Андрей Тарковски: „Изкуството възниква там, където има неутолима тъга“

Ексклузивен откъс от книгата "Уловеното време".

Вече държим в ръцете си “Уловеното време” на Андрей Тарковски - един от най-значимите режисьори в киното. Книгата е неговата изповед ─ разказ за живота му в изкуството, за "Иваново Детство“, "Андрей Рубльов“, "Соларис“, "Сталкер“, "Носталгия“, "Жертвоприношение“, превърнали се отдавна в неделима част от световната култура. Четем ексклузивен откъс:

Веднага трябва да спомена един проблем, свързан със спецификата на киноизкуството. Защо съществува изкуството? На кого му трябва? И въобще то трябва ли някому? Тези въпроси си задава не само поетът, но и този, който възприема изкуството, или както казват днес, го "потребява“, като разкриват взаимодействията, в които, за съжаление, изкуството встъпи с аудиторията през ХХ век.
Мнозина си задават този въпрос и всеки, свързан с изкуството, има свой собствен отговор. Както казваше Блок, "поетът създава хармония от хаоса…“. Пушкин дарява поета със способности на пророк… Всеки художник има собствени закони, които въобще не са задължителни за някой друг.

Във всеки случай много ясно е, че целта на всяко изкуство, ако то не е предназначено за "потребителя“, ако не е стока за продан, е да обясни на себе си и на тези около него защо е жив човекът, какъв е смисълът на неговото съществуване. Дори не да обясни, а само да зададе този въпрос.

Като започвам с тези най-общи мисли, струва си да кажа, че категоричната функционалност на изкуството е в идеята за познанието, в която формата за въздействие се изразява като потресение, като катарзис.

От мига, в който Ева изяла ябълката от дървото на познанието, човечеството е било обречено на безкраен стремеж към истината.
Първото нещо, което разбрали Адам и Ева, е, че са голи. И се засрамили. А се засрамили, защото са разбрали, и техният път започва с радостта да се опознаят един друг. И това е било онова начало, което няма край. Можем да разберем драмата на душата, току-що излязла от състоянието на благодушно незнание и хвърлена
в земните пространства – враждебни и необясними.

"С пот на лицето си ще ядеш хляба си…“

И излиза, че човекът – този "венец на природата“ – се е появил на Земята, за да познае защо се е появил. Или е бил изпратен. А през човека Създателят познава себе си. Прието е този път да се нарича еволюция, път, съпроводен от мъчителния процес за човека, който познава себе си.

В известен смисъл индивидът всеки път наново опознава и същността на живота, и себе си, и целите си. Разбира се, човек използва цялата сума на натрупаното от човечеството знание, но все пак опитът от етичното, нравственото самопознание е единствената цел на живота на всеки и всеки наново субективно я преживява. Човек отново и отново се съпоставя със света, като изпитва мъчителна жажда за знания и за съвпадане с недостижимия за него идеал, който той схваща като интуитивно усещано начало. Вечният извор на неудовлетворението и на страданията на човека е в невъзможността на това съвпадане, в недостатъчността на неговото собствено "Аз“.
Така че изкуството, както и науката са начини да се усвои светът, средство за опознаването му по пътя на човека към т.нар. абсолютна истина.

Но тук приключва сходството между тези две форми на реализиране на творящия човешки дух, в което, смея да го твърдя, творчеството не е откритие, а съзидание.

Сега е много по-важно да подчертаем по-нататъшното разделяне, принципната разлика между тези две форми на познание: научното и естетическото.

С изкуството човек си присвоява действителността като субективно преживяване. В науката знанието на човека за света върви по стъпалата на безкрайна стълба, като постоянно сменя все нови и нови знания за него – често това са открития, които в името на отделни обективни истини се отхвърлят едно друго. Докато художественото откритие възниква всеки път като нов и уникален образ на света, като йероглиф на абсолютната истина. То е откровение, мигновено и страстно желание за интуитивно познание на всички закономерности на света, на неговата красота и безобразие, на неговата човечност и жестокост, на неговата безкрайност и ограниченост. Творецът ги изразява, като създава художествен образ, с него по особен начин улавя абсолюта. С образа се запазва усещането за безкрайното: то е изразено посредством ограничаването, духовното през материалното, безкрайното се постига
чрез рамките на осъзнаваното.

Може да се каже, че изкуството въобще е символ, тъй като е свързано с онази абсолютна духовна истина, която за нас е скрита в позитивистката прагматична практика.

Ако, за да се включи в една или друга научна система, човек трябва да призове логичното си мислене, трябва да реализира процеса на разбиране и като основа за този процес да има определено образование, изкуството засяга всички, като се надява, че ще направи впечатление, че ще го почувстват най-вече защото то предизвиква емоционален потрес, и ще бъде прието, ще покори човека не с някакви неоспорими доводи на разума, а с духовната енергия, която художникът е вложил в него. И вместо образователна основа в позитивисткия смисъл то изисква известно духовно напрежение.

Изкуството възниква и се утвърждава там, където съществува вечната и неутолима тъга по духовността, по идеала, която сбира хората с изкуството. Лъжовен е пътят, по който се е устремило съвременното изкуство, отказало се да търси смисъла на живота заради утвърждаването на ценната за себе си личност. Т.нар. творчество изглежда някакво странно занимание на подозрителни личности, които легитимират самодостатъчната стойност на нечия персонифицирана постъпка. Просто като проява на свободна воля. Но творчеството не е, за да се докаже една личност, то служи на друга, обща и висша идея. Художникът винаги е слуга, който опитва да плати за дарованието, дадено му като чудо! Но съвременният човек не иска никакви жертви, макар че жертвата само изразява истинския смисъл. А ние постепенно го забравяме, като закономерно губим и усещането за предназначението си като човеци.

Когато говоря за стремежа към прекрасното, че идеалното е целта, към която се стреми изкуството, и че то израства върху мечтата за него, аз въобще не твърдя, че то трябва да страни от земната "нечистотия“. Напротив! Художественият образ винаги е алегория, т.е. замяна на едно с друго. На по-голямото с по-малко. Като разказва за живото, художникът оперира с мъртвото, когато говори за безкрайното, предлага крайното. Замяна! Не може да се материализира безкрайното, може да се създаде илюзия за него, ОБРАЗ!
Ужасното винаги се съдържа в прекрасното, както и прекрасното в ужасното. Животът е замесен с маята на това, стигащо до абсурд, противоречие, което се проявява в изкуството само в хармонично и драматично единство. Образът позволява да се усети това единство, където всичко е заедно и се прелива едно в друго. Можем да говорим за идеята на образа, да описваме с думи същността му. Но описанието никога няма да е равностойно. Образът може да се създаде и да се усети. Да се приеме или да се отхвърли. Но не и да бъде разбран като менталния смисъл на това действие. Не може да се изрази с думи идеята за безкрайното. Но изкуството предлага тази възможност, то прави безкрайното осезаемо. Абсолютното може да се разбере само с вяра и с творчество.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт