Писмо до непознато украинско другарче

Откъс от изключително актуалния в момента роман на Георги Тенев „Партиен дом“.

Романът на Георги Тенев "Партиен дом“ печели наградата на фондация ВИК за роман на годината (2007). Действието се развива през осемдесетте и деветдесетте години на 20 век, по време на прехода от комунистически режим към демокрация. Книгата е едновременно любовна история, пародия, трилър за една политическа измама. Началото ни представя срещата между главния герой и едно особено момиче – дъщерята на стар високопоставен партиец, който е на смъртно легло. Ветеранът на партията моли младия човек да вземе куфар пълен с милион и половина евро. Така романът започва игра с един от най-популярните съвременни български митове: този за куфарите с пари, направлявани от партийната конспирация през периода на прехода.

Знам, скъпо мое непознато съветско и украинско другарче, знам, но моля те – не стигай още до края, разкажи ми пак. Разкажи отново как, разкажи ми и дори да се повториш и да изхабиш още един цял лист от карираната хартия – но за мен е важно, важно е, ти сега не знаеш.

Да чуя пак за бреговете на реката Припят – виждам как водите й кипят, аз разбирам. Но за това после, рано е още, не е дошъл април, началото на май, водите са спокойни. По-преди и по-назад, преди пролетта и преди зимата. Разкажи ми за лятото, за миналото, все едно такова друго няма и няма да има, все едно е последното. Все едно тичаме за последен път с шляпащи безгрижни стъпки към бреговете, към водите, и те се носят плавно от притоците и плавно изтичат в тъжния Днепър. По плоския релеф, в стоте и шест хиляди квадратни километра – географски, като отличник ме разведи. Там, където се простира водосборът на водоизточниците край атомната електроцентрала. Задраскай с черен маркер на картата, по течението, седемстотин четиридесет и осем километра, с черен маркер. Дай ми още малко време. Аз играя тук в тревата, дъждът вали, скъпо мое непознато другарче от Полесието между Украйна и Белорус – аз дори не знам точно къде се намираш ти, на моята карта в учебника това ъгълче е прекалено дребно, между двете дупки на телените игли, които зашиват страниците. Затова сега ти ми разкажи, дай ми време да остана още тук, под дъжда.

Аз твърде много залягах на руския език, ето виж как красиво сега с лулички и ченгелчета и с правилен творителен падеж и “е-абаротное” ти пиша, нали.

Не питай защо ми е това и за какво, просто затвори очи и ми разкажи, както преди ми пишеше. Разказвай ми пак за река Припят, за водите й. Знам, кафяви са, понеже тези води изтичат от торфените блата. И ако искаш да плуваш, ти трябват сили, понеже течението влече. След къпане по кожата остава обвивка като от шоколад и се стяга, изсъхва и се изпича на въздуха, разтъркаш ли с пръсти – скрипти. Като празничен Миша-олимпиец, марципанено мече за спомен от олимпиадата. За това, сам знаеш, помагат блатистите киселини, които са здравословни сигурно, и в тях плува дори рибата и ги диша. Но след аварията ще се превърнат в коагуланти-носители, както ги наричат атомните физици, защото твърде добре пренасят радиоактивните частици, остатъците от разпада на изпуснатото ядрено гориво, мама му стара, както ругаят през зъби атомните физици, атомниците. Ти сигурно си дете на атомник, мило мое непознато другарче, иначе какво ще правиш в този град, построен насред нищото. Насред Полесието, там и откъде иначе в празното ще се родиш, на такава никаква възраст, връстник на четвърти реактор, гордостта на златните петилетки на енергостроенето.

Ти сигурно си дете на атомник, защото знаеш, татко ти е разказвал – когато не предпочита да мълчи, когато казва, че се прибира вкъщи само за малко, само защото после трябва пак обратно – цялата електроцентрала тече. Тече здраво, мама му стара, както ругаят атомниците, тече и е цялата вече теч до теч, има-няма едно петдесет кубически метра на час, през разхлабената арматура, през дренажите. Петдесет кубика радиоактивна вода на час, моето момче, мое любимо мило съветско момче, това и аз знам, не е малко. Това даже вече трудно го поемат за отработка изпарителите. Радиоактивно пренасищане, както се казва, и в радиоактивна командировка често-често пращат татко ти, чак до столицата на великата страна, в онази специалната Шеста московска клиника. Мама му стара – но от тази умора излекуване няма, той заспива все на масата, с глава на мушамата, компот от череши до резените на хляба. Това е подарък от нашите родни поля – ето ме и мен сега в пейзажа. Ти не знаеш, мило другарче, но аз бях на бригада в консервен завод. Ето този буркан, компот от череши, с костилка. 

Много е лесно да го обвинят, да го нарекат глупак, пияница или идеологически изрод, в зависимост от публиката и нуждата от задълбоченост на аргументацията. Но, мило мое другарче, аз знам – татковците нищо не правят, без да помислят за децата си. И дори без да ги попитат. На всяко дете маскираният татко-дядо-мраз сбъдва мечтите.

Нека пишат, нека съставят списъци с педантично подчертани пропуски, нека изброяват нашироко несъответствията с трудовата етика и експлоатационната дисциплина, с кодекса на енергетика, с материалния и морален принцип на действие в зоните с повишена радиационна опасност – пропуски, грешки и неизпълнени мероприятия по сигурността от първостепенна важност. И накратко, сред тях само най-грубите, като например тези: че самите дежурни от 5-а смяна изключили аварийната защита, спирали и пускали както си поискат машината, както и системата за автоматично регулиране. И за какви охлаждащи турбини говорим тука, при положение че още предварително за целите на странен експеримент всички резервни енергоизточници били прекъснати и дори пломбирани – да видим, казвали тези умни глави, какво ли ще стане, да видим.

И станало – температурата се покачила някак много странно и странно много, някак твърде чувствително. Реакторът, разбира се, бил също партиен член, не му се искало да гръмва и да изложи на такъв резил великата страна, учените и академиците, които по цял ден викали, че съветският атом е най-безопасният атом на планетата – противял се реакторът, кършел пръсти, само и само да се сдържи. Но тук вече майсторите на този мъртвешки спорт му приложили хватка, от която нямало как да се измъкне – той, реакторът на 4-и блок в третата по големина и мощност в света атомна електростанция, за която пише дори в Апокалипсиса.

А защитата, установена в подобни случаи, защитата така си и била блокирана, на всичко отгоре самите ръководители на експеримента, хора инженери, учени и физици, били я отрано изключили, за да не им се пречка на намеренията. И тъй, опрян до стената, с прекъснат достъп до всички аварийни генератори – двата дизелови, а освен това и двата трансформатора, – блокът, реакторът, висял в нищото без енергия, освен атомната. Без енергия за спиране, иска да се каже.

А когато започнали – някъде в един часа и двадесет минути през нощта – когато започнали да им се изправят косите, защото вече разбирали, че дърпат ръчките на бушон с диаметър четиринадесет метра и висок седем, пълен с хубаво разбягал се уран – а странно, не са ли го знаели преди този час? – не, вероятно, не, уви – тогава те просто плеснали с ръце, извикали “мамо”, но мама няма, та затова натиснали фаталната ръчка АЗ: “Аварийна Защита”.

С което дали вече шанс в играта да се включат и недомислиците на проектанта на реактори и производителите му. Понеже там едни влизащи в активната зона спирателни бутала нещо по грешен начин били подредени, но кой ти пита. А и кой би очаквал да трябва тия бутала в такъв дивашки и спешен режим, с трясък да влизат в сърцето на реактора – та те по устав не е трябвало изобщо да бъдат вадени! И така нататък, и прочее – безкрайна опашка от взаимни обвинения и оправдания между конструктори, експлоататори и врагове и приятели на мирния атом за съветски цели.

Там, знам, вече няма брези, тополи, град, къщи, улица “Ленин”, училището, петдесетте хиляди жители някъде са изчезнали. Но аз пазя, мило мое съветско другарче, още твоя адрес, пиша ти писма, които не пристигат – за да знаеш, че вечно съм благодарен на татко ти и на другите татковци, които успяха въпреки усилията на възпротивителната система да вдигнат във въздуха реактора. Да вдигнат във въздуха мен.

***

Аз, за разлика от всички други, не обвинявам К-шев, че не ни е предупредил. Не ме интересува – аз имам уникален личен спомен, исторически. Чернобил е за мен ефект и елемент от миг, който надхвърля всички мигове, достойни да бъдат наречени епически. Като крушката на откритието, светнала в черепа на Едисон: денят, в който разбираш всичко, без да е нужно да мислиш.

Аз вече знам – сега, по-късно, след прочетените книги, след разсекретените документи. Аз, както се казва, благославям десницата на създателите на графитно-уранови реактори, с цялото им недомислие. Величието на учените не се измерва с някакво абстрактно съвършенство. Напротив – с таланта да допуснат прогнозирана грешка. Да я маскират в системата от сложни формули и терминология, така че да остане невидима за нискочелите партийни ръководители.

Да бъде крепка, братя,

десницата ви свята –

с четвъртия реактор

запалихте звезда!

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт