Джанис Париат: Да не познаваш всичко е изкуство

Разговор с писателката за любовта, която причинява болка, силата на миналото и още.

Джанис Париат е авторката на трогателния нежен роман “Сърцето с девет стаи”, в който нито за миг не чуваме гласа на главната героиня, а я опознаваме през разказите на други хора, които са се докосвали до нея в различни етапи от живота й. Говорим с Джанис, която в дни на изолация пише нов роман, а с нас говори за любов и (не)познаването на нещата.

Здравей, Джанис! Използваш ли литературата като бягство от реалността? Какво четеш/пишеш в момента?

В момента, в тези толкова особени времена, намирам своето бягство в писането. От няколко години работя по нов роман и е много странно, че темите, които съм засегнала в него, са наистина близки до разговорите, които водим по време на кризата. Става дума за това колко е важно да си подновим връзката с планетата, да се научим да ценим и уважаваме останалите и взаимоотношенията ни с тях. Обикновено когато работя върху книга, чета само и единствено текстове, свързани с романа. И този път не е изключение. Може би това ме прави ужасен литературен събеседник. Всичко, за което мога да говоря, е свързано с прочетеното относно растенията, ботаниците и спомени на пътешественици от 18 век. Нямам търпение да завърша черновата, за да мога да си заформя списък с книги, които да прочета.

Иска ми се да поговорим малко за книгата ти. Днес едно от най-важните неща е да говорим за любов. Да правим любов. Да обичаме. Лично аз намерих прекрасно бягство в книгата ти “Сърцето с девет стаи”. Преди началото на романа виждаме изписано изречението “Лесно е да обичаш”. Но… лесно ли е наистина?

Лесно е да обичаме, защото всъщност си представяме, че човекът, в когото сме влюбени, е някой, който не е. Нали ме разбираш? Създаваме във въображението си човека такъв, какъвто бихме искали да е. И по този начин много лесно се влюбваме в идеята, а не в тях самите. Но както е лесно да се влюбиш, то далеч не е толкова лесно да останеш влюбен. Балонът рано или късно ще се спука, воалът ще се свлече на земята, реалността ще се появи. И в този миг всеки трябва да прецени дали иска да продължи, да работи върху тази връзка, да води преговори, да прави компромиси. Много често, какъвто е случаят с моята героиня, ние се хващаме за идеята за конкретен човек и не я пускаме, макар истината отдавна да се е появила. Но така е по-лесно, нали? Да вярваме в нашите малки мечти е по-лесно, отколкото да виждаме хората такива, каквито са.

Бях много докосната от конкретен диалог в книгата ти. Във втората история на романа главната героиня се запознава с момче, с което провеждат следния разговор:

Какво би направил, ако тя можеше да се вижда?

Какво? - питам аз. Не съм следил внимателно разговора.

Тъгата.

Казвам, че не разбирам.

Бъдещата тъга на лицето на някого, когото току-що си срещнал.

Какво имаш предвид?

Тъгата, която ти ще причиниш. Някой, с когото ще бъдеш. Ако можеш да я видиш, ще те отблъсне ли? Или все пак ще пожелаеш да провериш дали пророчеството ще се сбъдне?

Казвам, че бих го поел.

Разкажи ми повече за тази идея. Винаги ли любовта в един момент води до тъга и болка?

Краткият отговор, който със сигурност никой не иска да чуе, е да. Знаем, че хората, които най-силно обичаме, притежават най-могъщата сила, с която могат да ни наранят, с която могат да ни причинят болка и тъга. И знаем, че в един момент това ще се случи. Би било глупаво, ако не го очакваме. Същото важи и за самите нас. С лекота бихме могли да ги нараним. Ние сме несъвършени индивиди с капацитета да познаваме много добре инструментите, с които да причиним страдания на онези, които обичаме. И бихме се възползвали. Отново и отново. Но не това е най-важното. По-ценно е да разберем как да преработваме болката и как да управляваме “умението” да нараняваме. Как се справяме с тъгата? Какво правим с нея? Какво учим? Успоредно с това продължаваме ли да практикуваме доброта, търпение и прошка? Приемаме ли факта, че ще разочароваме, че невинаги ще покриваме нечии очаквания? И въпреки всичко… все пак… важно е да не спираме да се учим как да дадем един на друг любов.

Романът ти кара читателя да се замисли, че самите ние винаги сме имагинерен образ, само идея в очите на другия. Всеки вижда само една конкретна частица от нас. Възможно ли е някой да види абсолютно всичките ни цветове?

Мисля, че за самите нас е трудно да се видим от всички страни - притежаваме необяснимата възможност да се изненадваме (и не се ли корени именно тази идея в цялата чудесна литература, която четем? Хората понякога постъпват неочаквано за самите тях, че понякога постъпваме така, че шокираме самите себе си). Бихме могли да бъдем по-осъзнати. Дали чрез терапия, или чрез вглеждане в себе си. Но това да опознаеш наистина себе си е процес, който трае цял живот. Променяме се, трансформираме се, ден след ден. И по този начин вечно се учим, което ме води до твоя въпрос и ме кара да си мисля, че може би е невъзможно някой да ни види в абсолютната ни цялост. Това е в основата на “Сърцето с девет стаи” - неизбежното вътрешно незнание за другия, което не е причина за нашето разочарование.

Не бива да губим кураж, мисля. Да не познаваш всичко е искуство само по себе си. Да живееш с несигурността и незнанието всъщност е дар. Освен това, съвсем откровено казано, колко скучно би било да познаваме абсолютно всичко и да предвиждаме нечие поведение? Това би било смърт за очакванията ни. А смъртта на очакванията е смъртта на самия живот.

Определено е така. Бих искала да се върнем към героинята ти. Интересно е, че не чуваме гласа й в романа, но въпреки това оставаме с впечатлението, че я познаваме много добре. Докато пишеше не беше ли изкушена да й дадеш думата? Например аз съм много любопитна да я срещна и да видя коя ли част от личността й ще почувствам. Трябва да ти кажа, че след последната страница изпитах много специално чувство, което продължава да обитава и деветте стаи на сърцето ми.

О, но смяташ ли, че я познаваш добре? Всички така мислим, но дали е така? Всичко, което имаме, са различни версии за нея, които са ни представени от различни хора в живота й. Разполагаме с парченца от пъзел, чиято форма не познаваме. За мен беше важно да запазя главния си персонаж на дистанция - дори от мен самата. За да мога по някакъв начин да успея да дам възожност на читателя сам да я опознае по свой начин. Исках различните хора да я “прочетат” различно.  Според някои тя би могла да бъде много студена и дистанцирана, дори жестока, други смятат, че е самотна и изоставена, винаги търсеща вечната любов, трети пък мислят, че е независима и силна. И може би тя притежава всичко това. Винаги откриваме себе си в книгите, които четем. Романът ми насърчава именно това до голяма степен. Без география, без конкретни градове, без имена. Читателят сам създава детайлите.

“Сърцето с девет стаи” ме наведе и на мисълта, че е едновременно красиво, но и тъжно все да пазим любовта в сърцето си, макар и отдавна да си е тръгнала. Живеем в общество, в което все се опитваме да сме силни, да “скачаме” от един човек на друг, да консумираме връзките си много бързо и усилено да се мъчим да забравяме миналото. Смяташ ли, че е възможно да пазим миналото в сърцата си, но въпреки това успешно да продължаваме напред?

Може би зависи от това как точно избираме да съхраним миналото си така, че хем да бъде в сърцата ни, хем успешно да вървим напред. Миналото не може да бъде цялата къща, в която живееш. Трябва да бъде стаичка, в която отиваш, когато пожелаеш. В противен случай буквално ще живеем в миналото, а това никак не е най-здравословното нещо. Нужно е да се научим миналото да ни стимулира да бъдем в настоящето - да ни посочва посоката и да ни води към усъвършенстването на самите нас и стремежа да бъдем най-добрата версия на себе си. Не бива да позволяваме на миналото да бъде тежестта, която ни “помага” да се удавим. В книгата виждаме, че травмата от изоставянето в миналото остава за много дълго време неосъзната и непреработена. И именно това кара главната героиня много дълго време да “скача” от любов на любов в отчаяно търсене на някой, който ще остане, но който тя ще продължава да вярва, че ще си тръгне, защото “те винаги си тръгват”. Миналото, което ни тежи, е измислено от историите, които сами повтаряме на себе си. “Ето така ще стане, защото винаги така е ставало.” Това е кръг на поведение, модел на мислене, който, както се вижда, моята героиня накрая успява да разчупи малко накрая. И само в това разчупване лежат радостта и прошката.

Ако имаше възможност да срещнеш своята героиня на живо… в какъв период от живота й би искала това да се случи? Когато е била малко момиченце? Или пък като млада девойка? А може би когато е вече зряла жена? Какво би й казала или попитала? Аз например бих я прегърнала.

Това е добър въпрос, който не са ми задавали. Но също така е и труден въпрос. Много ми харесва това, че искаш да я прегърнеш и че се чувстваш по този начин след като си прочела книгата. Мисля, че бих искала да я срещна там, където книгата свършва, за да може самата тя да ми разкаже нейната собствена версия на всички тези истории.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция