Eксклузивна среща с режисьора на "30 сребърника" Алекс де ла Иглесия

Алекс де ла Иглесия има страст към хорър тематиката и към фантастичните светове. Първият му голям филм “Денят на Звяра” му носи престижни награди и редица последователи. След това идва и “Пердита Дуранго” или “Танцувай с Дявола”, разказващ историята на двойка психопати с участието на Рози Перез и Хавиер Бардем. Работил е и с други имена като Илайджа Ууд и Джон Хърт, а в историите му винаги присъства злото под някаква форма - било то серия от убийства или като в испанската версия на “Перфектни непознати”. Преди шест години прави и нещо съвсем различно, а именно документален филм за футболната звезда Лео Меси.  

В "30 сребърника“ той ни пренася в свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда. Отец Вергара е екзорсист, боксьор и бивш подсъдим, заточен от църква в отдалечен град в Испания. Странни неща започват да се случват там. Всички случки водят към прокълната монета и глобална конспирация. Една непривична комбина от кмета на градчето Пако и местния ветеринар Елена започва да търси извора на странните събития. 

Здравейте, за мен е удоволствие да се запознаем! 

И за мен също е удоволствие да съм тук с теб. 

Разкажи ми малко повече за това как се появи идеята за проект като “30 сребърника”?

Като начало ще кажа, че двамата с Хорхе, колегата ми сценарист, обожаваме фантастиката като жанр. Имаме силен интерес и към религията, паранормалното и началото на християнството. Всичко, което предизвиква интерес и ни впечатлява в образа на Христос. Не на последно място идва и страстта ми към това да правя т.нар. продукции от “серия Б”. Обожавам да създавам филми, подобни на тези с чудовищата на Джон Карпентър и изобщо продукции, които се водят "евтини". Затова универсални теми като битката между доброто и злото, усещането за грях, опитите да избягаш от миналото - харесва ми да ги постявам в по-свободни ситуации и да ги превръщам в телевизионни хорър сериали. 

Много ми допада, че си смесил религията с паранормалното и ужасите. Защо смяташ, че се допълват толкова добре? 

Това предизвиква най-много емоция, да усещаш страх. Можеш да създадеш история, която започва от нищото. Например:

“В тази омагьосана къща живееше семейство, което извърши престъпление и всичко беше ужасно, умряха много деца и все още са скрити на тавана. Духовете обикалят наоколо.”

Трябва да разкажеш всичко това в първи и втори акт, където започват да се появяват страховете, докато не намерят разрешението си в трети акт. В случая на една такава история, свързана с паранормалното, вече сме чули всичко, познаваме Библията и Христос, знаем че зад 30-те сребърника стои една ужасна история и от друга страна вече сме запознати с тази на семейството, загинало в омагьосаната къща. Зрителят вече се страхува от всичко това – от демони, от грехове, от това да не би да умре, без да знае какво се случва с него след това, не иска да прави грешки, за да не попадне в Ада. Всичко това го ужасява, а идеята за демони на земята плаши всеки човек. Най-вече защото, колкото и невероятно да звучи, познаваш тази история и ти е много близка. 

За да разкажеш такъв вид история, ти трябват подходящите герои.  Тези в “30 сребърника” са истински интригуващи, както и актьорите, които се превъплъщават в образите им. Разкажи ми малко повече за това как комуникираш с актьорите, за да постигнат това, което си си представял?

Трикът е да създаваш двойки, които са нарушавани от трети елемент. За да върви действието и за да стане по-забавна ситуацията, трябва да добавим трети персонаж. Така че и тук имаме двойка, като например в “Досиетата Х”, но третият ни елемент е свещеникът. Той е представителят на свръхестественото и олицетворението му в живота ни.

На мен страшно ми харесва именно свещеникът!

Невероятен е, нали? Той е поставен между другите двама герои и това няма как да не е интересно. Оставаш с впечатлението, че те двамата ще се влюбят един в друг и то именно, защото са в тази ситуация, която ги тласка натам. И вторият триъгълник, който ме впечатлява и е важен, е този на групата на “лошите” или по-скоро на религиозните, Имаш нужда от тези два триъгълника, за да разкажеш историята.  

А ти защо искаше да разказваш истории и то от малък? 

Никога не съм мислел, че ще бъда режисьор, това се случи доста късно – към 20-тата ми годишнина. На мен ми харесваха рисунките и комиксите. Това исках да правя. Основното за мен беше просто да избягам от реалността, по който и да било начин. И когато открих киното, започнах първо да работя по декорите. Влюбих се магията му, когато си дадох сметка, че чрез него мога да забравя за истинския свят. Голяма част от това, което разказвам, засяга именно хора, които искат да избягат от реалността.  

Очакваше ли успеха на “Денят на Звяра”? 

Не, изобщо. Даже, когато филмът излезе, публиката не го хареса веднага - спечели успеха си с времето, малко по малко. Хората заговориха за него и постепенно намери своите зрители. В един момент, когато вече беше на касета и можеха да си я разменят, се превърна в емблематичен филм за времето си. Но със сигурност, това е филмът, с който ме познават и ще бъда запомнен. Няма как да избягам от това, независимо че смятам, че “30 сребърника” е доста по-добър, но това не го решавам аз. 

Това зависи и от опита, предполагам. Живеем в един много странен свят, какъв филм би направил, предвид текущата ситуация, в която се намираме?

Любопитното е, че вече съм го направил много преди тази изолация. Казва се “Барът” и става въпрос за група от хора, които пият кафе в един бар. Но изведнъж убиват човек отпред. А веднага след. това и първия излязъл от бара. Тогава всички си дават сметка, че не трябва да излизат, че дебне опасност, която обаче никой не вижда. Става ясно, че целият свят се бори с болест, която заразява всички хора. Направих този филм две-три години преди това, което се случва сега. По някакъв начин тази тематика е засегната и отразена в “30 сребърника”. Сегашната обстановка е повод да си зададем много въпроси, които хрумват на всеки от нас в момента. Ужасното е, когато тези въпроси идват в истинския живот, а не само в киното.