Ние, непохватните

“Две ръчички бог ми даде - да се чеша изотзаде.” Чувах тези мили думи от родната си майка всеки път, когато непохватността ми се проявяваше. Голе-долу през ден. Абе направо всеки ден - аз всеки ден и във всичко си бях абсолютно с две вързани ръце. С каквото и да се захванех, то все някак се раздвижваше в ръцете ми и започваше да си води свой собствен живот, на който аз безсмислено се съпротивлявах. 

Един път исках да изненадам нашите, като ги посрещна със сложена маса за вечеря. И докато подреждах чиниите, закачих покривката с… мартеницата си (още я помня - огромна червено-бяла глава на котка с дълги и остри мустаци). Платът необяснимо как за секунди се оплете около безопасната игла и щом направих една крачка, се свлече драматично на земята. С все посудата и една купа зелена салата, чиито мазни листенца събирах един час от земята. Всичко това постигнах само с едната мартеничка!

С един бенгалски огън пък друг път почти подпалих къщата. Нещо не се запалваше, та реших да го подложа на атака със свещ, а тя, гадината, така се възпламени, че металната клечица светна като факел. В резултат на това пердето се оказа възпламенено. Добре, че баща ми си беше у нас да го загаси, но пък майка ми, която разбра за случката от твърде щадящия му разказ, след онова за двете ръчички, с които се почесвам, каза още оттук нататък винаги да я викам тя да прави нещата вместо мен. Защото съм била “разтури колиба”, така каза.

В годините на пубертета вече съвсем осъзнато разбрах, че в тоя живот явно ще съм от нескопосаните. Тъпите недоразумения и нелепи случки ме преследваха навсякъде. Все така ставаше, че колкото и по-рано да тръгна за училище, закъснявах за сутрешната ведрина (през 80-те така й викахме на задължителната утринна гимнастика в двора на училището преди часовете). Лекичко се изсулвах откъм входа на двора, за да се присъединя към активно размахващите ръце и крака съученици и точно, когато бях сигурна, че учителката по физическо не ме е забелязала, чувах от микрофона “Ииии да кажем добро утро на Мария Касимовааааа, която и днес закъсня!”. 

Не знам как така стана, но в час по физическо един път избягах петдесетте метра с нетипична за физическите ми данни скорост. Същата тая учителка остана не по-малко изненадана и реши, че досега в мое лице е пропуснала спортна надежда, така че в края на часа ме изпрати на градско състезание по лека атлетика. Мен! По атлетика! Разбира се, отидох с тихата надежда, че явно не съм пълна спортна бездарница, за да съм чак на градско състезание и че след като съм била бърза на училищната писта, на по-престижната също мога да бъда. Уви, не бях. За секунди се оказах подмината от цялата орда състезатели и до финалната линия докретах безнадеждно последна. Толкова последна, че като пристигнах, бяха раздали медалите.Така спортната ми кариера приключи още преди да е започнала. Каръкът обаче продължи. 

Аз си останах тази, на която все ще дадат най-гадното домашно, най-трудния тест, най-дългото и сложно стихотворение за учене наизуст. Тази, дето ще й отредят място на единствения счупен чин в стаята, за да се изтресе на пода с цялото чупливо самочувствие на един пубер и от унижение да реве три дни след това. Тази, на която ще й се разлее мастилото на химикалката в чантата и ще омаже в синьо всичките й тетрадки, които после ще трябва да изписва наново. Тази, която и солети да гризе, ще си направи лекета на всички блузи. Тази, която учителите винаги вдигат на дъската в онзи един ден в годината, когато не е учила или когато те самите са в най-лошото си настроение. 

Мисля, че точно тогава, по време на гимназиалните си години, започнах да разбирам, че това с лошия късмет всъщност е най-големият ми късмет. Стига всеки път, когато го усетя да се случва, да спазвам едно много важно правило - да се смея! И да ви кажа честно, това се оказа основен ключ не само към по-добрия живот, но и към по-спокойната, по-симпатична, и в крайна сметка по-щастлива мене си. 

Момчето, по което отчайващо си бях паднала като тийнейджър, не ми обръщаше внимание. Признах му чувствата си в едно писмо (по пощата, с плик и марки, като за онова време), изпратено в средата на юни. Той никога не ми отговори, а на първия общ купон есента ме извика встрани, за да ми каже от висотата на отхвърлящ, че от него към мен нямало химия. А пък аз, понеже вече бях ревала по случая цяло лято, на есен гледах на него с насмешка. И сега го виждам онова момче как стои изправено като родоския колос, гледа извън мен и с отработен глас и кино драматизъм обяснява онова за химията. Пък аз повтарям в несвяст “няма проблем, разбира се, няма проблем, да”, за да не прихна. И ето ти го доказателството, че смехът преборва всичко - след като не избухнах в сълзи, обектът на моминските ми страсти толкова се смути, че… ме покани да излезем. Седмица по-късно вече официално бяхме гаджета - статут, който удържахме цели четири години. С все химията, дето уж я нямаше… 

През “късата клечка” и смеха станах и студентка. Балът не ми достигна за редовно обучение и аха да ревна, че ще съм задочник със семейните и трийсетгодишните (тогава те ми се струваха синодални старци), и се разсмях. В крайна сметка точно в задочната форма на обучение се запознах с най-яките хора, някои от които и до днес са ми приятели. Пак заради този “карък” трябваше и да работя, което пък скоро ми достави сладкия вкус от лично спечелените пари. По време на студенството продължих да съм си все така - на мен се падаха най-гадните въпроси на изпит, върху ми се изливаше принципното преподавателско недоволство, все мен подозираха, че съм преписала, докато давах на другите да преписват, все аз имах проблеми да си заверя книжката, все за мен по време на сесия не се намираше място в библиотеката. 

Тогава разбрах и че за да оцелявам, не трябва да се отказвам. 

Упоритостта, която често в моята практика граничи с инат, ми помогна да разбера, че и най-лошият късмет се преборба с работа. Е, има си негативи. Като например този, че докато други разтварят ръце, за да им се стоварят благата в шепи, аз дори не мога да ги скръстя. Но пък веднъж разбереш ли, че ключът към личния ти успех е в безжалостното  бачкане, си едни гърди напред, Намерил начина - много други никога не го намират, дори и галениците на съдбата.

Като се връщам назад във времето, мога да класифицирам тъпите стечения на обстоятелствата в живота си в две категории - сериозни и по-редки и несериозни, но ежедневни. Първите принципно определяме като проблеми, но аз предпочитам да ги наричам задачи. Така ми е по-лесно да не ги драматизирам и в крайна сметка да стигна до оня момент с иронията. Вторите обаче са ми любими. Те са онези мънички паразитчета, от които зверски те засърбява точно когато най-малко очакваш. Те са локвата, в която ненадейно ще цопнеш с официална рокля и на висок ток. Те са опашката, на която ще се наредиш, а тя мигом ще се превърне в най-бавно движещата се. А когато се преместиш на уж по-бързата, тя на свой ред ще се затлачи. Те са онези десет стотинки, които няма да ти стигнат на касата в магазина и кариерката няма да ти опрости. Те са леко омачканият билет за градски транспорт, който и да перфорираш, контролата няма да ти признае. Те са супата с косъм, пилешката курешка, лепната за ревера на сакото ти, магданозът между зъбите, те са обелената кожа на тока на най-скъпите ти обувки, скъсаният чорапогащник преди презентация, петното от доматен сос на бялата риза, заседналият асансьор, забравеният за кой ли път в офиса телефон, изгубеният ключ, задръстването, заради което пак ще вземеш детето от градина последно.

В малките ежедневни безкъсметия има много чар. Защото всъщност не са ли това моментите, в които съдбата ни се усмихва зад ъгъла и ни напомня да го караме по-леко? Забелязали ли сте, че точно тези пълни нелепици се случват само на цветните хора? На тези, дето колкото и да се стараят да се напъхват в удобните обществени калъпи, все от тях ще остава да стърчи някое прищипано шарено парцалче. Хората, които живеят в карикатурата на своя живот, разбират смисъла на клоунадата. Те дават образ на смешното, родено от разминаването на очакванията с реалността. На тях се дължи световния баланс между драматично и комично. А без него щяхме да сме просто едни изсулени зомбита, приемащи света като естествено място за повсеместно и постоянно страдание. 

Баба, която често цитирам, един път ми каза, че съм “карък човек”. Причините да стигне до този извод бяха много, но капката преля, когато се спънах, докато носех огромната, красива, домашно приготвена бабина погача за едно кръщене и се приземих барабар с нея в най-калната част на градината. Неспасяемо беше - целият ритуален хляб джвакаше, а аз - с черните, мокри колена на белия, официален чорапогащник - стърчах съсипана от чувство за вина в същата тая локва и не исках за нищо на света да се мръдна оттам. Та тогава баба (след като съвсем откровено изпсува под носа си, ама това го разшифровах години по-късно) приближи, взе от ръцете ми калната питка и рече:

“Карък човек ще си ти, баба. И хляб да понесеш нанякъде, ще развеселяваш хората. Така че смей се отсега, че да не ти е тежко после.”

И ето така, вече четиресет години се смея от сърце. Всеки ден, на себе си. Днес например, докато се опитвах да направя един съвсем елементарен йога комплекс за начинаещи от ютюб, така усърдно си заметнах крака назад, че с един почти професионален конски къч отвях старата любима китайска ваза на свекърва ми. Докато главата ми висеше отпусната между подпрените ми на земята ръце, я съзрях как излита, напуска орбитата, в която някак имаше надежда да я хвана, и се строполява на дървения под. Честно казано, в първия момент не ми беше никак смешно. Но във втория си представих, че във въпросната порцеланова антика се съхранява прахът на някой китайски мандарин, чийто дух най-после съм освободила, и… смешната история започна сама да се пише в главата ми. Довечера ми предстои да я разкажа и пред публика. Само така се надявам да омилостивя свекървиния гняв при вида на десетките порцеланови парченца, грижливо складирани в найлонов плик. Всъщност може пък и да ме разбере - нали точно вчера и точно тя изпусна прахосмукачката по стълбите! И след като я остави да подскача като плажна топка от ръб на ръб и прашната й торбичка катапултира в облак от сивкав дим насред хола, се хвана за корема и десет минути се смя до преднапикаване. Както, между другото, и аз. 

Та изводът от текстa е да не забравяме, че непохватността може да бъде стратегия в живота. Стига да разберем, че такова нещо като лош късмет няма - това е просто смешно стечение на обстоятелствата. И второ, не по-малко важно - хората, с които избираме да бъдем, трябва да са от нашата порода. Не непременно да са същите каръци - просто да могат да се смеят до преднапикаване. Особено свекървите…