Eлка Нинова: Тъгата е част от приемането и преработването на загубата

„Преосмислянето на нуждите, взаимоотношенията ни и пренареждането на приоритетите, би могло да бъде начин да оцелеем в такава ситуация."

Eлка Нинова е психо-социален и психодрама консултант за възрастни и юноши, индивидуално и в групи. Ръководи кабинет за психологическо консултиране и психотерапия. За разбиране на човека и неговия свят прилага психодинамичната теория, системен и психодраматичен подход, а също и  артистични психо-социални практики (приложението на изкуствата и експресивните подходи). Част е от екипа специалисти за психологическа и психотерапевтична практика към Института по психология на групите. Занимава се също и с организационно консултиране и бизнес коучинг. Специално за АртАкция Елка Нинова сподели как да се справим със самотата, кризата, необикновените обстоятелства и още.  

Създалата се ситуация, която ни принуждава да останем у дома, предпоставка ли е за влошаване на психичното здраве на хората? Промяната в навиците и работния ритъм, страхът от неизвестното? Сега ли е моментът, в който т.нар. натрупвания от миналото ще излязат наяве?

Това е твърде вероятно и при някои хора вече се случва. В такава необичайна ситуация духът предъвква, тялото страда. Свръхконсумацията на виртуалност прави почти невъзможно да погледнем тази тревожна ситуация от дистанция и това може да ни изправи директно пред нашата самота.  От друга страна се появява и възможност за себерефлексия, пренареждане на приоритетите, преосмисляне на взаимоотношенията. Извънредното положение може да ни даде шанс за важна житейска промяна. 

Според изследване във Великобритания (източник The Guardian), повече от 80 процента от младите, които са страдали от психично заболяване, в момента са във влошено състояние. Въпреки че у нас може би е още рано за такива заключения, мислите ли, че може да се очаква подобна вълна?

Вероятно е кризата да се отрази на много широка група от обществото. Хората с вече изявени трудности за справяне с реалността са и ще бъдат много по-уязвими. Разбира се, хората с тревожни разстройства (паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), тревожност/социална фобия, депресия и свръхчувствителност ще са изложени на риск от влошаване на симптомите им.

Не бива обаче да се счита, че изострянето на симптомите ще бъде задължително на база на самото заболяване. Разбира се, хипохондрията, нозофобията, ритуалите на измиване може да са по-чести. Но симптомите на тревожност, например, могат да се задълбочат, без да са свързани пряко със същността на съответното заболяване. Да не забравяме, че симптомите на тревожност са само клапан за изпускане на преливащите страх и напрежение.

Обикновено хората, страдащи от депресия, усещат моментите, в които са по-склонни да “потънат”. Но какво става с останалите, незапознати с тъмните нюанси на душата, които изведнъж се намират в дупка?

Ние живеем в силно субективен свят. Кризата се преживява по различен начин, при някои това е обръщане с хастара навън, за други - не. Кризата ни засяга цялостно, но и по различен начин. Тепърва ще откриваме нейните проявления. Тя все още не е отминала и ние нямаме възможност да я погледнем от дистанция и да бъдем обективни. 

Да не забравяме, че допреди кризата живеехме в стрес от недостига на време да изпълним всички задачи, сега изведнъж спряхме и като че ли рутинните задачи малко се обезсмислиха. Стресът и тревожността от несигурността ни карат да се чувстваме много уморени и ни правят неефективни в работата, доколкото още я имаме. Това е състояние, което е много трудно за преработване и справяне. 

Домът освен храм, може да се превърне и в затвор. За съжаление ситуациите, в които даден човек изпада в семейни конфликти и насилие, зачестяват именно в сегашния тежък период. Какви са Вашите наблюдения? Как може един човек, който не се чувства добре у дома, а е принуден да стои именно там, да запази себе си?

Домът се превръща в метафора на света, който познаваме и изгубваме в момента. Кризата ни препраща отвъд дома. Сега трябва да слеем лична, професионална и социална роля на едно място, в нашия дом и семейство. Това създава много напрежение. Домът ни е загубен, това води до различни форми на ескалация на тревожността ни и ние трябва да търсим дом в ума си. 

Преосмислянето на нуждите, взаимоотношенията ни и пренареждането на приоритетите, би могло да бъде начин да оцелеем в такава ситуация. 

Когато дневната структура на един човек е разрушена (офисът му е затворен, режимът му е променен, спира да вижда хора) той като че ли е изложен на още по-голям риск. Как би могъл да избегне изпадането в краен негативизъм, отчаяние, тъга?

Тук би трябвало да можем да правим разлика между тъга и отчаяние. Тъгата е естествен резултат от загубата. Ние сме загубили нещо, а именно нашият нормален живот, и тъгуваме. Тъгата е част от приемането и преработването на загубата и справянето с нея. 

Крайният негативизъм и отчаянието са много тежки чувства и състояния. Тогава търсим подкрепа и разбиране в основните стълбове на нашето психично здраве, а именно семейство, близки, можем да също да потърсим и професионална помощ. Защото, както казва моят учител Златко Теохаров, когато се чувстваме разбрани, силните чувства са ни "позволени“ и страданието ни е съпреживяно, тогава се чувстваме нормални хора. 

Според Вас коя група хора ще бъдат най-уязвими от предстоящата криза на психичното здраве, която предстои, според някои Ваши колеги? И изобщо поставени ли сме пред такава в бъдеще?

Както никога досега сме залети от информация за непредвидимостта на опасността за оцеляването ни. Принудени сме да живеем в повишен стрес от екзистенциална и икономическа несигурност и  това вероятно ще има отражение в бъдеще.

Най-засегнати ще бъдат уязвимите групи, възрастните, болните, хората в неравностойно положение. 

Проучванията сочат, че при 30% от хората преживяли травматично събитие, каквото е настоящата криза, ще се развият като последствия различни психични разстройства. Това е много висок процент. Ще има също синдром на прегаряне, професионални болести и други, които ще последват. 

Може ли нормалният предишен ритъм на живот да бъде репликиран у дома, в ситуацията на изолация? Това би ли улеснило ежедневието ни?

В известен смисъл, това би могло да ни даде структура, която да ни помага. Също така, обаче трябва да сме наясно, че това не е напълно възможно и не е необходимо. Добре би било да се опитаме да адаптираме предишния си ритъм към новата ситуация, тоест да сме готови да се променяме. Човекът има голям ресурс в това отношение. Няма нищо по-постоянно от промяната, казва Хераклит.

Да си представим следния сценарий: живея съвсем сама, страдам от депресия, взимам предписаните ми медикаменти, имам седмични посещения при терапевт, имам хубава работа, стабилно финансово положение, изграден ритъм. Но всичко рухва. Не мога да стана от леглото сутрин. Основното, което ми е носило наслада преди, е социалният ми живот. Днес го няма. Как да се справя?

Травмата се осъществява, когато човек не е успял да се подготви за събитие и се оказва психически изненадан. Ако знаете опасността, която ще възникне, вие се подготвяте за нея. Ние не бяхме подготвени за кризата, нямахме и най-малка представа. Липсата на социален живот е по-голям дефицит, отколкото можем да си представим. Основното чувство, проявено през отричане или паника е, че "нещо се срива в нашия начин на живот“.

Това, което възниква първо, е безпокойството за разпадането на социалните връзки, липсата на стандарти, паниката, че сме "ограбени“. Към това се добавя и страхът от заразяване, подсилен от невидимата природа на вируса. 

Така че, за да поддържате добро ниво на енергия и психично здраве, е важно да организирате дните си и да имате краткосрочни цели. В рамките на тази структура също е важно да поддържате социална активност с вашите роднини и приятели. За щастие, в наше време и с интернет е изключително просто да поддържате връзка с любимите си хора. И да продължите да се срещате с вашия терапевт.

Мислите ли, че онлайн или телефонни сеанси и съвети от професионалисти биха помогнали на засегнатите?

Да, категорично. Това се нарича кризисна интервенция. В отговор на Covid-19, Институтът по психология на групите, към който е и моята практика, предоставя възможност за безплатно онлайн консултиране от екип консултанти и терапевти за граждани в нужда и специалисти ангажирани в борбата с коронавируса. Оказа се, че това се посреща с интерес и има смисъл за много хора и медицински работници. Тази възможност за консултиране продължава да се предоставя. 

Как можем да помогнем на наш близък, който очевидно не се чувства добре? Какво никога не следва да казваме, за да избегнем обратен ефект?

Струва ми се, че един от начините при такова състояние да се помогне на този наш близък, е като му се покаже, че не е сам и че има неща, които предстоят. Както при болните от рак, например, е важно да има бъдеще, да се правят планове за него, да се създаде усещането за континиум, а не за спиране и край. Никога не бива да подценяваме неговата тревожност, да го караме "да се стегне“ или да омаловажаваме ситуацията, защото тя е сериозна и към нея трябва да се подходи зряло.

Какви според Вас ще излезем от този период? Какъв ще е отпечатъкът, който ще носим? Предовратими ли са последствията?

Отмяната на извънредното положение и облекчаването на мерките е възможно да доведе до два вида последствия: Краткосрочни, свързани с попадането ни в една отново ужким нормална ситуация, но свързана с много несигурност, а когато човек се страхува и се чувства безпомощен, той има склонност да започне да съди, да е доста по-предпазлив и/или агресивен. Ще бъдем свидетели вероятно на агресивно поведение към другите, на повече ексесивно и импулсивно поведение, “наваксване“ на всичко, до което не сме имали достъп. Възможно е да се  увеличат зависимостите, в това число към алкохола и наркотиците. По време на изолацията консумацията на алкохол във виртуалността беше по-честа, отколкото се случва в нормалния ни живот. Ще има и тенденция към рисков секс. 

В дългосрочен план може да се наблюдава проява на симптоми на пост-травматично стресово разстройство, което при медицинските работници може да продължи с години. Страхувам се, че ще има увеличение на социалните фобии, като например агорафобия (страх от тълпата), антропофобия (страх от хора) или блемофобия (страх от чужди погледи, да бъда преценяван като не-нормален).

Според Вас съществува ли у нас (все още) срамът от това, че страдаш от психично заболяване? Има ли тенденция търсенето на професионална помощ да се превърне в нещо нормално, а не страшно и срамно? 

В България, за съжаление, все още има известна стигма, че ако търсиш психологична помощ значи си болен (луд), но ми се струва, че това важи предимно за поколението от 50 годишните и нагоре, докато по-младите хора са много отворени и готови да работят със себе си, да вървят напред в себепознаването и личностното си развитие. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция