Елена Колева в града на мечтите

Разговаряме с авторката на новия роман “Играта на солта”.

Повод за срещата ни с Елена Колева е дебютният й роман “Играта на солта”. Поемаме на път към града на мечтите, където манията и еуфорията на биполярните разсройства срещат силата и вдъхновението, изследваме границите на собственото си въображение, скачаме в дълбокия океан на Юнг и играем, докато не си създадем изцяло нова реалност.

Елена, срещаме се, за да ни разкажеш повече за твоя дебютен роман "Играта на солта“. Свързваме името ти с текстове в списанията MAX, AMICA, L’Europeo, InGlobo, Playboy. Днес те завърта вихрушката на лайфстайл медиите и копирайтинга, но ето, че се появяваш и в книжарниците. Кой беше денят, в който реши, че искаш да напишеш книга и кое те провокира да създадеш история?

За добро или за лошо до голяма стапен една история сама избира автора си, а не обратното. Добре помня деня, в който това се случи с мен. Вървях по един пуст плаж под следобедното слънце и идеята за някаква институция, за някакъв утвърден ред, който да свързва голям брой млади хора на сюрреалистично и привидно спокойно място като този плаж, сякаш ме удари по главата. Беше по-скоро чувство, отколкото логично свързана мисъл. Междувременно мой близък се разболя от биполярно афективно разстройство и преживя това шеметно пътуване между мания и депресия - двете крайни състояния на болестта. Именно той ми показа, че освен да се предадеш на болката, можеш и да я използваш. Да използваш вдъхновението на манията и еуфорията, за да твориш. Точно както са правили творци като Ван Гог, Томас Грей и Вирджиния Улф. Ето как един ден въпросителната след "голям брой млади хора" изчезна и аз реших да пиша за хора с БАР, населяващи красиво и уединено място като онзи плаж. 

Като човек, който се носи из медийния поток, знаеш, че крайните срокове, ловкостта и бързината в журналистиката често са водещи. Написването на този роман със сигурност е било бягство от рутината на редактор и копирайтър. Колко време ти отне и какъв беше писателският процес при теб - как мина през темите, проблемите, изграждането на персонажите?

Този роман зрееше в главата и лаптопа ми с години. Видоизменяше се и порастваше заедно с мен. По времето, когато за последно се върнах към него, вече бях "начешала крастата си" да пиша статии за L'Europeo. Помня как си казах: "Окей, можеш да пишеш в по-кратка форма, но ще издържиш ли едно бягане на дълго разстояние?" През лятото на 2017 г. реших, че е време да се стегна и да докажа на себе си, че мога. Напуснах работа и просто останах сама вкъщи. Още първия ден едни вече написани сто страници отидоха в коша. Осъзнах, че не искам да съм поредния "вдъхновен" човек, който сяда и излива душата си на листа. Исках да направя нещо, което е професионално издържано. Започнах да гледам семинари, видеоуроци, да следвам съветите на световни автори. Подкастът 50 First Chapters също ми помогна много. Научих всичко за гледната точка; за това, че сюжетът е като къща и има нужда от няколко здрави основи; за втората сюжетна линия и за изграждането на образа; за това как през първата част на книгата героят трябва да иска нещо, а през втората да разбере, че то не е онова, от което има нужда... Тъжното е, че в България определено липсват т.нар. developmental editors, които да ти помогнат за развитието на самата история, защото има много пробойни. Точно затова се чувствам късметлийка с редактор като Любен Дилов-син, който има редкия усет за това какво е добра конструкция.

Сътворила си многопластов обемен роман, за който със сигурност предстои да се говори. Основата, на която лежи текстът, са ларповете (ролеви игри на живо, прерастващи в нова реалност). Какво те привлича в този тип игри и защо решиш да подариш на читателите подобно изживяване?

Играта е един от най-естествените и най-древни начини да изразим себе си и скритите си желания. Харесва ми тази тънка червена линия между нея и реалността. Още когато умувах за сюжета, знаех, че играта като елемент ще присъства в книгата. Естествено, ларпът, за който пиша аз, е много далеч от онези, които са вдъхновени от филми, средновековни битки или от световете в книгите на Толкин. Ларпът в "Играта на солта" е психологически и изследва един социален проблем - интеракцията на хората с психични проблеми със света. Изследва границите на собственото ни въображение. Вдъхнових се от скандинавските ларпове, които са едни от най-провокативните и които оставят следи по собствената ни психика. 

Няма как да не те попитам и за изоставения град Вароша, който приютява историята на романа. Как от всички места на света избра точно призрачния град в Кипър (в миналото квартал на Фамагуста)?

Избрах го, защото както всяко нещо в романа, и мястото, на което се развива действието, трябва да подкрепя темата на книгата. В случая темата е противоположностите, така че ми трябваше място, което да е изтъкано именно от противоположности. Някога - преди турските армии да нахлуят и да изгонят кипърските граждани от домовете им - Вароша била истински рай под небето. Животът кипял, а звезди от голямото кино оставяли следи по пясъка й. От деня, в който враждата между кипърски гърци и турци се разразила, това място станало призрак... Времето е спряло на 15 август 1974 и единствените обитатели на предградието са морските костенурки и дивите цветя. Пясъкът, изпълнил стаите. И биполярните - макар и в света на фикцията - които имат свободата да изградят града на мечтите си. 

Над повествованието често се усеща присъствието на Юнг, според когото сенките са изтъкани от тъмни качества, с които егото не се идентифицира и чието осъзнаване може да бъде много неприятно, меко казано. Колко е важно да надникваме в мрака на собствената си сянка?

Юнг е цял океан, в който можеш да се изгубиш. Изчетох толкова много от него, че в един момент имах чувството, че образите или архетипите, за които говори той, населяват собствената ми глава. Всъщност Юнг е този, който дава различното име на биполярното разстройство - той го нарича пропаст между съзнание и подсъзнание. А героите в книгата се учат как да я запълнят. В този смисъл отговорът се съдържа във въпроса - много е важно да надникваме в мрака на собствената си сянка, защото само така можем да разберем себе си и да се чувстваме отново цели. 

Ако в “Крал Лир” на Шекспир солта е метафора за любовта, а в “Солта на земята” от Вим Вендерс - олицетворение на хората, то как ще мислим за нея след последната страница на твоята книга?

Според алхимията и по-точно според Парацелз солта е другото име на душата. Тя е онова, което остава на дъното на колбата. Тайната субстанция, която се получава след като помирим противоположностите в себе си. Ето например водата и огъня - два елемента в непримирима вражда, които заживяват мирно, в солта. Също така тя е и белотата, която сме постигнали в резултат на пречистващия огън на болката. На безбройните “дестилации”, освобождаващи нас от... нас. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция