Георги Тенев: „Целта е контактът с другия. Иначе спасение няма.“

Разговор с Георги Тенев, сценарист на филма "Примерно поведение", който спечели три от най-големите награди на фестивала в Лайпциг.

Филмът "Примерно поведение / Exemplary Behaviour " (режисьори Одриус Микевичус и Нериус Милериус и съсценарист Георги Тенев) печели безпрекословно три от най-големите награди на престижния фестивал в Лайпциг -  Голямата награда ЗЛАТЕН ГЪЛЪБ, Наградата на международната критика ФИПРЕСИ и Наградата на икуменическото жури.

Кадър от филма "Примерно поведение"

Съвсем наскоро се завърнахте с три големи награди от престижния кино-фестивал в Лайпциг за филма "Exemplary Behaviour", на който сте сценарист заедно с Одриус Микевичус *. Какво означава това признание?

Наградите в Лайпциг са много важни всяка по себе си, а трите наведнъж правят нещо изключително. Значението им в случая е далеч повече от това да отличат един филм, един "проект", режисьор или екип. Одриус Микевичус беше вложил в този филм сърцето си, духовно и морално беше свързал живота си с темата на филма. Всъщност, "Примерно поведение" е елемент от много по-широка идея на Одриус за това как да комуникира едно морално просвещение, да апелира за просто човешко действие и да лекува травмите... Става дума за престъпления, за присъди, за жертви и извършители. Става дума за това що е покаяние, прошка, помилване.

Кадър от филма "Примерно поведение"

(Впрочем, все още няма официална версия на българския превод на филма, но работно за мен това а било винаги "Право на помилване".)

И режисьорът някак изгоря, да кажем така, изразходва се без резерв в този творчески и житейски процес. Затова тук става дума освен за кино-награди и за ефекта, който една личност може да има върху хората, за силата на медията да пренася послания, които не са праволинейни, нито лесни за възприемане, нито безпроблемни. 

Очаква ли се филмът да бъде показан в България?

"Примерно поведение" има сериозно българско участие като творчески екип и копродукция. Затова той със сигурност ще има равноправна българска премиера, вярвам, че това ще стане и в рамките на някой от нашите престижни фестивали. Филмът тепърва започва и международното си пътуване, това е важно и като мисия, завещана от режисьора. За него винаги беше важно да мислим за "Примерно поведение" като средство да се провокират различни публики, а не само разговор вътре в литовското общество. Затова във филма се дава и една широка перспектива с включването на водещия френски философ Бернар Стиглер.

Кадър от филма "Примерно поведение"

Как Ви промениха историите във филма?

Това беше много, много особено преживяване. И досега не мога да си обясня как се съгласих на такова "приключение", но отговорът вероятно пак е в режисьора Одриус. Той вече беше направил за себе си този избор, че ще се занимава с трудни теми, че ще свърже живота си с влизане в света на хората, осъдени доживот. Но аз не предполагам, че ще се срещна точно с такива хора и ще видя такива именно истории, каквито при посещението във Вилнюс.

Като се започне от самия затвор, една сграда, паметник на културата, в която се сблъскваш с противоречието между естетика и репресия. Като продължим с общуването с директора на затвора, един от най-интересните и интелигентни професионалисти, с които съм разговарял... Да не говоря за индивидуалните съдби на доживотните затворници. Сега ми е малко трудно просто така да споделям спомени, с които е пълно в главата ми, но накратко - това е гмурване в една закрита част от света, в която обаче има също толкова живот, колкото и във всяка друга.

На Одриус дължа един опит, който и до днес осмислям, в писането си и в мисленето си, далеч след като работата по сценария на филма е завършила. Между другото, самото общуване с Одриуд през тези няколко години работа беше нещо странно, свръх-интензивно. Помня пътуването ни и разговорите с Бернар Стиглер, огромната енергия и лична ангажираност, която Одриус влага в работата си. Ето, не мога някак да говоря за него в минало време... Това всички го усетиха. Калина Гарелова също, която консултира сценария и монтажа от българска страна, срещнахме се на работна сесия в Италия и тя беше впечатлена от присъствието му. Затова и когато научихме, че вече не е сред нас, беше така трудно да повярваме, че този филм може изобщо да бъде завършен. Но Одриус имаше много верни и близки сътрудници, един от тях е именно неговият колега Нериус, който доведе докрай монтажа на филма и сега той се радва на такъв успех. Германската преса го нарича "триумф в Лайпциг".

Това би ли Ви инспирирало да напишете книга?

Много неща вътрешно са ми повлияли вече, от опита, който имах с този филм. Сигурен съм, че и някои от темите в "Балкански ритуал" особено са докоснати от преживяното във Вилнюс. Покрай този филм ми се случиха някои неща за първи път, видях неща да първи път, общувах с хора, каквито не съм познавал и виждал никога... В романа, който писах през последните години, са се отложили някакви наслагвания...

Филмът е в копродукция на АГИТПРОП и румънски продуценти. Това ли е формулата за пробив на смисленото и сериозно кино навън? 

В съвременната ситуация е невъзможно да се създаде сериозен филмов продукт без сложна система от копродуценти. Киното, за да е качествено, изисква инвестиция на средства. Иначе резултатът са някакви полу-художествени продукти, полу-репортажи, полу-телевизия и не съвсем кино. 

Документалното кино като че ли се завръща. Расте интересът към него. Как си го обяснявате?

Вместо да кажем, че се завръща, по-добре да уточним, че никога не е изчезвало. Припомнете си какъв огромен ефект имаха през последните десетилетия филми като "No End in Sight“ и "Вътрешна работа“ на Чарлз Фергюсън. Какво да кажем да такова събитие като "Човек върху жица“ на Джеймс Марш, филмът за Филип Пети. Или "Мръсни войни“ на Дж. Скахил или "Енрон“, а също и арт-филм-документ като "Да ходиш по вода“ за проекта на Кристо в Италия...

Каква е историята във Вашия филм? Парадоксът на живота е, че говорейки за смъртта, като че ли не може да победи битката с нея.

Още размислям за тези неща. Днес писах на Нериус Милериус, който завърши докрай монтажа на филма и му казах, че все още ме тревожи въпросът за това какво остава след всичко: хората в семейството, които винаги ще усещат липсата на внезапно отишлия си човек, майката, загубила двама сина, съпругата... Това са трудни неща, те препречват пътя ни и ни противоречат с директната драма на живота, когато се опитваме да превърнем всичко в изкуство... Киното на документа невинаги и никога докрай не е само изкуство.

Георги Тенев по време на снимки

Изкушен сте от киното, театъра, съвременното изобразително изкуство, пърформанса. Какво бихте казали за силата и смисъла от използване на остри социални теми в изкуството днес? Това може ли да има отзвук в обществото или е дело само на онзи малък остров от правещи/потребяващи артисти и аудитория?

Не съм изкушен, аз това работя. Но понякога се чудя това ли е нужно. Има моменти, когато се изправим пред простите факти на екологичната криза, на социалната ни безпомощност да постигнем баланс, пред слабостта ни да повлияем на собствените си страсти и разпасаност на консуматорството – и си казвам, какво значение всъщност има цялото това "изкуство“, нещото, претенцията "да се прави изкуство“... Но после се връщам отново на стария добре обмислен извод – за мен изкуството не е крайна и свещена цел, то е средство. Целта е човекът, целта е контактът с другия и спасяването да не става по единично. Иначе спасение няма.

За кое днес не може и не трябва да се мълчи?

О, толкова много са нещата, за които трябва да се говори, че просто не ни стигат думи и сили. Но думите са слаби, както и медийните и художествените образи, когато хората, които ги използват, разчитат само на собствените си сили, талант, въздействие.

Нужно е едно освещаване на действията ни, нужно е да ги включим в по-голяма от нас кауза, да подчиним и да присъединим нашето правене, творчество, служба на един по-висок и универсален идеал. Тогава е далеч по-лесно, посланията биват чути, въздействието им се реализира дори противно на нашите очаквания. Така стана и с филма на Одриус, така ще бъде и занапред, надявам се.

*Преди години авторът на филма загубва брат си, като жертва на жестоко убийство. 

Извършителите не получават в пълна степен възмездие, семейството остава с усещане за неудовлетвореност. Първоначално Одриус Мицкевичус започва да търси отговор как така има помилване за извършители на тежки престъпления. Той навлиза в света на доживотните затворници и постепенно се заема с разказване на техните съдби.

Самият живот на автора става една голяма притча. Още повече, че той разказва за необикновени персонажи, които в затвора са създали един неподозиран свят, в който се работи, произвежда се продукция в дърводелска манифактура. Всичко отива в магазините на много европейски държави, където клиентите не подозират, че красивите хранилки за птици и домащни любимци са дело на ръцете на доживотни затворници... В затвора се случва сватба между осъден доживот мъж и една жена от женския затвор в друг град... Дали в затвора няма да се роди и дете? 

Кадър от филма "Примерно поведение"

Одриус Мицкевичус е режисьор, художник, концептуален артист. Той започва да снима своя филм като част от многостранна кампания за насочване на мисленето към проблемите на престъпността, на хуманизма, на изолацията в отношенията вън и в затвора. Той привлича широк международен творчески и продуцентски екип, сред който и българския автор Георги Тенев, за да работят заедно по сценария. Двамата посещават снимачни локации във Вилнюс и Париж, работят по темите на филма в Норвегия и Италия. Снимайки интензивно, по време на посещения в затворите в Литва, Одриус се разболява и умира преди да довърши монтажа на филма. Делото му е продължено от най-близките му сътрудници и приятели.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция