Елизабет Костова: „Перфектен си, когато си добър”

Елизабет, познаваме те през литературата ти, но сякаш не говорим за философията на текстовете и скрития смисъл. “Земя на сенки” започва с изключително интересна метафора за влак и вагон, в който са останали само спящите хора и техните кошмари. Този вагон е заключен. Всеки път, когато минавам през това ударно начало, се вълнувам. Но и малко се плаша... Мислиш ли, че кошмарите са най-лошото в живота ни?

Мисля, че най-страшното са истинските кошмари. В тази част на книгата исках да покажа, че историята се движи със или без нас. Като влак. В този влак има заключени тайни, които напомнят кошмари. Особено когато сме заключени в тях. Историята за мен като писател винаги е била много важна. В Америка в момента изживяваме истинска криза – низ от кошмари. Част от обществото ни се опитва да изгради мит за това какви са били нещата в миналото или как се случват в момента. Винаги съм имала огромното желание да изследвам внимателно и да се опитвам да лекувам някои от най-болезнените части в историята ни, както и в нашите лични истории. Истинско предизвикателство е да се отворят тъкмо тези врати на вагона. За мен това е метафора какво можем да изследваме като автори. Реалната история е много важна. Спираш влака за малко и отваряш всички врати без страх.

Не е ли много смело всичко това? Намираме се в свят, в който сякаш се опитваме да живеем бързо и лесно. Бърза храна, бърза литература, бързо кино. Понякога се преструваме, че миналото го няма. Изглежда, че това прави дните ни по-лесни. Какво ти коства минаването през историята?

Смятам, че е в нашата човешка природа това да се настаняваме удобно в комфортната си зона. И непрестанно бягаме от дискомфорта. А все пак много често животът и историята са трудни. Забравяме, че не можем да контролираме всичко, но се опитваме... Едно от нещата, за които мисля много е… Живеем в технолигично общество, но аз смятам, че бързото не е лесно. Само се преструваме, че е лесно.

Да, да, разбира се. Но на пръв поглед изглежда, че живеем по-лесно, не мислиш ли?

Абсолютно. Правим всичко много бързо и затова изглежда, че е по-лесно. Технологиите имат много положителни страни, които не отричам, но смятам, че в дългосрочен план употребата им ни прави тревожни и депресирани. Отчуждаваме се. Именно заради това бях много щастлива преди няколко дни на 11-ото издание на семинара в Созопол. По-ясно от всякога узнах колко огромно значение има комуникацията лице в лице. Както винаги, бях много развълнувана. Българските писатели се срещаха лице в лице едни с други, както и с хора от целия свят. Не можеш да си представиш колко емоционално беше за всички ни. Виждах как хората разменяха опит и мнения за четенето, писането, литературата… 

Всъщност смятам, че именно това е най-ценното в семинара. Самият факт, че толкова хора са изминали пътя до Созопол. Само за да се срещнат и да поговорят...

О да, и аз мисля така. Смятам, че можем да се справим с всичко, ако се вгледаме в хората. Ако се вгледаме в историята. Разбира се, възможно е да се срещаш с историята и да повтаряш непрестанно едни и същи грешки, но и можеш да анализираш случващото се и така ще се изправиш лице в лице със самия себе си. За мен най-вдъхновяващото е,че срещайки човека, срещам всъщност личността. Красиво е да знам, че литературата се превръща в гледна точка. Когато четеш роман, сякаш слагаш отделен чифт очила. За малко време се превръщаш в друг човек. Докато работя по даден сюжет, на моменти се притеснявам, че водя живот, който няма нищо общо с моя личен. Будя се от кошмари и продължавам да пиша. И се озадачавам, че се намирам в моя офис, в 21 век и в Америка, а не там, където е моята героиня.

Не е ли малко фанатично? Хем си себе си, хем си някой друг…?

Да (смее се), но мисля, че е много красиво. За писателя е странно... чуваш гласове на хора, които не са там и ги следваш (смее се).

Гениалното е, че невинаги ти като писател контролираш персонажа си. Лев Толстой например е плакал при смъртта на Ана Каренина. Той казва: “Това беше нейно решение. Нямаше как да ѝ помогна.”

Писателите всъщност имат способността да забравят реалността. Персонажите ни изглеждат много близки до нас, но те вземат свои собствени решения. Разбира се, изглежда, че това е единственото нещо, което Ана е могла да направи. Авторите смятаме, че имаме власт над своите герои, но това не е така. В един момент фикционалният персонаж става достатъчно цялостен и развит, за да взема свои собствени решения. 

Kато говорим за персонажи, искам да те попитам нещо за Александра. Не знам дали читателите ни знаят, но тя пристига в България за пръв път и качвайки се в такси по случайност (или пък не) се озовава с багажа на чужд човек. Втурва се по следите на собственика, без дори да се замисли. Днес много хора биха погледнали багажа и биха казали на шофьора: “Това не е мое, не ме интересува.” или биха го оставили на тротоара. За много хора това е загуба на време. Да посветиш целия си живот в търсене на нещо… или някого... Защо тя реши да постъпи така?

Исках да създам персонаж, който е с емоционална дълбочина. Александра е много млада и е американка. Идва в София почти без да познава околната среда, в която попада. Представях си я като персонаж, който е много отговорен и любопитен към света. Тя прави крачката да надникне в багажа. Търси име или адрес, но попада на урна с нечий прах. Това, което намира, не е обикновен багаж за екскурзия. Това е нещо много ценно и за някого е силно емоционално и важно. Разбира се, Александра се чувства ужасно, че именно този багаж се озовава в нея. Тя е човек, който носи тежестта на своя личен емоционален куфар. Белязана е от лична загуба в семейството си. Специална е. Исках да я създам чувствителна и грижовна. Написах книгата преди девет години, но все още ме побиват тръпки... Само като си представя, че някой може да е в такава ситуация... в чужда държава и на изцяло непознато място... Това е една етична история. За мен нейният избор е вдъхновяващ. 

Аз смятам, че ключовите думи тук са емпатия и загриженост. Лесно е да се грижим за тези, които обичаме, но тя се грижи за някой, когото не познава изобщо. Единствено знае, че може би някъде там има човек, който страда за загубата на този багаж. И просто се стреми да донесе някому щастие. Впечатляващо е. Знаеш ли, всеки път имам нуждата да я прегърна и да поговоря с нея...

(смее се) Относно точно този тип загриженост... ако целият свят действаше така, нямаше да имаме тази кошмарна история. Говорим за много малък жест. Самата идея, че не можеш да нараниш някой, дори и да го смяташ за непознат. Трябва да се държим с всички околни мило и внимателно. Харесвам идеята, че дори и малък жест в положителна посока би могъл да промени всичко. Трогателно е, че така си се почувствала относно Александра. Но и тя е човек, прави много грешки, понякога е нарцис, понякога е объркана в решенията си...

Тя не е перфектна, но нейната перфектност се крие в сърцето ѝ.

Разбира се. Всички имаме шансът да бъдем перфектни, ако се постараем първо да бъдем добри.

интервю литература Димана Йорданова Пол Остър