Димана Йорданова: „Да бъдеш жив е истинско предизвикателство"

Щастието да разговаряш с хора, които са направени от фина материя, е неописуемо. Авторката на  "Жената и мъжете, които бях“ и "По гръбнака“ става все по-точна и все по-болезнено искрена с думите. АртАкция си подари този разговор в най-хубавия ден, 24-ти май. Приятно четене!

Кога престава да боли?

Когато разберем, че никога не спира. Така съм написала в книгата и се опитвам да отгворя по друг начин, но не успявам. Това е истината – рециклираме скръбта, не се сбогуваме с нея напълно. Не тя е това, което ни убива. Отказът да я погледнем в очите го прави.

Трудната обич, лесната, обикновената, голямата специалната... коя е твоята?

Всички, взети заедно, правят Обичта. То само една обич има. Трудно е да събереш онези два свята – единият, в който измисляме човека, и другият, в който той наистина съществува такъв, какъвто е. Успеем ли, обаче, идва Тя. И остава.

По колко пъти на ден се срутваш?

Доста. По важно е, че се изправям един път повече. Да бъдеш жив е истинско предизвикателство. Изтърваш смисъла, навеждаш се да си го вземеш пак... Забавно е. Свикваш да възкръсваш. Понякога това клише е най-доброто, което мога да си позволя.

Писането ли те спасява? Ако го нямаше?

Не мога да се гмурна в пространството от варианти и да предположа какво щеше да е без него. Има хора, които от писатели стават музиканти, после от музиканти, актьори...  За тях явно призвание няма, умеят да изоставят. Аз не мога. Нямам алтернатива. Може да не съм литературен гений, но писането е единственото, в което съм добра. Спасява ме качествено, бутиково, неотменно ме интубира.

От какво се страхуваш? 

Винаги съм искала да напиша роман, който започва така:

Денят, в който полудях, бе светъл. Толкова светъл, че всичко се виждаше. А види ли се всичко, полудяваш. Това е положението.

Страхувам се да не видя прекалено много. 

Самотата... приятел, враг, неизбежност?

Самотата е инстинкт. Инстинкт за честност. Прекрасен приятел, бих казала. Зашлевява те, бие ти шут в задника и се освестяш. Не е приятел този, който вечно кима в знак на съгласие и все те тупа по рамото, че си прав. Всички искаме да бъдем глезени, милвани – с ръце или думи, но истината не е по-малко обич. Няма как да бъде. Обичам рязкото, сочното, този начин на действие в отношенията, който е толкова директен, остър и чист, че просто не можеш да му се разсърдиш, не можеш да го заподозреш. Самотата не е лицемерна. Харесвам я. Тя е част от идеята за човека.

Обичаш ли?

Въобще не мога да си го представя това – да се събудя един ден и да осъзная, че нищо не обичам. Чувствала съм се по този начин, но винаги съм знаела, че е измама, някакъв трик на ума. Все съм живяла заради нещо и някого, не защото пренебрегвам себе си, а защото да дадеш обич, човече, е най-великото нещо на света. И е точно като болката – няма край.

Дъщеря ти как би се казвала? Представяш ли си я понякога?

Все по-рядко. Защото става все по-трудно да я няма. Но се казва Гергана, Ния, Райна, понякога е руса, понякога чернокоса, тича, смее се, пада, има кръв по коляното... Не знам дали познавам лицето ѝ, но знам каква ѝ е формата. Пасва на всичко, което обичам.

Кажи ми нещо за хората, направени от друга материя. За хвърчащите. Има ли ги?

Да. Това са хората, заради които изчаквам. Хората, заради които не се впускам лесно нито в приятелства, нито във връзки, защото знам, че някъде там, ме дебнат те. И не искам да бъда заета с нищо излишно. Не искам да пропусна срещата с тях. Специални са. Изчистват. Души, чупливи, честни, чисти, създават тази земя от собствените си натрошени парчета, правят я по-красива, и никога, никога не умират напълно. Велико е да ги виждаш, да ги има, да са до теб. Нещо страшно ненадминато има в клетките им. Няма сила на света, която да излекува красотата. Нито смъртта, нито болестите, нито простотията, нито лошотията. Красивата човешка душа е могъща и шансът да го разбереш докато си жив е моето златно бинго.

Коя е твоята битка и би ли се отказала от нея?

Битката е всеки ден да се опитваме да не умрем. 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, нестихваща борба за още въздух. И не, не бих се отказала от това. Понякога не успявам да се натикам във формата, която ми предлага светът, но съм инат и не се виждам задраскана от сценария. Още не. 

Най-щастливият ти момент? Онзи, който трудно би могла да напишеш?

Замислих се дълго, преди да отговоря на този въпрос. Това хубаво ли е? Щастливите моменти имат странната способност да изглеждат щастливи, чак когато са отминали. Много опитно страдаме, а като сме щастливи, не знаем какво да правим, как да се държим, къде са си сложим ръцете, какво да кажем... Как се радва човек, как? Все едно се блокираме за радостта и малко ни е срам. Ако все пак имам най-щастлив момент, със сигурност е свързан с друго човешко същество. 

За какво мечтае Димана? 

За храброст и здраве, за по-дълга коса, за спокойствие, за смърт на фанатизма, за това да бъда добър писател, за възможността да срещам  по-често хвърчащи хора, и за сила да изграждам света си, заедно с тях.

 

интервю литература Димана Йорданова