Писателката Холи Рингланд: Никога няма да можем да осъществим потенциала си, ако не опитаме

Aвторката на „Изгубените цветя на Алис Харт“ специално за АртАкция.

Тази книга може да бъде написана само от човек като нея – живописен, топъл, искрен, фин. Неслучайно в края на "Изгубените цветя на Алис Харт“, в секцията с благодарности, ще намерите гора от имена. Хора като Холи Рингланд умеят да благодарят. На всички мили и отзивчиви същества, с които ги е срещнала съдбата. И на изстраданата вяра, че доброто се прави от зло. Защото… понякога няма от какво друго да се направи. (по Робърт Пен Уорън).

Здравейте, къде ви откриват нашите въпроси, с какво се занимавате в момента?

Здравейте! А може би трябва да кажа "Zdrasti“! В момента съм край кухненската маса на родителите си, в дома им в субтропичния югоизточен ъгъл на Куинсланд, Австралия. Аборигенското име на земята, на която се намирам, е Yugambeh (Югамбе). Тук е горещ летен февруарски ден и всички прозорци са отворени, за да се усеща някакъв полъх, а петте ни кучета спят в краката ми.

Посвещавате книгата си "Изгубените цветя на Алис Харт“ на жените, които се съмняват във важността и силата на историите си. Вие кога придобихте увереност в таланта си на разказвач?

В много отношения все още печеля увереност като разказвач. Подозирам, че това ще продължава цял живот. Започнах да трупам увереност още в ранна детска възраст. Била съм едва 3-годишна, когато съм пожелала да стана писателка, а и единствено в това бях истински добра в училище. Но аз не започнах да пиша като Алис Харт - трябваше да стана на 34, за да излезе първият ми роман.

Истината е, че несигурността и страхът дълго време пропиваха живота ми, докато един ден не ми омръзна да се страхувам и не намерих воля да опитам. Увереността се прояви в акта на написването на романа. Не знаех дали мога да напиша книга, докато не я написах. Самото постигане на тази момичешка мечта - да разгърна една история с обем на роман - ми даде увереност да продължа. Научи ме, че талантът е само една спяща енергия, докато не се задейства. Обичам тази мисъл на Елизабет Гилбърт: "Има едно просто и щедро правило в живота: единствено като практикувате онова, което обичате, ще ставате все по-добри в него.“ Може да имаме нешлифован, естествен талант, но без практика той не ще може да постигне каквато и да било цел; никога не ще можем да осъществим потенциала си, ако не опитаме. Така се придобива увереност.

Знаете ли, написали сте "сетивен“ и поетичен роман, в който фантазията и красотата имат целебна сила. Как се роди езикът на цветята и целият океан от значения, които сте им поверили?

Благодаря ви много. В първите години от живота си прекарвах много време в разкошната градина на баба ми. Всички въпроси от сърдечно естество се решаваха по този зелен начин: баба ме научи, че природата носи утеха и баланс след дълъг работен ден. Докато растях, наблюдавах как майка ми се занимаваше с цветята в собствената си градина. След като се преместих в Англия през 2009 г. заради магистратурата си по творческо писане, се посветих на едно изследване, покрай което се натъкнах на викторианския език на цветята. Докато четях за тази флорална мания от 19 век, която превзела цяла Европа, в съзнанието ми се породи искра. Тя остана там да трепти на заден план до 2014 г., когато започнах да пиша "Изгубените цветя на Алис Харт“, тогава искрата пламна. Благодарение на жените, които ме отгледаха, бях наясно, че австралийската флора често избуява при сурови условия, на екстремен терен и в лошо време. Торнфийлд и езикът му идват оттам. Докато преглеждах книги по ботаническо изкуство, сдвояването на родните цветя със съответни значения беше дълбок източник на учудване и светлина за мен, особено по времето, когато писах по-тъмните, мъчителни страници.

В същото време романът е напоен с драматизъм, защото засяга деликатната тема за насилието в семействата… Наболял ли е този въпрос в Австралия и как е решен от закона?

Насилието на мъже над жени е епидемия в Австралия. Средно 1 жена седмично бива убита от настоящия си или от бивш партньор. През 2019 г. бяха убити 61 жени, 5 от тях в рамките на 7 дни през месец септември. От началото на тази година 8 жени намериха смъртта си в резултат от насилие, упражненo от мъже. Сред водещите новини в Австралия в момента е Хана Кларк, 31-годишна жена, запалена в колата си с трите си малки деца – всички са мъртви, а извършител на деянието е собственият й съпруг, баща на децата. Статистиката говори сама за себе си: действащите закони в Австралия не защитават жените и децата от насилие, извършено от мъже.

Това са ужасяващи факти… Изглежда, всяка жена се е сблъсквала със сцени на насилие в живота си, под една или друга форма. Книгата има ли отношение към ваши травматични преживявания?

Да. За мен фикцията е емоционална истина; този роман е изцяло извлечен от определено равнище на собствен опит. Генезисът на историята на Алис Харт е преживяна лична травма. Значителна част от живота си аз бях жертва на мъжко насилие, което заглушаваше гласа ми, смелостта и мечтата ми да бъда писател, а тя датира от най-ранната ми възраст. През 2012 г. записах докторска степен по творческо писане. Моите изследвания разглеждаха травматичното преживяване и процеса на писане на художествена литература.

Чрез това изследване открих концепцията на Том Спанбауер за "опасното писане“, основаваща се на идеята да напипаме болното място, което всички носим вътре в себе си, и да го извадим на светло, използвайки измислицата като лъжа, която казва истината. Дадох си сметка, че никога преди това не бях писала през своите травматични преживявания. Въртяла съм се около тях, писала съм въпреки тях. Никога през тях. И така, моето изследване се превърна в призив за действие, а и породи много въпроси. Какво би станало с мен и с живота ми, ако разкажа онова, което най-много се боя да разкажа? Каква история ще произлезе от това и как би могла тя да повлияе на други хора, ако някога види бял свят? В какво друго може да се трансформира една травма, освен в болезнен спомен? Заради тези въпроси написах "Изгубените цветя на Алис Харт“.

Нека да разведрим разговора. Ако някой ви подари дъждовна лилия, какво ще си помислите? А кралска орхидея?

Цветята и растенията изобщо винаги са плавен начин да се смени темата! Какъв красив въпрос. Ако някой ми подари дъждовна лилия (предполагам, че става дума за лилиите в романа), бих си помислила, че е знак да очаквам нещо. Ако някой ми подари кралска орхидея, отново ще се сетя за нейното значение в книгата, което е: да изгаряш от любов. И така, дъждовната лилия заедно с кралската орхидея биха ме накарали да се почувствам много щастлива, защото съвместното им значение казва: "очакване, че ще изпиташ голяма любов.“

Мисълта "Животът се живее напред, но се разбира единствено назад“ е на датския философ Сьорен Киркегор. Случайно ли се позовахте на него?

Не, никак не е случайно. Това е по-скоро перифраза на мисълта на Киркегор. В първата глава на романа казвам, че "Животът се живее напред, но се разбира само назад“, а неговите думи гласят, че "Животът може да бъде разбран само назад; но трябва да се живее напред.“ Отдавам на Киркегор вдъхновението за този пасаж, отбелязала съм го в края на романа. Това всъщност е една изключително мощна идея, която намирам за вярна. Определено е вярна за героинята ми Алис Харт, за начина, по който тя си изгражда модел на живот.

А Луис Карол ли е задочният кръстник на Алис Харт?

Не съм мислила за връзката между Луис Карол и света на Алис Харт, макар че има паралел между някои теми в създадената от него страна на чудесата и темите в моята книга, която изследва идентичността, болката, объркването и мечтите като начин да придобиеш власт над собствения си живот.

Романът ви е населен с герои и истории от различни култури. Как решихте да включите в книгата българската приказка "Болен здрав носи“, която Оги споменава в писмото си до Алис?

Обичам този въпрос! България заема много специално, вълшебно място в сърцето ми. Моят партньор Сам ме запозна с вашата прекрасна страна и култура благодарение на неговата собствена работа, изразяваща се в консултации и обучения в глобален аспект, свързани с културното многообразие. Той провеждаше такива обучения в Манчестър във Великобритания и в София. Имах късмет да говоря в София както със средношколци, така и с учители и университетски преподаватели относно връзката между разказването на истории и култивирането на приемането. Пътувахме със Сам до Пирин планина и отседнахме в село Пирин с нашата приятелка Любимка Бисерова, една от големите Сестри Бисерови. Българският фолклор ме омагьоса. Докато пишех романа си, за мен беше много важно да вплета герои с различна история в света на Алис, за да отразя огромния набор от култури в Австралия, като изключим коренното население. На много ранен етап знаех, че искам една от тези култури да е българската. Затова се развълнувах, когато Ива, една от най-скъпите ми приятелки в България, сподели с мен баснята за вълка и лисицата. Разказването на онези отрязъци от живота на Алис, които са свързани с Оги, е сред любимите ми моменти от процеса на писане на книгата. Имах шанс да вмъкна и българската ракия в книгата, след като вече имах личен опит с нея, а това беше много забавно. Наздраве!

Вярвате ли, че хората се променят, и ако да, в какъв смисъл? Сещам се за онази специална барака, в която бащата на Алис "преде злато от слама“…

Не знам дали хората се променят. Знам, че могат да се учат. А с ученето идва възможността за растеж и развитие на нови модели на поведение. Поне можем да пожелаем да се променим. И ако искаме тази промяна достатъчно силно, ще положим всички необходими усилия, за да обновим живота си. Мога да говоря само от личен опит: изборът да превъзмогна травматичните преживявания означаваше, че съм избрала да работя усилено, за да бъда нещо повече от болката и мъката, които ме караха да се чувствам незначителна в течение на много години. Непрекъснато ме изумява значимостта на куража като агент на промяната.

Кои истории си струва да бъдат разказвани днес? 

Привличат ме истории, които са емоционално правдиви, колкото тъмни, толкова и светли. Истории, които разширяват надеждата, състраданието и човечността. Живеем в задъхани, плашещи времена. Хаосът и отчаянието често преобладават. Затова предпочитам истории, които ми напомнят, че хората изпитват потребност да бъдат сърдечни и добри. Такива истории обичам и да чета, и да разказвам.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция