Ким Тхуи: Ролята на писателя е да съпровождa

Канадската авторка от виетнамски произход пристига в София след броени дни.

Броени дни преди началото на Софийския международен литературен фестивал разговаряме с нежната и деликатна канадска авторка от виетнамски прозиход Ким Тхуи, която пише на френски, но сънува на езика на поезията. Нейните романи "Ман“ и "Ру“ вече спечелиха своите почитатели заради непоправимия й фин, сензитивен и поетичен стил. 

Писали ли сте поезия преди романите си? Имате изключително поетичен стил. 

Никога не съм писала поезия и все още не умея. Но обичам думите и най-вече музикалността на думите, което вероятно придава определена мелодичност на моите текстове. 

Книгите ви са много обвързани с езика, това, че живеете в полиезикова среда ли е основанието да търсите паралелите в думите и значенията? 

Това търсене е непрестанно, защото не владея в дълбочина нито един от трите езика, които ползвам. Затова съпоставките ми позволяват да оценя по-добре красотата на всеки от езиците, защото разкрива самобитното богатство на всеки от тях. Така например, думата "лакомство“ не съществува в английски, тъй като идеята да се храниш за удоволствие не е част от англоезичната култура. И обратно, "home, sweet home" не съществува на френски. А само във виетнамски съществува глаголът "обичам страстно“ като една дума.  

Фотограф: Benoit Levac

Вплитането на рецепти, вкусове, кулинарни описания в сюжета не е ново в литературата, но вие го правите с особен финес. Още повече, че за нас виетнамската кухня е почти непозната. Уви, представите на повечето хора в страната ни е, че виетанамците и китайците ядат кучета. Вкусовите описания обаче са онова ниво на поетичност, които най-добре описват и емоциите, които влияят на Вашите герои. Така ли е?

Храната носи паметта, багажа на един живот. Рагуто е в категория "comfort food", тъй като носи в себе си времето за приготвяне. Докато го ядем, ние вкусваме и търпението на човека, който го е приготвил за нас. Затова усещаме уют, меката и бавна топлина на къкренето. И точно по тази причина най-запомнящото се ястие не е това, което изяждаме сами в най-добрия ресторант на света, а онова, което споделяме с радост с още някого или с компания около една и съща маса. 

Ето защо храната ми се струва толкова богата и тъй силно натоварена с личната история на всеки човек.  

Вашите книги водят към пристрастяване. Прочетох двете, издадени на български и много ми се иска да чета още и още. Изпитвам нужда да прегърна някого. Интуитивно провокират емпатия. Подозирате ли какво е въздействието на книгите Ви? Мислите ли, че можете да промените някого чрез тях? 

Когато пиша, единственото, което целя, е да споделя с читателите онова, което смятам за красиво. Идеално погледнато, ми се иска докато са чели думите ми, читателите да са видели, чули, вкусили и/или да са се докоснали до нещо или до някого. Няма нужда да разбират, само да усещат. Достатъчно е да ме четат със сетивата. Надявам се думите ми да успеят да донесат ново усещане или пък да събудят някое позабравено.  

Смятам, че всяко четене ни обогатява, дори ако не ни харесва. Човек, който решава да отвори книга, вече е отворил сърцето и ума си и вече се е приготвил да промени себе си. Затова смятам, че читателите са първите действащи лица и носители на всяка промяна. Текстовете само ги съпровождат и помагат. 

Имала съм късмета мнозина да ми казват "вие бяхте с мен на плажа“, "четох книгата ви по време на сеанса по химиотерапия“, "по-леко понасям траура за майка ми, докато ви чета“, "вие сте написала моята история“... Смятам тези думи за потвърждение, че работата на писателите е да съпровождат.  

Очевидно е, че Вашата лична биография е изиграла огромна роля за вдъхновението и сюжетите, които създавате. Читателите често си задават въпроса – това дали наистина й се е случило? Важна ли е и по какъв начин личната история, онези моменти от живота на писателя, които бележат съдбата му в писането?

Дадох си свободата да пиша според истината на героите и на историите, а не само според своята лична. Харесва ми да си мисля, че читателите също си дават свободата да вярват на всичко и едновременно с това да се съмняват. Харесва ми да виждам как тълкуват книгите ми по съвсем различен от първоначалния ми замисъл. По този начин те дават по-голям размах на думите и мислите със своите собствени отправни точки. Като казвам това, все пак всичко написано произлиза от моето лично виждане за нещата. Следователно, то задължително е вярно.

Кои са вашите учители в писането? Вие идвате от юридическите среди. Немалко неслучили се юристи и адвокати стават добри писатели, кое преобръща посоката на вятъра?

Правото ме научи да бъда стегната и точна. Един договор между две фирми е история за любов, но най-вече за всички възможни начини двете да скъсат. Юридическите текстове ми дадоха знание за форма, структура, а може би и за човешката природа.  Имам няколко професии. Всеки пък смяната е диктувана от страха. За щастие, всеки път ме подкрепяха, а и до днес ме подкрепят, големи ментори и приятели. Без тях още щях да си стоя в някой ъгъл вкъщи и да ридая сама. 

Смятате ли, че книгите Ви се възприемат като екзотика, заради малкото, което знаем за виетнамската култура, език?

Книгите ми получават награди по най-различни причини. В Квебек, например, ги обичат заради героите-жители на Квебек; в Париж заради езика и формата; в Италия, за да ги опишат, създадоха думата "мултикултурност“; в Швеция обърнаха особено внимание на въпроса за "канадската имиграция“, а когато читателите са юноши, тях ги интересува въпроса за идентичността... Тъй че, може и да са екзотични, но имам усещането, че хората приеха и книгите, и мен като автор!

С кого в България бихте искали да се срещнете? 

С всички и с всеки! Всеки разговор разкрива историята на някое място и епоха. Затова бих искала да срещна някоя 80-годишна дама, която да ми разкаже за гозбите, които е готвила за децата си, след това някой 15-16 годишен младеж, който да сподели с мен своя плейлист, някоя жена-политик, някой бодибилдър, някой артист... А също и ВАС, защото се възхищавам на въпросите Ви. 

Дали ще занесете нещо от България в Канада? А в бъдещите си романи?

Една виетнамска поговорка казва, че след всяка крачка, която прави, човек за завръща с кошница познания. Последният път се върнах от София с много истории, които преводачът ми разказа в извънработно време. Отнесох си и две купички, които ми служат всеки ден. Затова вече знам, че през престоя си в София ще придобия нови знания, което ще прибави още един пласт към моето въображение. 

Открийте вълнуващите истории на Ким Тхуи.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция