„Аз съм един таен художник“

А:  Как се справяте с творческото безсилие, което неминуемо Ви сполита понякога? Как да се отпуснем?

М: О, разбира се. Безсилието понякога е не само творческо, но и в житейски план. Когато всичко изглежда безнадеждно и запушено... трябва да се отдръпнем, да изчакаме и да се отпуснем. Тогава става магията. 

А: При писането на текстове е по същия начин. Случва ми се по цял ден да се взирам в един материал и настъпва момент, в който просто не съм способна да видя грешките и да редактирам ползотворно. Просто се отдръпвам за няколко часа. Оставям го да “почине” и после продължавам. Вие така ли действате?

М: Точно така. Ставам и отивам някъде в търсене на друга дейност. Дори и готвенето помага.

А: От вашето творчество струи спокойствие и позитивизъм. Един от най-вълнуващите Ви проекти носи името “Прегръдка”. Хората имат възможност буквално да се докоснат до изкуството и да се почувстват прегърнати. Важно ли е да се научим да прегръщаме изкуството? Разкажете повече за идеята.

М: Идеята всъщност беше реализирана по проект за незрящи. Състоя се в галерия “Ракурси”. Аз имам опит с интерактивни неща. Просто така работя. Тогава усилено мислех какво да направя и как да включа незрящите. Моята тема от 7-8 години е “закваска”. Един друг се заквасваме. С усещане. Исках всеки, който не вижда, да докосне моите творби и да знаят, че на платното има място за техните творби. Произведенията се нуждаят едно от друго. Допълват се. И накрая стават едно.

 А: Другите прегръдки във Вашето изкуство са и проектите “Софийски локви” и “Българският чадър”. Изненадах се от смелостта и желанието Ви да се опитвате да преобръщате наложени вече стереотипи.

М: Аз го правя и в личния си живот. България има нужда от тези преобръщания. Чадърът ми е много близък като история. В Париж винаги се чувствах потисната от това, че съм българка. Парижаните нямат особено добро отношение към нас. Не всички французи, само парижаните. Когато носех чадър, аз - българката, всички ме гледаха странно и сякаш си казваха: “аха, ясно...”

А: Бягаха ли далеч?

М: Бягаха. Колкото и да е смешно, на мен беше тъжно. Когато направих инсталацията с локвите, исках да я изнеса и в чужбина. Тогава просто осъзнах, че локвата може да бъде пренесена в чадър и от това последва просто навръзването на нещата и раждането на една красива метафора. Изкуството всъщност не е политика. Страдаме от това, че нашите политици са сбъркали, но ние сме просто артисти. Имало е изкуство и преди да има България. Някога то е служело за магични цели.

А: Как беше приет Вашият прочит на българския чадър?

М: Реализирахме проекта в галерия “Ресурси”. Кандидатствахме в общината с този проект. Стигнахме почти до последния етап, но не получихме финансирането. Никой не се обади и не каза защо. Ние си поехме разходите и се получи прекрасно. Направихме инсталацията зад Народната библиотека. Снимахме водата в чадърите, а няколко дни по-късно принтовете бяха готови и участниците вече рисуваха. Имаше и изложба. Интересно е, че изложбата трябваше да бъде показана и в един културен институт, но тъкмо тогава се сменяше ръководството. Бяха казали, че проектът е великолепен. Говореха дори и за Париж и Ню Йорк... Разбира се, ние гледахме невярващо и бяхме без думи, но…

А: Надявах се, че няма да има “но”.

М: Има “но”. Просто спряха да се обаждат. Нещо стана. Дали беше политика или не? Така и не разбрахме.

А: О, всичко това всъщност негласно довършва метафората. “Нещо стана”. Допълва цялата идея. Все нещо става и все не знаем дали е политика или не.

М: Именно! Но се получи хубаво. Имахме страхотни снимки. Все още са при мен.

А: Разкажете на читателите ни и за “Софийски локви”. В предварителния ни разговори ми споделихте историята...

М: Тогава правех ремонт на покрива на една вила. На фона на грозната и сива действителност съзрях локва, в която се отразяваше небето. Беше толкова красиво. Изведнъж осъзнах, че това би могло много красиво да се изрази. Исках не само локвата да бъде блестяща, а останалото да бъде черно, но да смеся материалите. Получи се много интересна изложба. Но няма купена локва. Нито купен чадър. Все още са в мазето ми и могат да бъдат купени.

 

А: Локвите са важна метафора за хората, които живеят в този град и непрестанно се налага да прескачат локвите. Трябва да погледнат по-философски.

М: Именно това беше идеята. Макар че сега София не е толкова неугледна. Преди беше ужасно…

А: Работите и по проект, който се казва “Записки по ръба на палатката”?

М: От тази идея се стигна до последната ми изложба. Живописни скици и “закваска” за магия. Започна като тези “Записки”. Беше препратка към Булгаков...

А: Булгаков! Точно това беше и следващият ми въпрос. Всъщност проектът Ви е мост към творчеството на руския писател.

М: Много ми е тъжно, когато чета Булгаков. Добре разбирам какво е да се живее в ограничения. Това е и моята действителност. Ограничения към това, че... аз съм един таен художник.

А: Таен художник, но и магьосник.

М: Е, да. Булгаков доста време е работел, намествайки се в промеждутъците и гънките на обществото. Не официално. Така творя и аз. По този проект работех със съвсем нова техника, която е много спонтанна. Прилича на акварел, прилича на литография... но е акрил.

 А: Това всъщност е акрил върху неподготвено платно, нали?

М: Точно така.

А: Казвате, че ефектът на тези творби е на “бърза спонтанна скица”. Как се получава този ефект? Творите със спонтанност или я създавате прилежно?

М: Работя спонтанно. Тази техника не е съвсем скица, но се опитвам да запазя нейната спонтанност.

А:  А нека уточним в скоби каква е Вашата дефиниция на думата спонтанност? За някого може би е небрежност, немарливост или дори неталант.

М: Или пък скици…

А: Да. Това също.

М: Делакроа има едни прекрасни скици от Алжир. Те са били водене на бележки, но за мен са по-хубави от картините му. Когато ги видях отново скоро си казах: “Аз толкова обичам акварела, толкова обичам и скиците.”. Затова реших да експериментирам. Обичам рисунката, обичам и цвета. Когато трябва да ги срещна, ми се струва жалко. Цветът трябва да бъде свободен. Рисунката също трябва да бъде свободна. Често пъти има изненади. След изсъхването настъпва промяна и се налага доработване. Неслучайно правя и скици... все пак трябва да се съобразявам и с интереса и търсенето. В момента, в който някой купи моя картина, веднага рисувам нещо друго.

А: “Записките по ръба на палатката” са “на ръба на времето и мястото, което крада, за да рисувам”. Как успявате да откраднете?

М: Успявам. Вероятно имам голямо желание, защото съм много заета. Горките колеги, които по цял ден рисуват. Не знам как не им е скучно…

А: Не мечтаете ли да имате цялото време на света, за да рисувате?

М: Не, но всъщност много бих се зарадвала.

А: Нямам търпение да Ви попитам за закваската за магия. Свикнали сме да чуваме думата “закваска” в изречение за хляб или кисело мляко…

М: О, да. Идеята дойде още от една изложба в “Ракурси”. Включени бяха два материала. Работех с платното и с лъскаво фолио. Получаваха се много интересни ефекти на материята. На фолиото имаше принт - именно той беше закваската. Част от изложбата бяха и интерактивни картини, в които имаше място, на което хората да рисуват. Все повече си давам сметка, че изкуството може да промени всичко. Минала съм по пътя и искам да подам на хората. Да ги “заквасвам”. Би било хубаво и те да ме “заквасват”. Това е и част от идеята - че се “заквасваме” един-друг! Хората не могат да  бъдат напълно спонтанни. Искам да създам традиция и по-често да правя подобни срещи с хората.

А: Ето... винаги действате с концепция. Трудно ли е да бъдете концептуален артист?

М: Напротив. Идва ми отвътре. По-скоро не разбирам онези, на които е трудно. При мен се случва естествено. Всъщност аз не съм особено приета сред концептуалистите.

А: И все пак винаги има силни послания във Вашите творби…

М: О, да, понякога си казвам, че изложбата ми е социална и/или политическа. Но нещата не се оправят с политика и държавни институции, а само с магия.

А: Ето това е важен извод! Имате ли твърде смели идеи, от които Ви е страх?

М: Не. Не се страхувам. Явно не съм достатъчно ексцентрична.

А: Към края на нашия разговор бих искала да Ви попитам какво предстои да дадете на хората от своята “закваска”?

М: Искам по-редовно да правя интерактивни изложби. Поне два пъти годишно. Да идват не само деца и възрастни. Всички заедно да правим изкуство и да изразяваме отношенията към картините не само с думи. Може да изпеят нещо, да танцуват…

А: В крайна сметка изкуството действа отвъд думите.

М: Да. Ако започнем да комуникираме по други начини, ще умеем да се разбираме.

А: Това е трудно...живеем в ерата на комуникациите, но сме много бъбриви и създаваме излишен шум. Едва успяваме да се разбираме с думи...

М: Именно. Това се опитвам да правя с учениците си. Опитваме се да се изразяваме без думи. Говорим за изкуството, без да говорим.  След това ги карам и да сложат само по една думичка до произведението. Така проверяваме дали се разбираме без звук. Именно тогава хората започват да си обръщат внимание. Често проблемът с думите се крие в това, че един човек взема вниманието и само той говори. Защо? Не е нужно. Не е справедливо. Всички губим.

А: Важно е да се вдишваме. Един-друг. Да се вслушваме…

М: Карам учениците ми да се отпуснат и изразят. Искам да направя център, в който хората да могат да се чуват и разбират без думи.

А: Ще успеете ли да омагьосате всички?

М: Няма да има проблем. Един-друг. Да се усещаме истински. Да се уважаваме от сърце. Да се оценяваме действително. Да се омагьосваме взаимно. 

104