Aленият жанр

Тази книга е мислена цели петнайсет години, а опитите да бъде написана са минали през много етапи, включително през етап, на който е трябвало да обхваща близо две хиляди страници. Нетърпението на читателите все повече нараствало, защото междувременно авторът й е станал световно известен. Англичанинът Клайв Баркър се появява като писател на хорър разкази в средата на 90-те години, от разкази бързо минава към романи, като постепенно става и сценарист, режисьор, продуцент, та дори и актьор във филмови продукции по свои произведения. Сред многобройните му творби нищо не може да се сравнява по щастлива съдба с ранната новела “The Hellbound Heart” ("Обречени на ада“ в публикацията на български език). От нея израства цяла индустрия: десетина филма от поредицата “Hellraiser“, половин дузина книги, отделна поредица с комични истории, медийни и сувенирни продукти… "Аленото евангелие“ е всъщност втора част и финал на сюжетните посоки, зададени в новелата матрица от средата на 90-те години. Разказът за демона с глава, обкована с пирони, тук се пресича с друг вече станал известен герой от творчеството на Баркър: детективът-окултист Хари Д’Амур, главна фигура в романа “Everville“.

Жанрът на "Аленото евангелие“ може да бъде определен като демонична фантастика на ужаса (казано по-разбираемо, демоничен фентъзи хорър). Демонична, защото поне половината от героите са обитатели на Ада и три четвърти от действието протича на другия свят. Есхатологията на Баркър ни дава възможност да разберем едно от нещата, които го отличават сред множеството писатели: изключително силно и много, много картинно въображение. (Освен писател той е и добър художник, илюстратор на част от своите книги. Предполагам, че българските му поклонници биха се радвали да получат поне някоя между тях.) Особено впечатляваща е визията на Ада като урбанистично пространство, съградено по плановете на един свръх-архитект, Луцифер. Безспорно, както казва и текстът, той няма нищо общо с класическите представи на земни творци, дори ако те са гении като Данте.

Ужасът в книгата е безспорен и като всички представители на своя жанр романът има нужда от публика със специална нагласа на поносимост и любопитство към него. И все пак ужасът на Баркър е различен. Не защото липсва традиционната детайлно-натуралистична описателност на страшни сцени; няколко пъти прескачах по половин страница и гледах да не посягам към книгата преди лягане. Все пак липсва ефектът на потресно отвращение, защото авторът умее да пише "страхотии“, без да изгубва усещането, че прави литература, т.е. без да прекъсва класическата естетическа дистанция между въображение и изображение. Все пак е завършил английска филология в университета на Ливърпул и любимите му автори са били Уилям Блейк, Хърман Мелвил, Едгар По, Рей Бредбъри и Жан Кокто. Доброто литературно възпитание се вижда и в стремежа му да изгражда разпознаваеми и завършени характери на своите герои. В центъра стои необикновеното (бивше) ченге, понастоящем частен детектив Хари Д’Амур. (Нима не изглежда парадоксално, че главният герой на книга, в която се плискат вълни от кръв, е наречен Любов?) Всъщност всички хора в сюжета имат необикновени способности, не най-общо паранормални, а специализирано есхатологични, защото умеят да усещат и контактуват с другия свят. Баркър дори формулира чрез мислите на сляпата Норма идеята какво огромно богатство от знания биха могли да получат живите хора, ако бяха готови да отворят съзнанието си за общуване с мъртвите. 

Освен фантастичен, романът има и приключенски характер. Той започва като криминално четиво, но след първата трета окончателно преминава към повествование, изградено по митологичния модел на приключението-търсене, известно като quest. Малката група Спасители пътува през Ада точно така, както сме виждали да пътуват безброй легендарни герои от Язон с аргонавтите до Индиана Джоунс. Искам да подчертая, че Клайв Баркър не е просто умел разказвач на ужаси. Той е писател с литературно възпитание и желание да прави литература по класически рецепти с похвати и продукти на своето време. Стивън Кинг видя в него бъдещето на хоръра.

В "Аленото евангелие“ обаче има нещо, което няма да срещнем в нито един от романите на вече-класика Кинг: иронично намигване към читателя, кодирано в дребни детайли или в стила на разказване. С него ужасът се отмества от пространството на буквалното преживяване и става в някаква степен условен, въпрос на желанието да бъдеш ужасéн. Този подход подсказва хорър от нов тип (неслучайно Баркър е автор на хорър комични истории) и може би в него наистина се крие бъдещето на този жанр.