Алисия Викандер: Все по-малко плача от болка и все повече за красивите неща

Шведското съкровище на съвременното кино Алисия Викандер разговаря с Калим Афтаб за болката, причинена от балета и за сълзите от щастие.

Говори за драмата като жанр, за силата като средство за оцеляване и за това как и най-смелите мечти се сбъдват, макар и в началото пътят да изглежда трънлив.

Госпожице Викандер, колко често плачете, докато гледате филм?

Пуснете ми Extreme Home Make Over и най-вероятно ще плача. (Смее се) Не плача, поради това, че изпитвам тъга, а плача всеки път, когато някой направи нещо сладко и мило, когато човек казва или извършва добрина спрямо друг индивид. Помня, че мама плачеше винаги, когато нещо я трогваше или беше прекалено красиво. Докато участвах в училищен концерт я виждах как стои в ъгъла и плаче. Казвах й “О, спри, мамо”! Но сега с напредването на годините осъзнах, че все по-малко плача от болка и все повече плача за красивите неща.

Аз например плача само като виждам спортни звезди да постигат целите си.

(Смее се) Именно за тези неща става дума! И това е най-красивото, всички тези хубави неща ни правят по-чувствителни. Много е лично. Ако плачеш, някои хора го намират за срамно и поради тази причина се стараеш да не го правиш пред хора, а ако го правиш, си го позволяваш само у дома.

Нали? Смята се за слабост да показваш подобни емоции.

Да, особено в един филм. Мелодрамата примерно може да бъде малко в повече - особено когато драматичните аспекти не съвпадат с твоята емоционалност и когато усещаш, че моментът е емоционален, но не чувстваш, че те разтърсва до дъно. Предполагам, че заради това драмата е един от най-трудните филмови жанрове. Никак не е лесно да направиш история, която напълно да съвпадне с чувствителността на зрителите. Замислям се, че е минало известно време, откакто съм била наистина погълната и завладяна от подобен тип големи истории, знаеш за какво говоря, например като Отнесени от вихъра или нещо подобно.

Кое Ви привлича в този жанр?

Израснала съм с тези истории! И обичам да гледам драматични филми. Мислех си, че Място отвъд дърветата на Дерек Кианфранс е един от най-добрите филми, които гледах през 2012 г. След това работих с него в Светлина между два океана, който се осмелява да бъде драма в най-красивия смисъл на думата. Част от мен мислеше, че е малко старомоден? По приятния начин, разбира се. Усетих го като филм, който не съм гледала отдавна. Мигновено почувствах, че съм много дълбоко свързана със сценария, защото когато става дума за копнеж по любовта, семейството, загубата на хора, лекуването на разбито сърце, болката… абсолютно всички много добре можем да се припознаем.

Четох, че не сте смятали болката съвсем за приятел, но винаги сте усещали присъствието й в живота си, заради балета.

Точно така, когато бях в балетното училище, не можех да пия, защото трябваше много усилено да тренирам и да танцувам по седем часа на ден. В един момент започнах наистина да търся приятели, които не са в тази сфера. Помня, че когато открих техно клубовете, си помислих: “Какво е това? Това е невероятно!” Започнах да посещавам подобни места, защото много обичах да танцувам. Е, с времето нещата се променят и в последно време не ходя особено по клубове, защото вече за мен е по-важно да срещна приятели, които не съм виждала отдавна, да отидем в някой пъб, да наваксаме пропуснатото и да си поговорим хубаво. Но смятам, че бурният нощен живот е прекрасен тийнейджърски опит. Понякога отваряха училището в 4 часа сутринта, за да мога да отида и да поспя малко преди да започне часът ми по балет.

Що за училище кара учениците си да стават в 4 сутринта?

Не, аз просто отивах от клуба директно в училище! Понякога отключваха училищата в 3 или 4, за да почистят. А много от трениращите балет често пристигат преди всички останали, за да могат да си направят предварителните упражнения. Ако пожелаеш да отидеш в училището в 5 и да започнеш да тренираш, можеш да го направиш. Заради това аз предпочитах да поспя няколко часа там и после веднага да стана и да започна да загрявам. Много време щях да изгубя, ако трябваше да се прибирам в апартамента си, за да спя и след това да тичам за училище. Така поне никога не закъснявах. Много е странно. Знам, че често съм била изтощена и съм изпитвала болка, но просто минаваш и през това.

Toм Хупър казва, че балетът е много добра тренировка за актьорската кариера, защото изпитваш болка, но знаеш, че винаги трябва да се усмихваш.

Мисля, че когато спреш да тренираш усилено, тялото ти веднага се връща към нормалното, така че количеството болка, което можеш да поемеш, вече не е същото. Всъщност сега за пръв път от доста време насам обух остри обувки, и трябва да призная, че се почувствах като голяма страхливка.

По-добре кажете това на някогашната си учителка по балет.

(Смее се) Да, всъщност в момента само като ги обуя и изпитвам болка. “Господи, някога съм тренирала с подобни обувки по 6 часа на ден?” Мисля, че те изграждат количеството болка, което може да бъде поето, още в много ранна възраст. Изпитвах толкова много болка по пръстите си. Когато минаваш през това, понякога се прибираш и плачеш много горчиво, родителите ти почти се опитват да те накарат да се откажеш, но ти просто се справяш. Изисква се много сила, за да не се откажеш.

Използвате ли тази сила и сега на снимачните площадки?

Да, доста често дори. Съвсем нормално е снимките на филм понякога да носят неудобство. Веднъж снимах филм, в който се предполагаше, че е лято, а ние бяхме в Германия. Изведнъж сякаш с вълшебна пръчица всеки ден трябваше да е 27 градуса, което очевидно там не се случва, така че се налагаше да се преструваме, че е лято. Представи си, че е 5 градуса, а ти си с разголено потниче и прекарваш по около 10 часа навън, преструвайки се, че е наистина горещо, когато всъщност замръзваш. Имам усещането, че в много от филмите, в които участвам, се налага да чувствам страшен студ, сякаш съм потопена в ледена вода. Това е болка, предполагам. Мразя да ми е студено! Аз съм от Швеция и може би това е причината. Имала съм много подобни ситуации по време на снимки и все още ми се струва много сюрреалистично.

Защо?

Някак все още не осъзнавам, че това съм аз. Индустрията в Швеция е много по-малка. Не можеш да бъдеш филмов актьор там, затова мечтаеш да се реализираш на сцената. Когато бях по-млада си мечтаех да играя в Кралския драматичен театър в Стокхолм, но околните много ме притискаха с въпроси от рода на: “Какво всъщност ще правиш с живота си?” Много исках да се изявявам на театралната сцена, но никой не ми позволи. Имам предвид, че кандидатствах да уча театър три пъти, все стигах до последния кръг, но никога не ме приемаха.

Как се справяхте с болката от тези неуспехи?

Много е тежко. Дори не мога да изброя на колко много прослушвания съм била, но никой не ми обръщаше внимание. Понякога ми отказваха, друг път изобщо не ми отговаряха, което е дори по-лошо (Смее се). Много е трудно в тази индустрия.

Стана ли Ви по-лесно с годините да се справяте с отказите?

Майка ми е актриса и винаги ми казваше: “Наистина ли го искаш? Защото това е реалността.” Когато решиш да се посветиш на тази професия, трябва редом с това да приемеш и факта, че след като получиш роля, после дълго време може да нямаш следваща, ако изобщо се появи  такава отново… И когато започнеш да пробиваш, това мислене продължава да лежи у теб. Никога не съм си помисляла, че това е бъдещето, което ми е отредено. Не смеех да си представя, че ще имам и една-единствена възможност, а сега непрекъснато получавам покани от толкова много невероятни режисьори и актьори… Прекрасно е да бъда част от всички тези проекти.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция