за бъдещето. Всъщност с Ива и Вили започнахме работа по тази тема преди пандемията - преди да се наложи да преосмислим света и мястото си в него така неочаквано. Междувременно обаче новата ни ковид реалност наистина заработи като "апокалипсис“, в изначалното значение на тази дума – "провидение“ за реалността, в която вече сме заживяли. Изведнъж светът, който мислехме, че сме завладели изцяло, се разпадна, разплете се. Станахме свидетели на това колко бързо границите могат да се затворят, демокрацията да обяви извънредно положение, небето да се изпразни от самолети, училищата - от деца, брашното, захарта и олиото да изчезнат от магзините. Никой не беше в безопасност, нито дори супер богатите, защото вирусът изобщо не се поинтересува от богатството, политическите ни убеждения, академичните титли или социалния ни статус. 

Според Вас какво в днешния ден безусловно ни кара да мислим сериозно за потенциален край на света?

Мисля си напоследък как думата "бъдеще“ винаги присъстваше в детството ми в социалиситческа Югославия. Всички тези оптимистични светове, проектиращи наше по-добро "аз“ бяха ежедневие – Бъдеще, Обединение, Надежда, Искра, Напредък. А знаем, че това което дойде после, беше тъкмо обратното. Струва ми се, че в резултат на това днес сме изоставили всичките си представи и надежди за бъдещето и сме се потопили изцяло в настоящето – да проверяваме банковата си сметка, инстаграма си, къде се намират децата ни в реално време, приложението за футболни залагания – и всичко това през телефона си. Едва смогваме с потоците на информация и съответно просто нямаме ресурс за идеята за бъдеще. Твърде изтощени сме и нервни, за да забележим края на собствената ни цивилизация, който всъщност вероятно вече е започнал.  

А всъщност въпросът за края на света вече не е ли отживелица? Досега преминахме през няколко "края на света“ – спомняме си митовете около новото хилядолетие, например. Освен това светът е преживял и други пандемии по-рано. Защо този път трябва да очакваме, че ще е различно?

С екипа на представлението си поставихме за цел да изледваме апокалисписа през няколко гледни точки. Въпросът, по който работихме по врме на репетиционния период преди пандемията, беше "Ще има ли наистина край на света?“. Но изведнъж той стана излишен. Защото се оказа, че сме заживели в края на времената – в ситуация на глобална пандемия без ясен изход, а също и в климатичен апокалипсис. На практика трансформацията на физическия свят вече е започнала – през 2020 г. масата на човешко производство (в т.ч. къщите, бетонните сгради, пластмасовите чаши за кафе, чорапогащниците дори) достигна 1.1. тератона, с което е надхвърли цялата биомаса на планетата. Масата на всички животни на планетата взети заедно е по-малко дори от половината произведена от нас пластмаса, т.е. над 8 млн. тона.  Светът ни преживява трансформация, която не е просто веднъж в живота, а веднъж в една ера. 

Как сътрудничеството Ви с българските артисти повлия на спектакъла и водещата му тема? 

С Вили и Ива работихме за първи път заедно преди три години по драматургията на представлението "Произведени за щастие“. Те поеха риска да ме поканят в София и да видим дали можем да направим нещо интересно. Резултатът беше едно лудо, прекрасно и замислящо изследване върху всепоглъщащата мантра за щастие на нашето съвременно общество. Затова с вълнение приех и настоящата покана да работим заедно, за да изследваме тема, която може би е тъкмо противоположна на предишната, но отново говори за нашето настроение, страхове и невъзможността да избягаме от тях. 

Фотограф: Tomislav Medak

Ние тримата имаме различен опит, не само географски, и това ни позволява да наслагваме различни референции и идеи към един и същ проблем. А Вили и Ива винаги имат много ясна начална точка и визия, които остават до момента, в който публиката е дошла да види резултата на сцената. Така че мога да кажа, че много неща се доразвиват по време на репетциии, но въпреки това има много силна консистентност в концепцията. Възхищавам им се за това! И винаги много се забалвявам, когато работя с тях.  

Само на сцената на съвременния танц и пъформанс ли можем да видим драматургията Ви или имате и друга голяма любов? 

Всъщност никога не съм работила като драматург на класическо произведение в институционален театър. Това, което ме тласна към пърформанса, не бяха Шекспир или Пина Бауш. През годините съм имала щастието да си сътруднича с много велики автори, хореографи, танцьори, визуални артисти. И всеки проект с тях е бил различен и пълен с изненади, от които съм се учила. Най-последователна в последните две години е работата ми с артистичния колектив BADco, базиран в Загреб. Заедно създаваме сценични прозиведения, изложби, книги, дори направихме софтуер за танцьори. След 20 години работа заедно обаче, решихме, че е време да се отдадем на друга динамика и други проекти, затова екипът се разпусна. Така че днес мога да кажа, че в артистичен аспект гледам към бъдещето с нетърпение и очакване.

Как бихте обяснили на дете какво работите?

Понякога имаш проблем, нали? И той те дразни? И искаш да крещиш и хвърляш неща, нали? Е, ами, това се случва и на възрастните много често. Обаче ние не можем просто да излезем на улицата и да крещим. Затова се срещаме в театъра и обсъждаме проблемите си заедно. Защото на това място е разрешено да се крещи, да се скача, плаче и всякакви други неща, без да те е страх. И аз съм един от хората, които организират тези срещи. 

"Преди края... (на света)“ можете да гледате на 30 юни и 1 юли, от 19.00 ч., в ДНК – пространство за съвремен танц и пърформанс. Билетите все още са в продажба в Билетен център на НДК, както и онлайн тук

Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура"

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция