Поезията на мълчаливия моряк

Има поезия, която е непреходна и действа като дълго взиране в морето. Ти го гледаш, то те гледа. Сякаш си мълчите, но всъщност си споделяте най-интимното и най-болното. Сближавате се, пазите тайните си и се обичате завинаги. Всяка дума на Христо Фотев действа така. В поезията му задимените барове отвеждат до Лисабон, тъгите се скитат свободно в уюта на бургаските улици, красотата е непоносимо вълнуваща и нежна и сините вълни прегръщат само истински живите. Там, в тази малка бутилка с поетични писма, пясък и вълни… там щастие има. Съществува. Не е измислица. Както и самото море. Огромно, притихнало, готово да слуша и лично. Лично като думите на Фотев.

Днес си спомняме за Христо Фотев - моряк на риболовен кораб,  мълчалив и деликатен мечтател, момче, което вижда красотата в морето, любовта и по пясъка на скалите.

 Колко си хубава

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Морето само живите обича

Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

Сън в Лисабон

Сънувах - как вървях във своя сън.

(Не падах аз и не летях), как крачех

през своя сън - внезапен и подобен

на някакъв огромен нощен град -

например - Лисабон... аз бях свободен,

и в тялото си бях - и в тоя въздух

с привкус на тропик - близък океан,

и в залез - по-величествен от айсберг.

Крайбрежен булевард... Да - в Лисабон!

Град, в който аз не съм бил в моя странен

живот на сън в Истанбул - сън в Бургас...

на сън - в самия сън тук в град Созопол...

...Тринайсти февруари... Нощ.

Тук в малък бар -

(бивш дом на мой приятел) стар приятел -

подарък от самия Бог... Стоеше Той

на стола си срещу ми - автентичен

като създаден в тоя миг - аз се усмихнах,

аз не сънувах. Буден бях - усещах,

че се докосвам до това прекрасно,

спасително, неизразимо нещо, което

съществува над живота и над съня -

единственото нещо, по-точно

истинската майка на нещата -

родилния й вик - дъга от болка

и тържество... Тук в тоя нощен бар

аз бях щастлив, бях буден, бях Достоен

за Лисабон...

Измислица ли е морето?

Измислица ли е морето?

И щастието ли? Не вярвайте!

Не вярвайте на капитаните,

които го продадоха!

Не вярвайте и на проститутките

които го забравиха!

Не вярвайте и на поетите

които го изгубиха!

Не е измислица морето

и щастието съществува!

Достатъчно е да се вслушате

във тишината на сърцето си.

Достатъчно е да протегнете

ръката си, да се усмихнете

на някого и да му върнете

отнетото от капитаните

и проститутките-

о, мъничко

от вярата си във дърветата,

във най-щастливите предчувствия,

във поздравите на другарите,

във делниците и светкавично

вий ще намерите морето...

Най-синьото и най-лъчистото

ще се усмихне във очите ви.

И портокаловото слънце

ще ви замести капитанската

фуражка, капитане мой!

Здравейте, капитане мой!

Не е измислица морето

и щастието съществува!

А повече за едно друго морско момче, Никос Казандзакис, може да прочетете тук.