Анна с двойно "н"

Разказ на Димана Йорданова.

- И откога се чувствате така? - попита терапевтът.

- Как? - стрелна го с очи Борис - как се чувствам?

- Ами, Вие по-добре би трябвало да знаете...

- Като изгубил нещо, без да знам какво?

- Да кажем.

- Или без да знам дали наистина съм го изгубил?

- И така става.

- И така става - повтори Борис и се втренчи в прозореца на кабинета.

Дните минаваха под зверската диктатура на безсмислието. В стаята се търкаляха главно две неща - празни бутилки и пълни пепелници. Борис изглеждаше спокоен, дори ведър, двата кучешки зъба в горната част на устата му го караха да прилича на куче, на послушно куче, което сутрин те буди, ближейки те радостно по лицето.

Анна не биваше да го изоставя. 

Надигна се от леглото, в което цял ден се бе търкалял, затътри крака към кухнята, извади бутилка уиски от шкафа и отпи една голяма глътка от нея. Попита се дали това ще помогне. После се престори, че то винаги помага. 

Оставаха му 3 часа до срещата с психотерапевта. Достатъчно време, за да се напие. Да избяга. Борис изпитваше непреодолмото желание да бяга. От мига, в който се роди. Да настъпи здраво подметките, да тича с все сила, да надбяга себе си. В главата му не спираха да се въртят думите, които така и не й каза...

"Анна, не знам за кой път си наливам в чашата. Баналната, добре позната история - изоствавеният, а в ръката му - чаша алкохол. Смешен съм. Закъсал, нищожен. Цял живот се борих никога да не изглеждам по този начин, а сега стоя, наливам се с гаден алкохол и се опитвам отчаяно да запълня дупката, която ми остави в гърдите."

- Възможно да е бърн аут - каза тихо терапевтът. - Колко често получавате такива халюцинации?

- Халюцинации? - подскочи Борис - това не са халюцинации, това е животът ми!

- Да, добре, успокойте се, легнете обратно на дивана и ми разкажете къде се запознахте с това момиче ... Ана?

- Анна. Името й е Анна. С двойно "н".

Срещнаха се за пръв път в коридора на болницата. Две жени летяха върху носилките, разминаха се бързо, раздвижиха сгъстения въздух, разредиха го. После плач, плач, плач. Първо едното бебе, после другото. Още утаени из онази странна меланхолия в очите на майките си, уплашени като тях, уплашени като всички. Няма да се срещнат отново.  

- Борис - каза майка му - ще го кръстим Борис.

- Анна - каза майка й - Нали разбрахте: с двойно "н"?

- Тук пуши ли се, доктор Стоилков?

- Ако пациентът има нужда, пуши се.

- Мисля си за всичко, дори за първия път, когато можехме да се скараме - каза кротко Борис, стана от дивана и извади пакет цигари от джоба на якето - Аз щях да й се извинявам постоянно, а тя да се изнервя още повече на тази моя слабост. - Той издиша шумно дима от цигарата и се усмихна на онова, което току-що бе казал. - Щеше да крещи: "Престани да се извиняваш, Борис, светът не се върти около теб, не схващаш ли!?" Театрална, ръкомахаща, с почти изхвръкнали зеници. Моята Анна. Тогава щях да се приближавам до нея, да вземам лицето й в шепи, а лицето ѝ да бъде като гумена играчка, и тогава ... какво повече искате да Ви кажа?

- Мисля, че е добре да направим още няколко теста - изсумтя терапевтът. - Имам съмнения...

- Какви съмнения, докторе? Че съм луд ли? - изсмя се Борис.

- Предпочитам да не използвам тази дума.

- Каква суета е да мислите, че знаете какво прави с хората любовта? 

- Не искам да съм груб, но вече час и половина ми говорите за някакво момиче, което сте "срещнал" докато сте се раждал... или, извинете ме, това е... 

- Непоправимо?

- Има медикаменти...

- Неслученото как се поправя? 

"Разделяме ли се, Анна?" - ще попитам. Ти няма да кажеш "да". После ще ми оставиш на масата ключа от апартамента, ще излезеш през вратата, без да се обръщаш, после ще те гледам дълго през прозореца как се отдалечаваш, после... 

 

- Измислих всичко, за да ми дадете болничен.

- Сега пък болничен!

- Виждате ли тези ситни бръчки около очите ми?

- Доколкото ми позволява разстоянието...

- А тези другите, около устните ми виждате ли ги? А знаете ли от кого са ми?

- От Ана, предполгам? - отговори отегчено терапевтът

- Не. Грешите. Анна й е името. Не го запомнихте. С двойно "н".

- Да, вижте, извинете, но ме чака следващ пациент.

  

Борис светкавично облече якето си и отвори вратата на кабинета, когато зад гърба си чу гласа на терапевта:

- Ана Веселинова, моля заповядайте.

Сблъскаха се. Борис се втренчи в лицето ѝ: 

 

- Къде беше?

- Моля?- стресна се момичето - Аз ли? През цялото време бях тук. - посочи пейката в коридора. - А Вие кой сте?

- Аз съм Борис - подаде ѝ ръка - А ти си Анна?

- Ана съм - усмихна се.

- С двойно "н"?

- Защо пък двойно, едно не стига ли? - засмя се тя и го избута от вратата, за да влезе.

- Не стига - хладно каза той и се отправи към изхода на сградата.

Улицата се бе свечерила. Борис спря, закопча догоре ципа на якето си, бръкна в джоба и извади пакет цигари. Запали една, вдиша дълбоко дима й, после рязко го върна обратно навън. Тръгна умислен, постепенно се разля в светлината, смеси се с кехлибареното на уличната лампа, и изчезна завинаги.

***

Той стоеше в стаята си и припряно подреждаше някакви листове хартия.

- Стоилков, нося ти нещо - каза сестрата.

- О, Веселинова, тъкмо за теб си мислех! Днес имах много пациенти, знаеш ли?

- Не се съмнявам - вяло му отвърна Ана.

- Какво ми носиш този път, сигурно някое ново лекарство?

- Не ти е работа да питаш ново ли е, а да го изпиеш!

- Добре, добре, само искам да ми кажеш името му, да си го запиша.

- *INVEGA.

- Ин... какво?

- INVEGA. С едно "н" - засмя се сестрата, остави хапчето до леглото и с грацията на балерина от "Лебедово езеро" излезе от стаята.

*INVEGA съдържа активното вещество палиперидон, което принадлежи към групата на антипсихотичните лекарства и се използва за лечение на шизофрения при възрастни.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт