Разговор с Леонардо да Винчи

С него се срещна художникът Дамян Дамянов. Поводът - първото принт издание на АртАкция.

През тази година се навършват 500 години от смъртта ви, Маестро. (текстът е писан през 2019 година) Събитието бе отбелязано с мащабни експозиции в Милано, Флоренция, Париж, Лондон, долината на Лоара, а акцентите бяха различни – вашата живопис, вашите изобретения и чертежи, теоретичните ви разработки, анатомични рисунки. Кой обаче е най-големият ваш принос към голямата история на изкуството?

Най-важното постижение е неизмеримо с каквото и да било друго изобщо до този момент и то не е "Мона Лиза“ или "Тайната вечеря“, нито художествена техника, изобретение или стил. Това е самият Леонардо. Човекът, който дефинира понятието "Ренесансова личност“. Леонардо, т.е. аз, не е просто глава в Историята на изкуството – той е самото изкуство, понесено на крилете на гения. Апропо – центробежността на света, който се върти около Човека, е красиво и ясно показана в рисунката ми на Витрувианския човек – същество със съвършени пропорции и в пълна космическа хармония. Моя милост е този, който някога отвори широко портите към светлината на познанието и модерната нагласа към света и е хубаво, че хората още помнят това.

Добре, след като сам споменахте Мона Лиза, бихте ли разкрили каква е тайната на това произведение? Вече пет века изследователи и почитатели опитват да докажат какви ли не теории относно тази знаменита творба?

Няма никаква тайна, поне не и в смисъла, който всички търсят упорито. Картината "Мона Лиза“ е венец на моя "Трактат за живописта“. Ако повече хора го бяха чели, нямаше да си губят времето с абсурдни теории. Ето за пример неговото начало:

"Наука ли е живописта. Наука се нарича тази вътрешна реч, която води произхода си от своите крайни основания, от които в природата не може да се намери нищо, което да е част от тази наука, както и в непрекъснатото количество, тоест науката на геометрията, която, като започва от повърхността на телата, води произхода си от линията, граница на тази повърхност“.

Леонардо, "Трактат за живописта“, ИК "Изток-Запад“, превод от италиански: Владимир Свинтила

Малцина са го чели, но това не е защото съм го писал огледално или защото е нечетим, макар да съм чувал подобни полугласни изказвания от някои историографи. Очевидно читателите в наши, пардон – ваши дни, са много по-повърхностни. Умът им отскача като камъче-жабка по повърхността на текста и никога не влиза в дълбокото. Същото важи и за зрителите, апропо. Това, което гледат, рядко стига много зад очите им, където всъщност се осъществява истинското виждане. Този въпрос ме занимаваше още когато тайно аутопсирах труповете на разни клетници. 

Но да се върнем на моята Gioconda. В крайна сметка се оказа, че една картина, на която все пак посветих няколко години, имаше забележителен комерсиален успех. Редица съвременни "артисти“ (смръщва се и прави кавички с пръсти) се надпреварват да влязат в класациите за най-скъпо произведение на изкуството. Били ли сте в някога в Париж? Няма как да посетите този град, без да видите Мона Лиза и изкушени от усмивката й, да похарчите винаги повече от предвидения бюджет за мърчандайз – тениска за приятел, пъзелче за детето, албум, който едва ли някога след това ще извадите от библиотеката си, магнитче за хладилник или просто билет за музея на онази френска лисица Кардинала... 

Ето това наричам несравним комерсиален успех! Да не споменавам поръчките от Папата и Медичите! Е, последните не бяха цвете за мирисане, но поне имаха повече вкус от сегашните богаташчета. Разбира се, никога не съм се стремял към финансов успех тогава, изкуството беше още далеч от сегашната поквара и гледахме към съвсем други върхове… 

Нека кажем нещо и за изобретенията ви, Маестро. Те също се радват на огромна популярност, но всъщност са по-близо до мечта, отколкото до реални научни чертежи. Съвременните учени са много скептични относно реализирането им. Какво бихте изобретили днес?

Вижте, нека ви напомня, че работих върху тези идеи в условията на почти пълен технически вакуум. Тези машини са проектирани няколко века преди изобретяването на парния двигател, електричеството и използването на материали като алуминия, да речем. Мога да бъда само радостен заради това, че макар и изпреварил времето си, моят гений не срещна персоналното зло, подклаждано от нечия амбиция. Вижте неизбежната съдба на вашата технология – тя несъмнено подобри живота ви, но също така донесе масови страдания, войни и смърт. Летателните апарати от красива хилядолетна мечта се превърнаха в средства за убиване. Машините увеличиха скоростта ви, но направиха ли ви по-щастливи? Изобщо няма да говоря за силата на атома и частиците, които не познавате, но си играете като деца, докопали се до оръжията на боговете. 

Какво бих изобретил ли? Бих изобретил машина, която да събере неразградимите отпадъци в океаните и това да спре. Ако вече не е късно. Или пък нещо, което да предупреждава за изригването на вулкани или да служи за защита от цунами и земетресения. Нима не е ясно, че ако не бъдете унищожени от Природата, ще бъдете изличени от собственото си невежество и глупост?

Какво се промени в изкуството за 500 години? След огромния ви скок към Зрелия Ренесанс наред с Микеланджело, Ботичели, Рафаело нещата се забавят все повече и повече. Изкуството се движеше напред, но сякаш постепенно, с по-малки стъпки. Има ли накъде повече да вървят художниците?

След като чрез средствата на живописта оспорих върховенството на Природата, след като изобретих техники като сфуматото и нарисувах само няколко картини и стенописи, по които вие векове наред да се упражнявате – да пишете книги, да снимате кино и какво ли още не, ами не!, не бих казал, че в живописта бе открито кой знае какво. В интерес на истината имаше бурно кипене благодарение на онези, иначе талантливи пияници около Монмартър, но в крайна сметка мисля, че всичко приключи с Дюшан. Да, Марсел Дюшан! Той постави точката на това, което, общо взето, разбираме като изобразително изкуство. Ако вече не ме лъже паметта на тези години, той нарисува мустаци на моята Джоконда. През 1919-а, преди точно сто години! Тогава бях шокиран от неговото, прочее типично френско нахалство, но после си казах, какво пък – аз започнах всичко, и с моето произведение всичко свършва. След този според някои авангарден, според други – вандалски акт – една картина се превърна в това, което днес наричате поп култура. Стана важен не авторът й – колкото и да ми е неприятно – а самото произведение. Творбата се превърна в достижение на самото човечество, символ на цялата култура, разцъфтяла някога като божур в слънчева Италия. Репликите на много такива произведения се трупат като прах ден след ден благодарение на изобретения от вас интернет. Но доказват едно единствено нещо – всичко вече се е случило, пътят е извървян и съдбата на всеки съвременен творец е да е репетативен – винаги да напомня някого, да бъде сравняван, да има множество препратки в миналото, когато се говори за неговото творчество. Така де, след Дюшан не мисля, че се е случило нещо друго – погледнете този фарс във Венеция днес и ще се убедите, че съм прав. Същото се случи и с "Тайната вечеря“ и истерията, чиито семена пося Дан Браун. Наскоро пък доста хора изобщо чуха за музея "Лувър“ благодарение на две суперзвезди (Има предвид клипа на Джей Зи и Бийонсе Everything is Love. - Б. а.) Mamma mia! Толкова по темата. 

В такъв случай как виждате бъдещето? Можете ли да прогнозирате какво ще се случи с изкуството в следващите, да речем, 500 години?

Мисля, че отговорът на въпроса зависи не толкова от художниците, колкото от зрителите. Дали изкуството има бъдеще и как ще изглежда то, зависи от това дали хората ще продължават да се вълнуват въобще от това изкуство. Ако изстинете към живописта, както това се случи до голяма степен с отношението ви към хубавата поезия (имам предвид, разбира се, Данте, не онзи Микеланджело), както хората спряха да слушат хубава тъжна музика, ами същата съдба очаква вероятно и живописта. Също така, когато Salvator Mundi се превръща в ултраскъпа вещ на яхтата на арабски принц – това едва ли е добър знак. Когато изкуството спре да буди емоции, когато спре да ви кара да съзерцавате и да имате дълбока нужда от него, когато започне да бъде приемано като даденост, като нещо, което може да прави всеки, или дори по-лошо, като отживяла и скучна страница от историята, няма да го има в бъдеще. Ще бъдат забравени първо художниците, а след това и произведенията им. Е, не и "Мона Лиза“, разбира се – може би вече няма да има значение кой я е нарисувал, но ще продължава да ви се усмихва магнетично от вратата на хладилника…

Открийте На живо от Космоса. Пряко включване от безсмърните Стенли Кубрик, Хорхе Луис Борхес, Вирджиния Улф, Чарли Чаплин, Джон Ленън, Карл Лагерфелд, Алекдансър фон Хумболт, Кърт Кобейн, Леонардо да Винчи, Маркиз дьо Сад, Стиг Ларшон, Емил Зола, Бруно Ганц, Никос Казандзакис, Дейвид Боуи, Александър Пушкин, Джанис Джоплин.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция