Театър, кино, любов… и още нещо!

Откъс от предстоящата биография на обичаната от всички Катерина Евро.

Биография на мен винаги ще ми е рано да напиша. Имам безкраен брой интересни истории, вече половината не ги помня, съзнанието ми изтрива някои файлове, защото те продължават да се трупат всеки ден. Животът ми тече някак по-интересно от обичайното, не се оплаквам, Господ ме обича, аз него още повече!

Катерина Евро… И още нещо!

Четем ексклузивен откъс от вълнуващата биография на любимата актриса:

Докато бях модел, се сприятелих със Стойчо Шишков, втори режисьор на Людмил Кирков. И той си отиде, след като участва в създаването на най-хубавите български филми. В една компания се движехме, дружахме си и с Антон Радичев, който тогава още беше млад актьор в Народния театър, тъкмо назначен.

 Стойчо беше и документален режисьор, когото, за съжаление, малко хора познават, а филмите му бяха великолепни. Последния посвети на Людмил Кирков, казваше се "Кирето – момчето, което си отиде”. Започваше със следното изречение: "Малкият град – там, където често се раждат големи хора”. Стойчо имаше нежна душа. Той изигра главна роля в моя живот, превърна се в пръст на съдбата.

Често се събирахме и си спомням идеално как бяхме седнали в Клуба на артистите, вечеряхме и водехме вечния спор тъпи ли са манекенките, или не е задължително. Стойчо викаше, че сме адски тъпи и за нищо не ставаме, аз отричах и той ми отправи предизвикателство:

 – Добре – каза, – като си толкова отворена, правим пробни снимки за един филм, "Оркестър без име”. Имаме ги вече актьорите за главните роли, сценарият е писан специално за тях, но все още търсим актриса за главната женска роля. Защо не дойдеш на пробни снимки да те видим?

 Сега е модерно да се казва "кастинг”, а в онези времена се наричаха "пробни снимки”. Бяха опитвали с много народ, към шейсет момичета, телевизионни водещи, студентки от ВИТИЗ, случайни гражданки, какви ли не.

 – Че защо да не дойда! – отговорих самоуверено. – Сигурна съм, че на мен ще ми дадат ролята, много съм яка, ще видите!

 И така, от шегата на масата отидох на пробни снимки в Киноцентъра. Преди това ми дадоха да науча текст, откъси от сценария.

 Почти за всеки филм, в който съм участвала, се явявах на проби; два филма имам с Рангел Вълчанов – "За къде пътувате?” и "Фатална нежност”, и за двата ходих на кастинги. Всъщност рядко ми се е случвало режисьорът да ме види в главната роля и да ме ангажира, без да ме пробва. Людмил Кирков ме взе за "Равновесие”, защото ме харесваше и виждаше точно мен в ролята, но това са изолирани явления.

 Когато се връщах от проби, питах майка ми дали ще ме вземат. След кастинга при Рангел тя ми отговори така:

 – Кажи му на този човек, че няма смисъл да си губи времето с пробване на други актриси, защото ти ще играеш в неговия филм.

 Така и стана, но да се върнем на пробите за "Оркестъра”. Единият откъс, който ми дадоха да науча, беше прословутата сцена, в която фотографът снима Рени, тя заема различни пози и се лигави: "Би ли ми подал от чантата Мирей Матийо да видя нещо...”. А той подмята възмутено на една чистачка: "То, како Сийке, се мисли за Мирей Матийо”, нещо такова беше. Изиграх си откъса, както поискаха, не си спомням да съм била особено притеснена в онзи момент, напротив, имах самочувствие. Е, винаги се усеща едно трептене в душата, досега го изпитвам, преди да изляза на

сцена или пред камера, но то си е нормално. Ако не усещаш нищо, значи си труп. Режисьорът ми обясни какво точно трябва да направя, главният оператор Виктор Чичов ме снимаше, Стойчо също беше там, мина идеално.

 Точно по същото време обаче любовта ми с Жорж бе във вихъра си, не се разделяхме, почти живеехме заедно. Не помня точно след седмица или повече, но мина известно време, преди да ми се обади Стойчо и да каже:

 – Ти си избрана за ролята, честито! Ще снимаш главна роля в "Оркестър без име”!

 Ето и сега настръхвам, като си спомня каква радост настана! Откакто се помня, тайничко съм си мечтала да съм актриса. Нашата улица "Венелин” образува едно каре с бившия "Толбухин” (сега "Васил Левски”), "Любен Каравелов” и "Паренсов”, между тях имаше огромен вътрешен двор, където играехме. Там бях тарторът на театрите, поставяхме сериозни представления. Майките ушиваха пердета, които се окачваха на лост за тупане на килими, във все- ки почтен двор имаше такъв. Бях винаги постановчикът, сюжетите ми се базираха на детски приказки. Изпитвах обаче неудобство да си отреждам главната роля на прекрасната принцеса, затова винаги играех вещица. Но пък вещиците, колкото и да са зли, противни и грозни, неизменно са главни роли, така че не слизах от сцената. Нареждахме пейки, разлепвахме афиши из квартала, въобще всеотдайно работех като театрален режисьор от махленски калибър.

В по-късни години си дадох сметка, че за да сбъднат мечтите си, повечето хора полагат усилия, търсят начин да насочат енер- гията си в правилната посока, дисциплинират се и се концентрират, за да се приближат максимално до заветната си цел. Мечтата ти е например да си архитект – кандидатстваш архитектура, или адвокат – кандидатстваш право. Логично е, това са отъпканите пътеки на самоусъвършенстването. Но аз не полагах никакви специални усилия за собствената си мечта да бъда някой ден актри-са, не ходех на уроци по актьорско майсторство, не кандидатствах във ВИТИЗ, дори не съм имала намерение да предприемам подобни стъпки.

 От мама ми беше насадена дълбоката вътрешна увереност, че ще играя и ще бъда до края на живота си пред камера, капка съмнение не съм изпитвала. Вярвах, че няма никакъв смисъл да се напъвам, защото така ми е писано. Вървях си по улицата и си представях как ще се снимам в киното. Чувала съм подмятания: "Тя, Катето, не е учила за актриса, тя е проста манекенка”. Не съм им обръщала внимание, нито съм се обиждала, защото завършването на ВИТИЗ не предпазва от бездарие. Кучетата си лаят, керванът си върви, всяка година снимах по два-три филма, пък да говорят каквото щат.

Много обичам да си фантазирам. Помня един път, да съм била на осемнайсет или деветнайсет години, как вървя по "Раковски” и си представям, че звучи прекрасна музика, а аз крача и плача, като финал на някакъв страхотен филм. Край мен цъфтяха липи, ухаеше на лято, беше незабравима сцена. И след много години, ако щете, вярвайте, точно това ми се случи! Дежавю! Играехме с Пламен Сираков в една продукция и имаше точно същия кадър: камерата беше откъм "Александър Невски”, а аз вървях по "Раковски” – невероятна оживяла фантазия! Затова, когато Стойчо ми каза, че са избрали мен за "Оркестъра”, едновременно много се зарадвах и го приех като нещо закономерно, очаквано и напълно естествено.

Книгата може да откриете тук. 

Откъс от "Уловеното време" на Тарковски пък, може да прочетете тук.

бюлетин

още смарт