Свободен полет над София

Дебютният роман на Светослав Т. Тодоров "WI-FI BG BAR“ е пътешествие, за което не сте подготвени, но и такова, което е важно да не пропускате. Предупреждаваме ви, че ще чуете софийски жаргон, ще се сблъскате с философски дилеми и любопитни бележки под линия и ще се запознаете със Светоний - преводач и историк лаик, безработен мъж в средата на своето жизнено поприще, който редовно изпада в самосъжаление и дави мъката си в чистилището на централен софийски бар. А тъкмо там се случва едно неволно пропадане, което отваря вратите на епохите. Но преди всичко… нека се превърнем в сови и прелетим над София. 

Прибягвам до ефекта "Кастанеда“. Вече съм сова, която се освобождава от кафеза на човешкото тяло. Издигам се високо за глътка въздух. Над покривите на София е прекрасно, а долу е тясно и смърди. Политам на запад към Ларгото за редовната инспекция на Константиновия квартал. Прелитам над Народния театър и разменям любезности с един познат позлатен херувим. "Какво ще играят днес, друже?“ – питам аз. "Апокалипсис на Йоана“, действа диуретично“ – отвръща ми херувимът и започва да пикае по главите на минувачите под нас – златен сецесионен дъжд. Летя над градината пред театъра и продължавам напред над Българската народна банка и Археологическия музей. Кацам на пилона на зловещата цитадела на бившия комунистически Партиен дом. Кратък размисъл над Ларгото. Отляво – комунист, отдясно – мутра, насреща ми – черната статуя на покровителката на града.

Издигам се още по-високо. Зоркият ми поглед полита на запад по булевард "Тодор Александров“ към старите македонски махали. Градът се разлива в прегоряло жълто и се блъска в грозните обсадни конструкции на панелните комплекси. Правя кръг и се връщам обратно към царския дворец, издигам се нагоре по "Московска“ над църквата "Света София“. Астралното ми аз развява перушина и продължава на изток над Художествената академия и Народната библиотека. Пикирам над Гълъбарника на Софийския университет и стряскам академичните гугутки, които ме гледат ненавистно и плюят в пазвите си. Спускам се над Докторската градина, където децата от Музикалното училище се смеят в диези и бемоли. Свивам на юг по "Сан Стефано“ към сградата на БНТ-то и безкрайния строеж на мястото на старата Прошекова фабрика. Допива ми се бира. Поглеждам към подлеза на Орлов мост – на БГ бара всичко е спокойно. Над езерото Ариана усещам еретичен хлад. Пред мен се разлива симфония от цветове. По главната алея на Борисовата градина дърветата правят прощално дефиле за сбогом с пролетно-летните колекции. Банкери играят белот на Царските тенис кортове. Хора подритват, а кучета гонят кестени по алеята към езерцето с лилиите. На сцената на лятната естрада цигулки рисуват "Есенни багри“ от Учителя Дънов. От "Маймунарника“ се носи мирис на кебапчета и на пънк. Продължавам нагоре към Царската обсерваторията и запустялата градска къпалня "Мария Луиза“. Дочувам любовни поеми по "Алея Яворов“. От парк-хотел "Москва“ предават сведения за нивото на червени бабички в квартал "Изток“. От "Изгрева“ се носят кабалистичните песни на Бялото братство. В дъбравата на Ловния парк капят сочни жълъди. Тъгуват по дивите прасета, отдавна прокудени от тези места. Обратно на запад – над Телевизионната кула, над Семинарията и запустелия летен театър. В старата кръчма "Под липите“ тече поток от луксозно know-how: "Къде? Ама с кого? Ама колко ви излезе? Набутахте ли се? Ех... Ама иначе готино, викаш...“. Летят тагове, споделяния и експертни мнения по наболели геополитически теми. Цунами от завист къса стената на плитки духовни съдове.

Над викторианската сграда на Биологическия факултет и обърнатата пирамида на Българското национално радио в "12 + 3“. Отново на запад по трамвайната линия над Попа и Стария нотариат.

В градинката на църквата "Свети Седмочисленици“ под порива на южния вятър върбите отмятат бретони и срамежливо въздишат по млади атлетични сердикийци. Кацам на купол и попадам на филологически купон на Светите учители. Наум мисли. Горазд, Сава и Ангеларий се препират за някакъв непроизносим дифтонг, а братята Кирил и Методий редят стар тракийски free style: "Како, добро ест, люди, мислите, он, наш покой… ой! Ой! Йо!“ Свети Климент поглажда двуострата си брада и прави скречове по ореолите на колегите си. Продължавам над книжния пазар на площад "Славейков“. Завивам на юг над стари кооперации и тайни софийски дворове. Шумят липи и трепетлики. До мен достига фрагмент от марш на снажните конски кестени по "Скобелев“ и "Тотлебен“. Стройни брези изпускат любовни бележки по асфалта на булевард "България“. В Южния парк три еуфорични нимфи на име Флора, Фауна и Филира тичат боси по килим от листа и подготвят реплики за новия театрален сезон. Есенен концерт за топола и калдъръм от "Цар Борис Трети“. Нежно емпромптю – жълт листопад по "Солунска“. Далеч на юг, в полите на Витоша от Бистрица чак до Владая, се вие кръшна ръченица от Петко Стайнов.

Кацам обратно във физическото си тяло и отново се озовавам в центъра на София. Чуват се първите флексове. Безпричинната нервност се завръща в душите на столичаните – лицата се изопват, мишците се напрягат, езиците се отплесват, но боевете по пътните артерии все още са рядкост.

Земята е гореща като ламарина за печене на чушки и сини домати. Скоро ще започне да хруска под кецовете ми с най-романтичното хрускане на света. Обичам да подритвам кестени, но добре е човек да носи един-два в джоба си.

Завивам по улица "Славянска“ към булевард "Левски“ и спирам за кратък размисъл до гробницата на княз Александър Батенберг. Какво се случи? Бяло петно. Tabula rasa. Нямам на какво да стъпя.