Кристо и проектите, превърнали се в негови деца

Интервю на Кристо Явашев от 2015 година за The Talks.

Kристо, Вие и съпругата Ви Жан-Клод сте родени на една и съща дата през 1935 година, но в различни държави. Вярвате ли в съдбата?

Жан-Клод винаги казваше, че има милиони хора, родени на един и същи ден. Но ние се срещнахме, това е всичко. Не е нещо необичайно. Има много неща, които не са съдба. Ти сам я създаваш.

Работили сте заедно почти 50 години. Щяхте ли да се превърнете в артиста, който сте, без нея?

Това е все едно да попиташ какво би станало, ако бях китаец? (смее се). Не може да обсъждаме всички тези ако-та. Не съществуват. За 80 години разбрах това. Мога да кажа само едно "ако" и то е свързано с късмета ми да избягам на Запад през 1957 година. Никога не бях излизал извън България до 1956-та и ако не бях отишъл на Запад, нещата вероятно щяха да са различни. Като малко момче рисувах непрекъснато, бях на 5 или 6 години, когато реших, че искам да бъда художник. Никога не помислих за нищо друго. Но е факт, че през последните години на 40-те и началото на 50-те модерното изкуство не беше разрешено в страните от Източния блок. Имаше само лоши репродукции и стари книги. Отчаяно се опитвах да изляза извън България и Източния блок, но дори стигането до други комунистически страни беше трудно. За щастие леля ми и чичо ми живееха в Прага и успях да намеря начин да ги посетя. Бях напълно омагьосан от Прага!

Защо?

Беше най-западната страна. Дори преди да се появи възможността да избягам, бях решил никога повече да не се връщам в България. Щях да остана в Прага. Бях млад, на 21. И когато си толкова млад и откриеш дори малката свобода в изкуството в Чехословакия и Прага през 50-те, изведнъж мечтаеш да отидеш в Париж. И нещата се стекоха така, че можех да го направя.

Wiki Commons

И там срещате Жан-Клод. Заедно сте до смъртта й през 2009-та. Как се промени животът Ви след загубата?

Липсва на всички ни през цялото време. Когато живееш с един човек цели 50 години, ти липсват много, много неща. Може би най-много ми липсва фактът, че тя винаги беше много критична относно всичко, което правехме. Спорехме много, стигахме до скандали. И това е, което ми липсва най-много, защото е изключително важно да имаш критично отношение по време на работния процес - без компромиси. Но има много, много неща. Наистина много.

Вярно ли е, че винаги сте летяли в различни самолети? В случай, че единият загине, другият от двама ви да продължи работа?

Да, защото винаги работехме по два или три проекта, затова поне един от нас трябваше да може да продължи този, който е най-напреднал. Когато взимахме различни полети на път за свързващия полет се целувахме и продължавахме нататък. 

Естествено ли дойде фактът, че продължихте работа след смъртта на Жан-Клод?

Да си визуален артист не е професия - това е съществуване. Във филма "The Gates" Жан-Клод пътува в кола, а журналист я пита "Вие сте в напреднала възраст, ще се пенсионирате ли?", а тя отговаря "Артистите не се пенсионират, те просто умират". Това не е професия, това е съществуване. Съществуваш чрез изкуството. Дори не може да го сравняваме с останалите професии, работа в офис и други подобни.

Защо през 1994-та година сменяте артистичния си псевдоним от "Кристо" на "Кристо и Жан-Клод"?

Защото хората, с които работехме, знаеха, че двамата решаваме всичко. Жан-Клод казваше, че всеки може да има идеи. Но за да надградиш идеята, ти трябват огромни таланти в много области. Понякога идеята беше моя, друг път на Жан-Клод, но идеята е нищо. За да бъде осъществена и за да се реши начинът, по който да работим, винаги обмисляхме всичко заедно.

Какъв е процесът на работа? Проектите Ви са изключително сложни.

Работя в студиото ни в Ню Йорк, в Манхатън, на последния етаж. Чрез колажи, рисунки, макети - така поставям началото на идеята. Но винаги правим тестове с макети в реален размер. Когато ги видя на живо, на даденото място, заедно със сътрудниците ми решаваме цветовете, материите, детайлите. Това важи за всички проекти. Важни са истинската светлина, истинското време, истинското място.

Навършихте 80 тази година. Какви чувства Ви обземат, когато погледнете назад?

(Смее се) Не обичам да гледам назад! Толкова се вълнувам и съм толкова щастлив, че имаме нов проект и че имаме проблеми. Не обичам да отделям и миг в мисли за ретроспективни изложби. Мисля, че могат да направят такава, когато си отида. Обичам да правя нови неща. Наслаждавам се на факта, че съм физически способен да направя нов проект. Радвам се на хората, които срещам, на младите.

Може би именно за това на 80 години в момента имате работа по три проекта - един в Италия, един в Колорадо и един в Абу Даби, включващ 410,000 варела, които ще се превърнат в най-голямата скулптура в света.

Абсолютно. Ако разгледате снимките на работата ни, ще видите, че всички те са уникални. Никога не построихме друг мост, други чадъри, други врати, никога не опаковахме друг пармалент. Наслаждавахме се истински, защото това са приключенски неща, не са скучни. След проекта "Вратите" имаше много хора, които искаха да ги инсталираме и в техните градове. Това е глупост. Проектите ни нямат общо с това. Всички те са ново предизвикателство.

Желанието да правите нещо ново ли е причината да правите изкуство, което не продължава във времето?

Въпросът е времето. Вярвам, че праймтаймът на всяка творба е времето, в което е създадена. След това следва трансформация, непрекъсната трансформация. Отивате в Лувъра и наблюдавате статуята на Венера Милоска. Прилича ли на изкуство? Далеч е от това. Идеята, че артистите създават неща, които няма да останат, е повод за философска дискусия, защото те остават в паметта ни. Една снимка на наш проект е по-добра от Венера Милоска! (смее се).

Считате ли снимките на работата Ви за произведения на изкуството?

Има филми, снимки, предмети, рисунки. Но те не заместват самия проект. Това е исторически материал, огромен извор на информация. Но уникалният момент не може да бъде консервиран. Това е важен аспект на нашите временни проекти. Една, две или три врати не са произведение на изкуството. Произведение на изкуството са 7,503 врати, в Сентръл Парк, В Ню Йорк. Розов плат във Флорида също не е произведение на изкуството.

https://christojeanneclaude.net/

"Чадърите" в Япония

Понякога се борите с години, докато реализирате проектите си. Да опаковате Пон Ньоф в Париж ви отнема 9 години преговори, да опаковате Райхстага - 25. Как се чувствате, когато работите по нещо толкова дълго и най-накрая го осъществявате?

Аз и Жан-Клод обичаме да прекарваме време с нашите проекти, с нашето дете. От сутрин до вечер сме с творбата ни до момента, в който е видима. Казваме на приятелите ни, които идват от цял свят, че ще говорим с тях вечерта. Не искаме да виждаме никой. Понякога проектът е толкова труден, като "Вратите" или "Чадърите" в Япония. Налага се да пътуваме. Всичко беше толквоа мащабно, толкова голямо... Имахме нужда да вървим, да оглеждаме всичко от различен ъгъл, да видим чадърите на сутрешна светлина, след това следобед, през нощта. Беше ни толкова трудно да инсталираме всеки чадър на перфектното място, че обиколих всички до един, за да видя как изглеждат. Моментът, в който проектът е изложен, е моментът, в който прекарваме с него цялото време. Сякаш е наше дете. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция