Писателят Деян Тиаго-Станкович и неговата португалска история

Българската публика имаше удоволствието да се срещне с него в София, а АртАкция научи повече за финото майсторство на превода, предстоящия роман на Станкович и още.

Деян Тиаго-Станкович, писател и преводач, е роден през 1965 г. в Белград. От 1996 г. живее в Лисабон. Негово дело са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски.

За "Ещорил“ (2015), високо оценен от историци, критика, читатели и медии, получава отличието "Бранко Чопич“ на Сръбската академия на науките и изкуствата, Британската награда за най-добър исторически роман (2018) и номинация за Международната дъблинска литературна награда.

Вероятно за Вас морският курорт Ещорил е специално място, особено след написването на едноименния роман. Кога за последен път бяхте там?

Ещорил днес е изключително място, но вече не е толкова вълнуващо като преди. Вече няма онази международна известност и слава, в хотел Паласио вече не отсядат аристократи и шпиони, а голфъри, а в казиното има повече банкомати, отколкото игрални маси. Ещорил и Кашкайш отдавна са се превърнали в резерват за богати португалци, които живеят там рамо до рамо, без да съзнават каква е реалността в тяхната страна. Аз се влюбих в Ещорил като град от миналото, чак когато започнах да търся къща на Ривиерата, тогава обикалях локацията и видях хотел Паласио. За последен път бях там, когато романът излезе на английски. "Ещорил” стигна там заедно с туристите. Обадиха ми се от хотела за няколко незабравими срещи за подписване на книги и ме почерпиха с безплатно кафе и газирана вода. 

Няма как да не Ви попитам как Ви хрумна идеята за романа?

Много отдавна, когато бях още пресен емигрант в Португалия, отидох в хотел Паласио в Ещорил и там видях брошура за срещата на Душко Попов и Ян Флеминг, които са играли в казиното. Това ме подсети, че още в гимназията бабата на мой съученик разказваше за свой роднина, "висш шпионин“. Звъннах в Белград да проверя за същия човек ли става въпрос. В следващите години започнах да събирам разни неща и така полека-лека се оформи една ясна идея какво бих направил с всички тези истории.  После започнах и сериозното проучване. За две години прочетох кубици метри книги и вестници, разписания и метеорологични прогнози от епохата. Това е чуден етап от работата на разказвача – търсенето на истории и превръщането им в колаж.

Винаги е малко рисковано, когато писател събира толкова много живописни герои в едно произведение, като някои от тях са реални исторически фигури, а други измислени. Оттук произтича сложният жанр на романа, както и взаимодействието на сериозното и комичното. Докато пишехте, чувствахте ли, че изпод перото Ви се ражда важна книга? Мислехте ли за ефекта върху публиката?

В своя защита мога да кажа, че направих всичко възможно, за да си свърша работата по най-добрия начин. Ещорил в началото беше история от десет страници  и се казваше "007 в Тъжния рай“ с подзаглавие "Ембрионът на романите“. Беше публикуван в първия ми сборник с разкази в Лисабон. Понеже е модерно напоследък в Лисабон читателите да питат кога ще има филм, а пък аз не умея да пиша сценарии, затова написах роман. 

Сред най-интригуващите герои в "Ещорил” е Душко: човек със съмнителен морал, харизматичен, опасен. Безразсъден спрямо жените, той се отнася с презрение към авторитетите и, както е видно, изобщо не се интересува от пораженията, които причинява чрез действията си на територията на любовта и шпионажа. Той има ли прототип?

Душко е бил уникален сред известните шпиони, защото  е бил забележим, шумен, костюмиран, притежавал е ясно изразена способност да манипулира хората и да лъже, без да изпитва угризения на съвестта... Не е бил лош човек, но днес вероятно щеше да има някаква диагноза, свързана с липсата на състрадание.

Романът се присмива и на британците, и на португалците, както и на собствените ви сънародници…

За мен, както вече поясних, имаха значение само две неща: първо, да проверя всяка информация, която подлежи на проверка. Второ, на читателя да не му е скучно. Филмите са голямата ми любов, оттам идва и неудовлетвореността ми от факта, че не съм режисьор. Идеята ми беше да направя филм в главата си, да го "прожектирам“ на моя собствен екран, едва след това да го преразкажа под формата на роман. После разбрах, че ще трябва да бъде сериал, защото историята не може да се побере в един филм.

"Ещорил“ е несъществуващ филм или сериал, разказан като роман. Така си го представях. В тази книга никой не се шегува с някого, ако няма за какво. В края на краищата всеки, който чете, ще види, че аз не съдя своите герои, а напротив, искрено ги обичам заради техните добродетели, но най-вече заради техните недостатъци, защото недостатъците са просто по-интересни.

В книгата си цитирате Ян Флеминг, прочутия "баща" на Джеймс Бонд. Флеминг, както знаем, е бил отявлен хедонист. Според вас каква е причината за ерозията на човешката душа - алчност, страх или нещо друго?

Цитирах Ян Флеминг по редица причини. Първата е, че съществува теория, че срещата с Душко Попов в Казино "Ещорил“ поне отчасти е вдъхновила създаването на Джеймс Бонд. И избраният цитат в никакъв случай не е специален, по-скоро е илюстрация на тръпката, която литературата на Флеминг носи. Мисля, че Бонд отдавна би изпаднал в забвение, ако не бяха екранизациите.

В края на романа споделяте, че най-полезни за написването на този военен роман са били: изкуството, вдъхновено от епохата, и събитията, на които той е посветен. Можете ли да дадете пример?

Голяма част от историческите герои в романа ми са оставили свидетелства за престоя си в Ещорил и аз разчитах на тях. В романа например всяка дума на Антоан дьо Сент-Екзюпери звучи като негова, защото в по-голямата си част това са цитати от негови текстове. Който обърне внимание, ще забележи, че има няколко сцени, които съответстват на една глава от Малкия принц, а очевидните препратки са Агент 007 и филмът "Казабланка“.

Говорите гладко сръбски, португалски, английски… Бихте ли разказали нещо за своята фамилия? Няма да се изненадаме, ако кажете, че разбирате български.

Учил съм английски в училище, ходех през лятото да усъвършенствам езика, работех като сервитьор, а след обучението си работех в архитектурни студия. Тъй като ситуацията в Югославия се влоши междувременно, останах в Лондон почти пет години. През 1995 г. се преместих в Португалия по семейни причини. Там много сериозно се занимавах с учене на езици, граматика, четене и писане на съчинения. Като част от това обучение започнах да превеждам литература всеки ден. Що се отнася до българския, в детството ми нямахме много възможност да го слушаме, но баба ми, която беше гъркиня, родена в Скопие, говореше със сестрите си само на македонски, а моята прабаба (и нейна свекърва) беше вранянка и дори не подозираше, че говори на диалект, който силно прилича както на български, така и на македонски. Казвали са ми, че съм говорил с нея на това наречие като дете. Достатъчно добре разбирам македонски, за да превеждам на португалски по време на държавни посещения. Български разбирам така, както испанците разбират португалски. 

Разкажете малко за работата си като преводач. Ваши са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски! Те ли са любимите Ви писатели?

По времето, когато започнах, почти нямаше португалски писател, преведен на сръбски, и аз можех да избирам. Избрах любимия си лузофонски писател, Жозе Сарамаго, по-точно онези негови романи, които обичах най-много. По-късно, когато започнах да превеждам югославяни на португалски, отново имах възможност да избера моите любимци – Иво Андрич и Драгослав Михайлович. (Горд съм, че и двамата са преведени на български език от Жела Георгиева, както и самият аз). През годините съм превел около дузина литературни произведения, като едни от тях вече бяха класика, а другите се бяха превърнали в класика междувременно. Това е важно, защото преводът е най-добрият начин да се научиш да пишеш. 

Позволете да Ви задам един "несериозен” въпрос. В "Ещорил” казвате, че "Храната е най-благодатната тема за разговор. И най-демократичната”. Трудно е да не се съгласим с Вас. Коя е любимата Ви (интернационална) храна и какви напитки я придружават?

Според моето скромно мнение никъде не се яде така вкусно, както в Португалия: прясна риба, месо, вино, лека сладка бира, дори кафе, всичко е по мой вкус. Дори в най-евтината кръчма с хартиени покривки на масите ще си оближеш пръстите. За португалците храната е ритуал, на който много  държат. Всъщност португалците в огромното си множество са състрадателни и приятни хора, много внимават да не обидят никого и наистина гледат на мен като на един от своите - нито за секунда не съм се чувствал дискриминиран. Проблемът е, че по време на дългите репресивни режими хората в Португалия са се научили да не изразяват своите възгледи и мнения, освен ако това не е наложително; те никога не се шегуват за сметка на друг. По време на инквизицията това е можело да доведе до изгаряне на клада. Освен това изобщо не обичат да обсъждат политика и клюки. Ето защо, когато сядаме да вечеряме, те не говорят за политика и скандали и нямат склонност да обсъждат някого, ако той не е сред тях. Предпочитат да говорят  за храна и футбол. А това може да е и доста скучно.

Върху какво работите в момента?

Предадох ръкопис на нов роман на моето белградско издателство, очаква се той да излезе в началото на следващата година. Португалската версия също е завършена и изпратена на издателите, може да им хареса. Романът е озаглавен "Zamalek“ по името на района в Кайро, където се развива действието, и където съм оставал няколко години подред. Подзаглавието е: "Роман за kismat“ (Роман за съдбата).

Сега работя по трети роман, посветен на 30-те години на Ривиерата, от откриването на Казиното до избухването на войната. Това е своеобразно предисловие към романа "Ещорил, военен роман“ и ще бъде озаглавено "Ещорил, предвоенен роман“, следователно се явява първа част от диптиха за Ещорил, освен ако не стане трилогия.

Били ли сте в България досега и имахте ли очаквания спрямо публиката?

Това е първoто ми посещение в България, не съм идвал преди и трябва да призная, че ми оказват голямо внимание, не мога да се оплача. А що се отнася до очакванията, вие забравяте, че съм от Балканите, научил съм се, че очакванията не струват. Просто трябва да можете да прегърнете всяка изненада, била тя добра или лоша, и винаги да подхождате към нея с великодушие, сякаш се случва на някой друг.

Романът "Ещорил" може да откриете тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция