Харуки Мураками и хората без лица

Откъс от предстоящата книга „Убийството на командора“.

През 2017 г. Харуки Мураками написва романа "Убийството на командора“. Поредната пленяваща история, в която реалността и измислицата тихо се докосват в своя чудат самотен танц. Предстои съвсем скоро да прочетем книгата, но нека вдигнем завесата с първите изречения. След "Норвежка гора“, "Кафка на плажа“, "Спутник, моя любов“ и всички останали гениални истории, които сме чели, е ред на нещо ново, но все така характерно.

 Събудих се и се озовах срещу безликия. Седеше на стол срещу канапето, на което дремех, и ме гледаше с въображаеми очи на несъществуващо лице.

 Човекът беше висок и беше облечен по същия начин, както когато го видях за последно. Лицето му, което не беше лице, се закриваше наполовина от широкопола шапка. Носеше дълго, тъмно палто.

 – Дойдох да ми нарисувате портрет – каза безликият, когато се увери, че съм се разсънил напълно. Говореше с тих, равен и безизразен глас. – Обещахте ми, помните ли?

 – Да, помня, но тогава не можех да го нарисувам, защото нямах хартия – отговорих. И моят глас звучеше тихо, равно и безизразно. – За компенсация ви подарих пингвинче талисман.

 – Да, нося си го – каза той и протегна дясната си ръка. Върху дланта му – необичайно дълга – лежеше едно от онези пластмасови пингвинчета, каквито прикрепват към мобилните телефони за късмет. Пусна го върху стъклената масичка и то издрънча тихо. – Връщам го. Сигурно ви трябва. Като амулет за закрила на любимите ви хора. А в замяна искам да нарисувате портрета ми.

 Озадачих се.

 – Разбирам, но никога не съм рисувал портрет на човек без лице.

 Гърлото ми пресъхна.

 – Доколкото чувам, сте изключителен портретист. Пък и за всичко си има първи път – отговори безликият. И се засмя. Или поне така ми се стори. Подобният на смях звук напомняше глъхнещото бучене на вятър в дълбока пещера.

 Той свали шапката, която скриваше половината му физиономия. На мястото на лицето нямаше нищо, бавно витаеше валмо от мъгла.

 Станах и отидох да взема от ателието си скицник и мек молив. Отново седнах на канапето, готов да се заема с портрета на човека без лице. Нямах обаче представа нито откъде, нито как да започна. Вместо лице имаше само празнина, а как да придадеш форма на нещо несъществуващо? Пък и млечнобялата мъгла около празнината непрекъснато се променяше.

 – По-добре побързайте – подкани ме безликият мъж. – Не мога да остана дълго.

 Сърцето ми биеше глухо в гърдите. Не разполагах с много време. Налагаше се да побързам, но вдървените ми пръсти просто стискаха молива във въздуха. Като че ли цялата ми длан се беше вцепенила. Длъжен бях да предпазя няколко човека, а ме биваше само да рисувам. И въпреки това не беше възможно да нарисувам този тип. Взирах се в кълбящата се мъгла.

 – Съжалявам, но времето изтече – заяви след малко гостът ми. От устата на безликата празнота се отрони дълбока въздишка като бледи речни пари.

 – Почакайте, моля. Ако ми дадете още малко време…

 Мъжът нахлупи шапката си и отново скри половината си лице.

 – Някой ден пак ще ви посетя. Може би тогава вече ще можете да ме нарисувате. Задръжте пингвинчето за талисман.

 И после изчезна. Изпари се яко дим като мъглица, погната от освежаващ порив на вятъра. Останаха само празният стол и стъклената маса. Пингвинчето талисман също изчезна.

 Случилото се приличаше на кратък сън. Аз обаче прекрасно знаех, че не е. Ако беше сън, светът, в който живея, също би трябвало да е сън.

Може би някой ден ще успея да изобразя нищото. Точно както друг художник бе успял да нарисува картина със заглавие "Убийството на Командора“. Ала няма да стане веднага. Трябва времето да бъде на моя страна.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт