Соня Тодорова: Всеки от нас е нужен и полезен главно на себе си

Писателката ни споделя какво прави по време на карантина, как преминава изолацията във Виена и още.

Днес говорим със Соня Тодорова, която е у дома. Във Виена. Правим опит да си говорим позитивно, да се учим от ситуацията. Надникваме в красотата и уюта на вътрешния й свят и след края на разговора ни остава твърдата увереност, че в създалата се ситуация ще понаучим нещичко за себе си и след време много ще се смеем.

Соня, няма да те питаме къде се намираш в момента, защото вероятно си у дома. Колко време вече си в изолация и как ти се отразява карантината?

Разбира се, че съм главно вкъщи, защото спазвам правилата и не искам да застрашавам себе си и околните. То аз и иначе си бях главно вкъщи (и също гледах никого да не застрашавам), така че за мен лично карантината не носи особенo голяма промяна. Освен че преди наблюдавах около себе си стресирани хора, които нямат никакво време, защото имат много важна работа, за която страхотно бързат, и се чувствах аутсайдер. Сега доста от тези с много важната работа правят точно това, което аз правя от години: гледат си семейството, работят от къщи и имат лично време за най-неочаквани неща като чистене, четене, мислене и декадентски разточителни разговори по телефона. Докато другите, чиято работа беше определяна само като поддържаща - пощальони и пощальонки, продавачи и продавачки, санитари и санитарки и прочее - неочаквано се оказаха най-важните. Така че това за мен е най-голямата промяна, околният свят внезапно се нагоди към моята обичайна реалност и вече не се чувствам като страничен наблюдател, а като вътрешен човек с опит.

Разкажи ни как гражданите край теб се справят със ситуацията? Паника или здрав разум?

О, не мога да зная как се чувстват хората. Аз за себе си не знам как се чувствам, какво остава за гражданите. Живея на място, където правилата генерално се спазват, което в сегашната ситуация вероятно е добре (но може да стане и рисковано, ако правилата се окажат неправилни, вж. 30-те години на миналия век например или пък Унгария сега…) Ежедневието в града, това, което виждам по улиците, е като картина на Де Кирико: широко, празно, светло, разсечено тук-там от бегли признаци на живот и движение, които само засилват усещането за кристално слънчева, звънтяща празнота. Едновременно спокойно и подмолно истерично - светът, оставен сам на себе си, свалил обичайните джувки и дрънкулки, нежно и чупливо застинал в очакване на голямата вълнá. В случая е интересно, че никой от нас не е наясно каква изобщо е ситуацията, камо ли как да се справи с нея. Действаме не само от ден за ден, ами и от минута за минута. Хората около мен се лашкат между тревога и примирение, между смях и паника. И всеки се справя както може. Вероятно сте забелязали, че вече започнаха да се очертават някои основни типове: Грижовният самарянин, Сардоничният шут, Клетата жертва, Хаотичният паникьор, Великолепният, вечно недоволен многознайко. Последният тип е особено забавен, защото непрекъснато обяснява на околните какво трябва да се прави и как в действителност стоят нещата и понеже нещата са съвършено неясни и се променят със страшна скорост, същото правят и обясненията на Многознайкото. Нейсе, да сме живи и здрави, много ще има да си се смеем после. Пък току-виж в калабалъка сме и понаучили нещо за себе си и околните.

За много хора сякаш е страшно да останат сами със себе си и мислите си и изведнъж денонощието ни се вижда адски дълго. В интернет се появиха всевъзможни идеи и предизвикателства, за това как да “оцелеем” у дома. Твоите дни как минават?

Моите дни са изключително добре запълнени напоследък по причини, свързани със затварянето на училищата. Но ако оставим това настрана, смятам, че сега е моментът да си припомним колко е великолепно човек да се потопи в океана на собствените си мисли. Струва ми се, че все повече взехме да свързваме този безбрежен източник на забавление с неща като страхове, травми, неврози, натрапливости и прочее купешки боклук. Съвременният човек сякаш гледа да избяга от мислите си, да ги заглуши и тушира, вместо да се гмурне в тях. А трябва да е точно обратното, защото нашите мисли са нашият свят, нашата реалност, нашият единствен истински дом. Трябва да си харесваме дома и да му се радваме, да ни е приятно и интересно в него. За целта е хубаво да си го чистим и подреждаме, да го пълним с вълнуващи нови неща - книги, картини, музика, филми, разговори, любови, идеи, да изхвърляме старите, които са се оказали ненужни или неправилни, да оставяме дома си да ни изненандва и очарова.

Банално е и сигурно звучи назидателно, обаче децата например, стига да не си им връчил телефон, компютър или телевизор, се чувстват прекрасно в собствените си мисли. Говорят си, пеят си, забавляват се, съчиняват неща. Ето за това дребните трикове, които се предлагат за убиване на време и бягане от мисли, ми се струват като цяло контрапродуктивни, да не кажа нехуманни. Така, де, щяхме ли да имаме Декамерон или Philosophiae Naturalis Principia Mathematica, ако Бокачо и Нютон бяха цъкали Тетрис, докато отмине чумата?

Жозе Сарамаго казва: “… предполагам, че първият признак на самотата е когато се чувстваш безполезен”. Днес всички имаме добри и лоши дни и вътрешните ни състояния се въртят. Теб кое те кара все още да се чувстваш полезна?

В глобален план присъствието ми е съвършено излишно. За обществото и света на практика съм безполезна и това в някои конкретни случаи ме кара искрено да съжалявам, например ето сега, можеше да съм лекарка и да помагам в кризата. Иначе можеше да спасявам тигри и да садя растения. Или пък да проповядвам някаква религия, да съчинявам реклами, да произвеждам танкове… Всъщност коя ли човешка дейност е истински, обективно необходима на този свят? Обратно, има ли как, ако не полезни, да сме поне безвредни? На локално ниво опитвам да съм полезна на близките си, разбира се, както и те на мен, и това е много хубаво. Все пак не смятам, че стойността и смисълът на личността се изразяват изцяло в нейната полезност. Всеки от нас реално е нужен и полезен главно на себе си, като си отглежда тялото и си култивира мислите, виж по-горе. Евентуалната ни външна полезност е приятен и желан страничен ефект, но и крайно относителна работа. Самотата, от своя страна, в общия случай е въпрос на избор и то не задължително лош.  

Смяташ ли, че самоизолацията ще те промени и ако да, как?

Ще надебелея и ще ми се скапе прическата, то е ясно. Но ако се абстрахираме от това, промяната изисква някакво фиксирано изходно състояние, а аз не съм сигурна, че такова съществува. Човек няма как да се промени истински, защото той е, във всеки отделен момент, динамично. Всеки от нас е непрекъснато друг, мислите ни текат неспирно, клетките в тялото умират и се раждат всяка секунда, реакциите и нагласата ни към света се движат заедно със самия свят. Смятам, че много голяма част от бедите се зараждат в изречения от вида “Аз съм такъв и такъв човек”. И следват разни слепи табута, правила, стереотипи, принципи, вярвания… А то няма такова нещо - човек се самоизмисля всеки миг наново. И ако е честен със себе си, вероятно ще установи, че единствената му сравнително разумна опция е да се стреми да бъде възможно най-добрата версия на себе си. Във всеки един момент, динамично. 

Имаш ли вече списък с нещата, които ще направиш, когато “пуснат света”?

Не. Гледам да изпитвам радост от света такъв, какъвто е, особено когато няма възможност или причина да се опитвам да го променя. Сега той само ни изглежда спрян, всъщност много неща внезапно се “пуснаха”. Няма да влизам в размишления за красотата на празните градове и настъпващата без нас пролет или за разцъфтелите топли отношения между (някои от) хората пред лицето на общата опасност, а ще дам конкретен пример, съвсем пресен, от снощи.

Тръгнала бях да излизам за вечерна цигара, но отваряйки вратата на апартамента подскочих, защото на площадката отпред стоеше съседът Ф. На загасена лампа и широко отворен прозорец. Зад огромен, полупрофесионален телескоп, насочен към Луната. “Здрасти”, поздрави Ф. тихо. “Ела да погледаш кратерите, ако искаш” и се дръпна учтиво, за да си спазим единия метър дистанция. “Реших да извадя телескопа, не го бях отварял от години. Пък сега е идеално за наблюдение, въздухът е много чист. Въпреки че трептенето на атмосферата, заедно с аберацията …” и така нататък. С две думи, снощи наблюдавах лунни кратери през телескоп. От стълбището пред апартамента. Защото карантина, нали, иначе по това време на денонощието съседът Ф. обикновено трещи по клубовете.

Знаем, че пишеш и обичаш да разказваш истории. В момента самата ти спасяваш ли се в книгите? Разкажи ни повече за историите, които четеш и защо си се спряла точно на тях.

Аз не се спасявам в книгите, а танцувам с тях, те са част от живота ми, при това една от най-хубавите му части. Чета когато и каквото ми се чете, без да спазвам правила и принципи. Поради карантината се намирам посред малък книжен пир, като човек, който не само си е взел голяма пица за вкъщи, ами я е поръчал и с три допълнителни съставки. Работата е там, че в нетипичен порив на далновидност в деня, преди да затворят библиотеките, абсолютно безогледно и “на късмет” оплячкосах вече полупразния местен филиал. Резултатът е:

Slade House от Дейвид Мичъл, авторът на “Облака Атлас”- още не съм я започнала, но звучи обещаващо;
“Вещицата трябва да изгори!” Народни вярвания и набожен плам през средните векове от Агнес Халингер - богато илюстрирана, пълна със заклинания, рецепти и страховити примери за човешко малоумие;

Една книга за, или по-точно против съвременното образование от австрийския философ Конрад Паул Лисман, която ми беше много интересна до около втория ден от домашното училище, когато реалността се оказа много по-безмилостна от всяка критична теория;

Зовът на кукувицата от Робърт Галбрайт - според мен най-добрата от поредицата и страхотен късмет, защото се оказа съвършеното четиво докато закратко боледувах (от друго, не бягайте!).

Освен това дочитам финалите на Уникат на Милорад Павич, която препоръчвам горещо. На една ръка разстояние от известно време държа и: 

Избрани есета на Хорхе Луис Борхес - страхотно удоволствие без никаква връзка с нищо, просто чистата радост от четенето, писането и знанието;

Как да живея? - биография на Мишел дьо Монтен от Сара Бейкуел (авторка и на Кафенето на екзистенциалистите), много приятна и забавна. Но в известен смисъл и малко излишна, защото великолепните есета на самия протагонист те карат да го усещаш като близък приятел, който сякаш вече лично ти е разказал всичко най-съществено за себе си. 

Перлата в короната за времето на короната обаче е една книга, която успях да измъкна от университетската библиотека буквално минути преди и там да хлопнат кепенците. Заглавието е Abyssus Intellectualis, редактори Армен Аванесян и Бьорн Куиринг. И слушайте сега, цитирам първите редове от въведението (преводът мой): 

“И какво ако човека някога спре да го има? Става ли тази възможност с всеки изминал ден все по-вероятна? Но как въобще бихме могли да мислим нещо такова като ‘окончателен край на мисленето’? Какъв е подходът към собственото ни несъществуване? Откъде изобщо знаем, че разликата, която правим между живот и смърт относно нещата в този свят, е наистина уместна? Може би съществата и предметите, с който се сблъскваме ежедневно, са много по-живи или много по-неживи, отколкото предполагаме? (Какво би станало, например, ако тази книга започне да се движи из помещението, да свети в тъмното или да говори?)”

Самата книга не е наръчник по вирусология, а сборник от есета, фрагменти от романи и фантастични разкази на ужаса: Ловкрафт и Брасие, Ана Каван и Лиготи, Ню уиърд и старомодни класически страхотии, тук-там посипани с Ницше и Хусерл. И има стилна черно-бяла корица, която, ако щете вярвайте, наистина свети в тъмното. В призрачно червено. Сега чакам да видя дали някоя нощ книгата няма да тръгне да се движи из стаята, да започне да ми приказва и, за финал, да ме изяде.

Ако трябва да напишеш книга за кошмара, който всички сънуваме в момента, как би се казвала тя и какво ще се случи на последните й страници?

И без новия вирус много хора и други живи същества страдат, боледуват и умират всеки ден. Или се страхуват за оцеляването си, при това на значително по-неприятни места от канапето вкъщи. Така че това не е някакъв изключителен, невиждан кошмар и на повечето от нас не се полага да хленчим твърде гóрко, поне не още. И сън не е, въпреки че ни прилича на такъв. По-скоро онова другото, “нормалното” ни ежедневие беше някакъв вид изкуствен сън, изцяло (и не особено елегантно) конструиран от човека. Ако се абстрахираме от въпроса дали изобщо съществува нещо, което да не е сън, разбира се. Но каквото и да е това в момента, още му е твърде рано за книга. Когато дойде времето, да сме живи и здрави, ако почувствам, че трябва, бих опитала да я напиша. Само дето има немалък риск да се окаже, че Албер Камю вече е свършил тази работа, при това блестящо. 

Но за да приключим разговора малко по-творчески, ето един примерен финал на хипотетичната ми книга за настоящата епидемия: 

И накрая всичко се разминало сравнително леко, хората поумняли значително и живяли дълго и щастливо, докато един по един не умрели. От нещо съвсем друго.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция