„Всеки има дълга да се отплати за онова, което му е било дадено още с рождението.“

Константин Константинов е елегантният прозаичен принц в българската литература на ХХ век, когото сякаш не успяхме да запомним през годините. По някаква причина учебниците по литература мълчат за него, пък светът на словото му е така изящен, деликатен, красив и честен…

На своята 75 годишнина Константин Константинов, който иначе избягва особено публични прояви, казва пред публиката:

"Опитах се да възвърна на живота, преобразено в по-хубаво, онова, което той ми бе дал. Успях ли, това другите ще кажат. Човек иде на тоя свят, за да остави нещо от себе си, материално или духовно – все едно: да бъде майстор обущар или да посади едно дръвче, да разказва хубави приказки или да прави мостове, или най-сетне, ако няма нищо друго, да остави спомена за един добър човек. Всеки има дълга да се отплати за онова, което му е било дадено още с рождението. [...] И ако човек е изпълнил, според силите си, тоя дълг, в това няма нищо необикновено, то не е никаква особена заслуга, то е толкова редно, както и да има чисто чело.“

И такава е и литературата му. С чисто чело. Думите, които описват Константин като личност са дълг, чест, достойнство, отговорност. Всяка негова книга е чиста и оголена. Непоносимо красива и безкрайно елегантна. Това, което отличава писателя от всички останали автори в онова време, е дискретността и нотката на изтънченост. В творчеството му лесно могат да се усетят Франция и Русия. Писателят се учи от френската и руската школа, но всъщност гениалността на творенията му е стаена в това, че развива сюжетите и персонажите си с европейския тежък размах, но облича всеки ред в красивия и богат български език. Оформяйки нашата литература по образеца на своите френски и руски учители, Константин се превръща в един истински европеец с българско съзнание и българин с европейско съзнание. Пише критика, приказки, разкази и повести, но изключително големи заслуги има и с преводаческата си дейност. Благодарение на ума и таланта му у нас се появяват шедьоврите на Пушкин, Гогол, Толстой, Флобер, Ролан, Антоан дьо Сент - Екзюпери… Често отказва книги за превод, защото онова, което не желае да прави, е компромис с литературата си. Докосва само и единствено езикът на най-големите. На неговите учители.

Съвсем скоро на пазара се появи красиво ново издание, което между луксозните си твърди корици събира най-доброто от елегантната вселена на Константин Константинов. Целта на сборника е да преоткрие автора като белетрист и да покаже на читателя как стилът, умът и душата се развиват с времето. Творбите са подредени хронологично и вървят по пътя от 1911 г. до 1940 г. Малко са авторите, които биха могли така изящно да говорят за пътуването - било то пространствено, житейско, духовно, емоционално. В първите страници за сгушени петте му малки приказки. Разказ в 5 фрагмента. Всеки един от които поетична проза, картинност и музика... В целия сборник звучи потракването на стар ръждив влак, влюбените се целуват по очите и си пишат писма, проститутките са нежни и крехки създания и в света има място само за елегантност, нежност, откровеност и чувства. 

И за да можем да се докоснем максимално близко до личността Константин, в тома са събрани и няколко кратки мига на спомени. Няколко листа, в които от миналото изплуват истинските щрихи на българина с европейска съвест.

"Константин Константинов обичаше хората. Никога не обиждаше. Ако го засегнеш, ще поклати глава, леко ще избледнее. Не обичаше да влиза в разпри, отбягваше дрязгите, стремеше се да изглажда недоразуменията. Уважаваше опонентите си.”
КИРИЛ ГРИВЕК

"Слабо податлив на непосредствено общуване, той пристъпваше към света със своя идеализирана представа, която не намира покритие и се стопява още при първия допир с реалността. Поради това досегът с хората много често го изпълваше с неудовлетвореност и мъчителни емоционални претоварвания, в повечето случаи лишени от достатъчно основание – правеше го сърдит и раздразнителен човек. За да се освободи като творец от тези душевни задръжки, необходими му бяха вътрешни опори и някаква радост от съществуванието. И той ги потърси там, където ги бяха търсили и други романтици преди него – в едно изместване от конкретната реалност дори когато нямаше социални разногласия с нея, в една друга реалност, извисена от спомена и от историческата легенда на миналото.“

БОРИС ДЕЛЧЕВ 

"Беше почти висок, строен; някога рус, а по-късно вече винаги гладко избръснато лице и глава; зеленикави очи, малко хлътнали, въздълъг нос. Ходеше изправен, с отмерени, почти маршови стъпки. Беше облечен винаги спретнато, чисто. Гласът му – приятен, ясен; не се смееше, а се усмихваше.”

ИЛИЯ ВОЛЕН 

И след последната страница в сборника, след като затворим задната корица...отново се питаме За какво идваме на този свят. И след всичко прочетено ни става ясно. Тук сме, за да живеем красиво. Или поне да се опитаме.