Безкрайността Чарли Чаплин

Тази година се навършват 130 години от рождението му.

Търся началото: откъде да започне този текст? От кое крайче да се тръгне към безкрая? Защото да се описва Чарли Чаплин, е все едно да се подредят капките на морето. Моето поколение премина през доста нещастни обстоятелства и значително по-малко щастливи, като едно от тях беше, че израснахме с поредицата "Усмивки от старите ленти“. Излъчваха я по единствената телевизия и така се запознахме със скитника Чарли. У нас остана благоговението към Чаплин, което никога и с нищо не може да бъде разколебано. Разпитах 30-годишни и няколко по-млади какво знаят за Чаплин. Не всички участници в импровизираната ми анкета бяха гледали филмите, но нямаше такъв, който да не знае името му. 

В началото на XXI век Държавната лотария в Израел решава да използва образа на скитника за собствена реклама. Правят се клипове, в които двойник изиграва най-известните сцени от филмите му. Само че късметът не е с тази игра на късмета, тъй като се намесва фамилията Чаплин. Според вътрешните ѝ правила образът на стария Чаплин не може да бъде използван за реклама на лотария, алкохол, цигари и медикаменти. Процесът, който завеждат срещу израелската държава, продължава 8 години, спечелен е чак на последна инстанция. Но всичко това показва, че щом рекламисти посягат към образ от нямото кино, значи той и днес е разпознаваем и не губи своята актуалност и привлекателност.

С опазването на правата на прочутия комик се занимава парижката фондация "Чаплин“. Под нейна защита са филмите му, създадени след 1918 г. (на които сам е продуцент), както и използването на образа му. Когато през 50-те години Чаплин е принуден да напусне САЩ, подгонен от маккартистите, избира не Швейцария, където живее семейството му, а Париж за откриване на офис, тъй като Франция е родината на авторските права. В онези години никой не си е представял, че занапред ги чака усилена работа. Та първите филми, които попадат под тази защита, са неми, само един е цветен, какъв интерес може да има към тях? И никой не е виждал, че макар и с времето технически все повече да остаряват, те продължават да изтръгват смеха от всякаква публика – образована и не дотам, от млади и от възрастни. В наши дни запитванията към фондацията не стихват, главно за книги, филмови ретроспекции, както и продукти за реклама. Издадената в началото на този век колекция от филми на Чаплин на DVD с коментари на Бертолучи, Клод Шаброл, Аббас Киаростами и братята Дарден продължава и до днес да се продава с успех. Интерес има и към музиката, тъй като при повечето прожекции се възстановява традицията с музиката на живо, така че годишно към 100 оркестри, главно от САЩ, искат правата за партитурите.

Проблем за фондацията е, че макар Чаплин сам да е създал парижкия офис, на практика не е полагал особени грижи за наследството си. Версията е, че не е вярвал в непреходна стойност на творбите си. Например когато е трябвало да пренесе нещо от Лос Анжелис до Европа и е намирал, че транспортните разходи са прекалено скъпи, просто е подарявал продуктите си на различни американски музеи. Случвало се е да унищожава филмови копия, защото намирал швейцарските митнически тарифи за безсрамно високи. Затова и досега внезапно отнякъде изскачат неизвестни оригинали на някоя чаплинова работа. Единственото, на което е държал, е сбирка с изрезки от вестници, 100 албума, които са изпратени до Европа. Очевидно още от рано е знаел, че един ден ще напише автобиографията си и отбелязаното в пресата за него му е било важно. Колекцията съдържала и новини за актуални събития.

Wiki Commons

Едва ли четиридесет години по-рано, през октомври 1912 г., когато 23-годишният англичанин е стъпил на американска земя, е подозирал, че един ден ще има толкова много за пренасяне обратно към Европа. Това, което днес изглежда така подредено, че е близо до съвършенството, тогава си е било същинският хаос. Американският продуцент Макс Сенет гледа представленията на гостуващата на турне английска група комедианти, харесва Чаплин и го кани в своята филмова компания, за да замести един от актьорите. Но не минава много и Сенет се хваща за главата, горещо съжалявайки.

Неопитният Чаплин не знае как да се държи на снимачната площадка, излиза извън кадъра, изпуска момента, в който трябва да се включи в действието, на заснетия материал изглежда объркан и не на мястото си. Причината е, че Чаплин идва от театъра, където всеки скеч е бил репетиран месеци наред. А при Сенет всичко става прекалено бързо, работи се без сценарий, импровизира се по време на снимки. Но продуцентът проявява търпение, а пък актьорът упоритост. Така в продължение на няколко филмчета Чаплин добавя по още нещо към образа си, докато най-сетне се получава това, което най-много допада на публиката, а очевидно и на него: скитникът, малкият човек с бомбе на главата и бастун в ръка, с леко залитаща походка и мустачки. В първия филм скитникът е злодей, постепенно обаче се превръща в добродушен романтик, който всеки път попада в капан, породен от пороците на обществото, срещу които, ще, не ще, е принуден да се бори. И го прави, осмивайки ги. Много от зрителите могат да се идентифицират с образа на беззащитния човек, който е изоставен на произвола на полицията, или на когото не му достигат силите да се пребори с предизвикателствата на модерността, изразена главно чрез нововъведенията в техниката. Учудващо, но 100 години по-късно днешният човек се бори със същите обществено-икономически "стихии“.

През 1919 г. Чаплин вече е достатъчно популярен, което означава и достатъчно състоятелен, за да основе собствена студия, в която произвежда филмите, с които ще напише цяла отделна глава в историята на киното: немите "Хлапето“, "Треска за злато“, "Циркът“, "Светлините на града“, "Модерни времена“ и звуковите "Великият диктатор“, "Светлините на рампата“.

 

Във вестникарските изрезки, които Чаплин държи да се пренесат в Европа, има много, отнасящи се до Хитлер. Явно артистът отрано е започнал да следи действията на бъдещия диктатор – дали предусещайки какво го очаква света, или от интерес диктаторът да бъде използван някой ден в творчеството му, може само да се предполага. Но така или иначе в Чаплин узрява идеята за филм за Хитлер. През април 1939 г. британското списание Spectator пише: "И двамата (Чаплин и Хитлер – бел.ред) отразяват една и съща действителност – бедите, които сполетяват "малкия човек“ в модерното общество. И двамата представляват изкривен образ, единият към доброто, другият към непроизносимото зло.“

Заключението на изданието гласи: "Скитникът се е превърнал в нацистки щурмовак; само мустаците му са същите.“ Статията излиза по повод 50-годишнината на двамата – Чаплин е с четири дни по-възрастен от Хитлер. Тази биографична даденост тормози Чаплин и явно той търси начин за художествено отделяне от връстника си. Освен това когато през 1931 г., когато гостува в Берлин, националсоциалистическата преса го напада жестоко, а с идването си на власт две години по-късно Хитлер директно забранява филмите му. Що се отнася до мустаците – според една версия Хитлер нарочно си е направил мустаци като на Чаплин. Според друга, може би по-достоверна, такава е била мъжката мода тогава, в този смисъл въпреки противоположността си и двамата искат да изглеждат "типични“, за да се сдобият с по-висок процент народна поддръжка.

Когато статията със сравнението между скитника и диктатора бива публикувана, Чаплин вече се намира в подготовка за филма си "Великият диктатор“. Сам го финансира с огромната за времето сума 2 милиона долара, снимките започват седмица след началото на войната и продължават 170 дни. Прочутата сцена с антивоенната реч, в която героят се обръща директно към зрителите, е заснета след като и Париж минава в ръцете на националсоциалистите. Премиерата е през 1940 г. в Ню Йорк. Гьобелс, естествено се снабдява с копие на готовия филм, но не е ясно дали връстникът на Чаплин – Хитлер, който е бил запален кинолюбител, го гледа. Алберт Шпеер, министър на въоръжението и военната промишленост на Хитлер, определя "Великият диктатор“ като "най-добрият документален филм за Третия райх“.

Според политическите си убеждения Чаплин е либерал и пацифист. Това не се харесва на ФБР, което започва разследване срещу него. В папките се събират достатъчно доказателства за непристойното му поведение спрямо жените. Незавидна би била съдбата му, ако почти сто години по-късно бе попаднал в акцията metoo. Но и тогава това, което му се стоварва, може да се сравни с днешните неволи на Уди Алън. През 1921 г. в "Хлапето“ той снима 12-годишно момиче, станало известно по-късно като Лита Грей. Чаплин е увлечен, наема Грей и за "Треска за златото“, където по време на снимки вече 15-годишната хубавица забременява. Междувременно интересът на Чаплин към нея изтънява, но от страх от скандал, че е съблазнил малолетна, се жени за нея. 1927 г. обаче Грей подава молба за развод, в която го обвинява в "жестокост“, била принудена да търпи пристъпите му на гняв, грубостта и всичките му афери с други жени. Пресата само това чака, за да го разкъса. Чаплин купува мълчанието на бившата си съпруга срещу 600 000 долара. 

Чаплин има подобно протекъл брак и по-рано, през 1918 г., когато се жени за 16-годишната Мидред Харис, защото тя е бременна, и се развежда бързо след това. Определя първата си съпруга като "не особено умна“.

Не особено нежни думи за себе си пък чува през 1944 г., когато срещу него започва дело за бащинство трета актриса – Джоан Бери, която го нарича "разгонен пес“. Първо театрално го заплашва, че ще самоубие, после твърди, че е бременна. Той отрича. Решението на съда е в нейна полза и момичето, което ражда, носи името Чаплин и то макар че кръвният тест доказва, че той не е бащата.

И когато ФБР го взима на мушка, защото сред приятелите си има няколко комунисти, като аргумент срещу него се изкарват отново всичките тези дела с неуспешните връзки с жените. Добавя се и това, че веднага след края на процеса 54-годишният Чаплин се жени за 18-годишната Уна О‘Нийл. Тогава Комитетът за разследване на противоамериканска дейност излиза със заключение, че "животът, който Чаплин води в Холивуд, вреди на американските ценности“ и че той представлява заплаха за младежите. И когато през 1952 г. Чаплин отива в Европа за премиера на филм, му е отнета възможността да се върне обратно в САЩ. Следващите години той прекарва в Швейцария.

От брака си с Уна, за която казва, че ако е бил срещнал по-рано, е нямало да поглежда към други жени, има осем деца. Общо с предните стават 11. Към наследниците си той се държи дистанцирано, смята, че отглеждането им е работа на майката. От своя страна те се опитват да бъдат бунтари и да въстават срещу прочутия си баща, но след смъртта му през 1977 г. напусналите семейното гнездо се връщат обратно. Никой от тях не е принуден да работи, за да изкарва прехраната си, но пък и никой не стои без работа, всеки е намерил някаква изява, главно в изкуството. Чаплин до последно се е страхувал от бедността, от която е тръгнал, затова е бил твърде спестовен. Това в крайна сметка осигурява стабилно наследство за децата. Веднъж в годината те се срещат, за да обсъдят делата с поддържане на паметта за великия си татко.

130 години от рождението му, естествено, ще бъде отбелязано тържествено. През март е излязъл нов диск с музиката от филмите му, а в Националната опера в Братислава е поставен балет по Чаплин, през септември предстои публикуването на нова книга за него. И така до 140-тата годишнина и докато свят светува. Защото, както не може да има начало, така разказът за Чаплин не може да има и край. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт