Голямата история на Изабела Роселини

„Днес най-хубавите филми идват от страни, в които народът страда. Идеите и трудностите вървят ръка за ръка.“

Историята на Исабела Роселини е история на великата красота. Преминава през живота с ентусиазъм, елегантност и автентичност - качества, които я превръщат в една от най-обожаваните жени от самите жени. А днес, на 68 години, има все още много за разказване.

Животът й, разбира се, започва повече от добре. Ако се родиш с това лице и си дъщеря на един от най-големите италиански режисьори и баща на италианския неореализъм, Роберто Роселини, и на Ингрид Бергман, красивата звезда на Холивуд, красотата и културата не са ти цел, а начална точка. Животът, обаче, ни показва че понякога това не е достатъчно.

Интервю на Марта Карамели за любовта, промените и още.

Мислите ли, че карантината имаше и своята позитивна страна? Бяхме принудени да спрем, да разсъждаваме, да останем сами.

Винаги съм си мислила, че е огромна загуба на време да живея по начина, по който живеех преди. Самолети, дълги полети, три изгубени дни, за да съм на вечеря по време на Берлинале. Без да броим и физическата умора. Сега съм много по-ефективна, отколкото преди, когато ми тежаха безкрайните покани за вечери, коктейли, празненства. Харесва ми да стоя вкъщи. Лиспват ми приятелите, но поне успях да се излекувам от болестта на непрестанните премествания. Не съм стояла на едно и също място за повече от две седмици откакто бях на 25. 

Красотата е също и култура. По какъв начин Ви е повлиял фактът, че от малка живеете в толкова стимулираща среда, с толкова известни родители?

Дори да не съм го забелязвала никога, всичко това е оставило огромен отпечатък. За мен беше нормално, винаги е било - да съм заобиколена от интересни хора, основно артисти. Родителите ми бяха страхотни, направляваха ме, без да ме фаворизират, пазеха ме от лесния успех, настояваха, че културата и любопитството са много по-важни от парите.

Каква беше представата ви за женската красота, когато бяхте малка?

За мен майка ми беше красива, както са всички майки в очите на децата си. Що се отнася до моята собствена красота - не бях наясно. Бях много болна от сколиоза по време на юношеството ми. Не мислех изобщо за това дали съм слаба или дебела, исках да вървя отново. Беше по-важно да се изправя на крака, във всеки един смисъл.

Какъв беше Рим от онези години?

Преди всичко имаше по-малко хора. Днес е прекалено хаотично. Когато се връщам в Италия ми лиспват разходките, които правех преди. Сега не можеш да отидеш до Фонтана ди Треви. Разбрах, че по време на карантината се чува отново звукът на камбаните. Баща ми би било щастлив. Казваше, че Рим се разпознава по шума на камбаните и на фонтаните. Различни са от тези на Лондон или на Париж. 

Но на 19 отивате да живеете в Ню Йорк. 

Винаги съм пътувала много с родителите ми, затова и не изпитвам чувството, че изоставям даден град. Познавах Ню Йорк доста добре, майка ми често работеше на Бродуей. След това ми се наложи да остана - бях кореспондент, после бях там заради Скорсезе, после заради втория ми съпруг, след това за училището на децата, а накрая по работа.

Кариерата ви на модел е в пика си, когато сте на 28 години. Беше ли Ви мечта?

Истината е, че просто така се случи. Харесваха ми животните, исках да уча ветеринарна медицина, но в Италия имаше само аграрен факултет. Работих с моя братовчедка, която правеше костюми във филмите на баща ми. Така реших да се запиша в Академията по мода, за да следвам стъпките й. Към модата ме отведе съдбата. 

Изабела Роселини и Антъни Хопкинс на снимки на "Невинният"

Харесваше ли Ви този свят?

Много. Изживявах дрехите като произведение на изкуството, като декорация, като предмет, създаден на ръка. И обожавах фотографията. Майка ми беше дъщеря на фотограф и винаги държеше камера в ръка. Научих се да виждам красотата през обектива, работих с най-големите фотографи. Това ми помогна много в момента, в който реших да правя късомтетражно кино в Америка.

От модел ставате актриса.

Още едно голямо приключение, което се случи по-скоро случайно. Всички продължаваха да ми предлагат киното като алтернатива, може би защото бях дъщеря на... Дебютът ми беше травматизиращ. Бях получила достатъчно лоши лични критики и нападки след работата ми с братята Тавиани. След пет години се спрях и си казах, че имам достатъчно успех като модел. Междувременно всички се опитваха да ме убедят, че тази кариера ще трае малко и трябва да помисля за бъдещето.

Какво Ви накара да си промените мнението?

Ричард Аведон ме убеди, казвайки ми следното: Не гледай резултатите, не чети критиките, ако ти харесва да разказваш истории, прави го. А и как може да не уловиш възможността, която животът ти предлага? 

Така реших да експериментирам. Чувствах се по-сигурна благодарение на самочувствието, което имах като модел.

В крайна сметка киното Ви е обогатило още повече.

Да, успях да направя филм с Баришников, с когото още сме приятели, снимах с Дейвид Линч, с когото бяхме двойка седем години. Животът сред артисти беше моята естествена среда, част от ДНК-то ми. 

Връщайки се към модата, Вие не представлявате типичния стереотип за красотата на моделите - високи, слаби, руси.

Истина е, но жените тогава се припознаваха в мен и моята физика. И в Лорън Хътън, с която много си приличахме - кестеняви, немного високи, цветът на очите нямаше значение.

Какво ще последва след вируса, какъв ще бъде светът?

Сигурна съм, че ще последва период на възраждане, на големи открития, на голяма и нова красота. Разбира се, ще бъдем свидетели и на големи трагедии. Но след една пауза винаги следват хубави, креативни периоди. Баща ми създаде италианския неореализъм по време на война, а днес най-хубавите филми идват от страни, в които народът страда. Идеите и трудностите вървят ръка за ръка.

Виждате ли се така красива, както Ви виждаме ние?

Гледам се и си казвам: ужас! Виждам бръчки, вратът ми ме побърква. Не съм имунизирана към онзи глас, който те кара да гледаш на себе си с критичен поглед, но се опитвам да не се поддавам на този омразен процес, който окуражава жените да се съдят. Това е гласът на дявола. Винаги слушам гласа на играта, на приключението, на елегантността. Когато си сложа червено червило, си казвам: Но пък колко хубаво ти стои! Това е първата стъпка на творчеството.

Съжалявате ли, че остарявате?

Само ако гледам снимки от младостта ми. Казвам си: еха, каква красавица! Но всъщност сега се приемам. Спокойна съм. Изживявам главите на живота ми като нови приключения. Нямам никакво намерение да се спирам. Възрастта ти отнема физическата свежест, но ти подарява свобода. Свобода да казваш каквото поискаш и да правиш каквото поискаш. Знаеш кои са приоритетите ти и можеш да бъдеш лек. Винаги съм весела. В най-добрия смисъл на думата. Животът е хубав. Много хубав. И винаги пълен с неща за правене.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция