Не ме докосвай, само ме докосни

“Не ме докосвай” на румънската режисьорка Адина Пинтилие е филмът, отличен със “Златна мечка” на Берлинале 2018, но е и филмът, който успява да притесни и озадачи зрителите. Някои извръщат поглед, други се опитват да останат на прожекцията до края, трети се изнизват тихо и излизат от залата, но има и такива, които изпитват истинска наслада и гледат екрана с широко отворени очи, сърце и кожа. Защото “Не ме докосвай” докосва навсякъде...

Фотографският и нежен филм се настанява на големия екран, за да ни разкаже собствената ни приказка за днешната безчувственост, в която така дълбоко сме се настанили, че не можем да прозрем отвъд решетките й. Лаура Бенсън блестящо влиза в образа на близо 50 годишна жена, която (не)успешно съжителства със собствените си демони. Тялото й все още изглежда привлекателно, но то, клетото, не си спомня как да обича и как да бъде обичано. Служи за затвор на една объркана душа. Образът на Лаура е меланхоличен, обезпокояващ, малко сив и много тъжен. Тъжен, защото личността й е оплетена в оковите на страха. Душата й копнее за докосване, нежност и голота, но умът й блокира желанията като ги мята с всичка сила в огромната стена на парализиращия страх от интимност. А днес всички живеем с него. И именно заради това филмът на Пинтилие е гениален. Деликатно и с финес забива пръст в голямата ни обща рана, изхлузва дрехите ни и ни кара да се втренчим в чуждото тяло, да пожелаем да докоснем лицето на другия, а през него и душата. Докато гледах филма ме уплаши само едно. И то далеч не беше голотата, зърната, телесните сокове, мастурбацията, мъжът в жартиери или садо мазо сцените. Не. Уплаши ме само мигът, в който внезапно осъзнах, че се намирам в свят, в който не докосваме лицата си. И с това Пинтилие ме удари право в гърдите, докато не изкара силен стон от дълбините на душата ми… 

Днес да се докосваме по лицата е сякаш висша форма на интимност и любов. Консумираме се лесно и бързо, използваме дланите и пръстите си като инструмент на удоволствие, но не и като изява на нежност, красота и любов. Емпатията е дълбоко заровена в задните ни джобове или небрежно зарязана на нощното шкафче. В себе си често носим страст и желание, грижим се за егото и либидото, но чисто човешкото е някъде другаде. За него все няма време. Пинтилие поне за малко бръква с камерата си в задните ни джобове и се опитва да ни припомни, че имаме нужда само и единствено от едно. Докосване, докосване и само докосване.

Асимилирането на филма отнема време, защото дясната част от мозъка ни е по-бавна. Именно тя съхранява емоциите, но това няма значение, защото някои послания влизат в съзнанието директно. Едва ли има зрител на тази клета земя, който да не може да открие къс от себе си у персонажите. Защото преди да бъдем бизнесмени, лидери, успешни хора, преподаватели и банкери, всички ние сме голи. И носим на гърба си кожи, зажаднели за нечия чужда ръка. “Не ме докосвай” винаги ще носи у себе си и безмълвното “но, моля те, докосни ме”. Вглеждането на забавен каданс и прегръщането в едър план ще спасят света. А не красотата, както ни казваше Достоевски. Но не е ли сливането на две тела красиво? Пък макар и те да са осакатени, криви и несъвършени?

Пинтилие решава да създаде филма, когато е почти на 20 години. Тогава си мисли, че знае всичко за интимността и човешките взаимоотношения, но с напредване на процеса си дава сметка, че далеч не е детайлно запозната със света на взаимността, сливането на телата и разголването. Буквалното, а през него и преносното. Режисьорката никога не прави класически кастинг, а търси съмишленици. Такива, които да повярват в идеята, че голото човешко тяло е изкуство. С всичките му изкривявания, гърбици, несъвършенства. Такова е, каквото е. И това го прави красиво и съвършено по собствен начин. Сред съмишлениците са българските актьори Ирмена Чичикова и Георги Налджиев. За музиката във филма е отговорен Иво Паунов, а ко-продуцент е продуцентска къща “Агитпроп” и Мартичка Божилова. Всички те заедно създават “бавен” филм, в който цветовете са светли и носят усещане за клинична стерилност. 

Тишината на моменти е оглушителна до степен, в която да чуеш дишането на човека, настанил се на седалката до теб. И да дишате заедно. Докато от големия екран тихо се борят с демоните си, а с тяхна помощ и ти комуникираш със своите и пропадаш в най-тъмните стаи на ума си. Трябва да се отличи и майсторската работа на оператора Джордже Чипер-Лилемарк, който допринася за това съвременният румънски експериментален шедьовър да изглежда като изтънчена интимна фотография, която те е страх да докоснеш.

Страх те е, защото е така нежна и крехка, че има опасност да я развалиш, нараниш или счупиш. Не се ли страхуваме и ние от това? Ако не се докосваме по забранени места като лицето, дланите и раменете, всичко е безопасно. Доставяме си удоволствия и се консумираме, без изобщо да влизаме вътре. Дълбоко навътре. И да се погледнем такива, каквито сме. Без багаж и без дрехи. И в тази притча за уплаха ни е стаена цялата трагедия на филма. Претендираме, че се гнусим от голотата, мастурбацията, зърната, веригите и течащите лиги, но всъщност се смущаваме от себе си. Източникът на погнусата не е на големия екран, а е скрита зад очите, които го гледат.

“Не ме докосвай” е модерен експериментален шедьовър, който няма жанр и е отвъд всяка категория. Филмът е отчаяно напомняне за това как може да изглежда любовта към човека, редом с това е и мощен зов за интимност. Кинематографска съвременна приказка за всичко хубаво, което сме на път да изгубим...