Художествената критика и смехът на един малък Буда

Мария Касимова за бариерите, които изкуството у нас създава. Почти ненарочно.

Неотдавна писах очерк за художник. Постнах линк към него в социалната мрежа, след което няколко човека на свой ред го препубликуваха на стените си. Не беше кой знае какво фейсбук шестване, разбира се - с биографичен разказ за творец, особено когато е непознат, мъртъв от шейсет и седем години и с не особено скандален живот мрежата не се преобръща - не е като с паветата на Графа, от които всички разбираме. Направи ми впечатление, обаче, първият коментар под един от тези двайсет и няколко нароили се препубликувания. В него с хапливата ирония на краткия коментар очеркът беше определен като “това”, а харесалите го бяха отстреляни с реторичен въпрос дали наистина то им харесва. Впоследствие ставаше ясна и позицията на автора - текстът е лайфстайл, а така не се било пишело за изобразително изкуство… 

Стоп! Точно на това искам да обърна внимание!  

Коментарът не ме впечатли нито с езика, нито с иронията си, нито със заслуженото самочувствие на своя автор, който се оказа художник, есеист и “изследовател на визуалното” - като журналист, пишещ човек, а и като жена в полето на постоянния обществен диспут, аз съм гърмян заек ветеран и отдавна не се засягам лично от подобни реакции. Други неща бяха много по-важни тук обаче - изненадващото за мен неразбиране на жанра “очерк” и неговия смисъл, използването на понятието  “лайфстайл” (с което текстът дори няма общо) като генерално определение за нещо бляскаво, но изначално кухо, и най-важното - обидчивото, инатливо и готово за много езикови дързости опазване на “говоренето за изкуство” от всякакви хора не-изкуствоведи и не-художници, които не пишат за него професионално. Един вид, дръжте си лъскавите писалки за лековатите си текстове и оставете на нас, професионалистите, да се изказваме за творците, защото вие не знаете, не разбирате и нямате капацитет и за двете. 

И така, да поговорим сега за смисъла на изкуството. 

Ама не през философски трактати и цитиране на капацитети, а през умовете и сетивата си. Никак не омаловажавам научното говорене за изкуство - просто в този текст няма да се занимавам с него, а с огледалната му страна - делничното му потребяване и свързаните с него преживявания у обикновените хора естети, не изкуствоведи.

В този смисъл нека първо да се запитаме защо един човек, който не е нито писател, нито художник, нито музикант, иска да притежава една книга, картина или музикален албум. Най-логичният отговор е, защото тези произведения го карат да изпитва чувства. Изваждат го от обичайния ред на задействане на сетивата и му дават поле, в което те реагират на комплексни емоции, предизвикани по различен, непознат път.

Четеш нещо и така, докато си завит с одеало в леглото си, трепериш от страх, студ или надежда. Гледаш една картина и в сигурното спокойствие на дома си, някъде там между нюансите и линиите върху платното нещо непознато и необяснимо те разплаква. Слушаш музика и изпод подредените по някакъв ред ноти излизат душевни пътища, които те водят към отдавна неизпитвани чувства, припомнят ти свидни неща или пък те отправят в нови, космически светове. В твоя си космос - най-трудния за достигане. Да потребяваш изкуство е специфично състояние, което вероятно никой никога няма да може да опише напълно.

Защото самата му специфика е да е безгранично, да е свободно от определения или поне непрекъснато да се стреми да ги опровергава, да подлага на съмнение всичко познато, да го извежда от обичайното и да го поставя в различен контекст. Изкуството, ако се разглежда от позицията на здраво стъпилия на земята, материален и краен човек, е шизофренично. То използва бита, за да създава нематериална същност. Иска да види отвъд нещата и не се страхува да им разчовърка организмите. В това пътешествие човекът е самостоятелен и свободен - и като творец, и като потребител на изкуство. Какво ще изпита зависи само от неговия собствен опит, емоционалната му интелигентност и нагласа към света. На това възприятие може да се влияе, разбира се, както на всичко друго, в което човекът е действащо лице. Това влияние може да е вредно и манипулативно - по тази причина изкуството е едно от основните оръжия в политиката (всяка обемна политическа доктрина се стреми да си има свое изкуство, особено диктатурите). 

Но то може да бъде и полезно, каквато например би следвало да бъде художествената критика. Нейната цел е да открива нови гледни точки, да наблюдава процеси и да регистрира промените в тях, да описва исторически и методологично артефактите, като по този начин често ги прави разбираеми. Разбираеми в онзи смисъл, в който човешкото съзнание се опитва да си обясни света - чрез видимости, които се превръщат в кодове. Критиката, според мен, има трудната задача да се грижи за този цикъл - видимо-емоция-код за разбиране-друго видимо. Затова и ролята й е безценна, особено в съвременното изкуство, което може да се усети далеч по-пълноценно, ако е предшествано от известно образоване. 

Ииии… точно тук е препъни-камъкът! 

Критиката у нас, въпреки че е на командно дишане от доста години, се държи като претенциозна, остаряла аристократка, която не ще да има нищо общо с обикновения потребител на изкуство. Тя се е залостила в кулата на своята доброволна изолация и от време на време от малкото си прозорце хвърля по някой и друг камък връз разшумялата се човешка сбирщина долу. Стига ѝ просто да го чуе как тупва върху нечия глава, пардон, кратуна, за да извърти отегчено очни ябълки и доволно да потъне в изтъркания си плюшен халат. Някакви си там човеци, дето ще го обживяват това изкуство, не са й интересни. Те даже са ѝ досадни с техните въпроси за смисъла на творческия процес и произведението му, с непрофесионалната си лексика, с която се опитват да го опишат, с толкова обикновените си възприятия и възторзи. Критиката, която е наясно, че в образуването на смисъла на един художествен факт участва и неговият активен наблюдател (в превод на критически език - реципиент), всъщност изненадващо се гнуси от него. А когато се поинтересуваш защо, тя с премрежен поглед и половин уста ти оставя правото да продължаваш да дърдориш, не ѝ пречиш…

Като човек, който дълбоко уважава художествената критика като такава и я определя като вид изкуство сама по себе си, аз няма как да я презра по принцип, заради българския ѝ аватар. Познавам добрите съвременни критически образци, които не се занимават с това да унижават публиката в нейните разговори за изкуството, а напротив - търсят мнението й и намират общ език с нея. Нещо, което у нас не само, че не се случва, но и почти панически се избягва да не би някъде пък да вземе, че да се случи. Нямам категорично обяснение защо е така. Може би, защото още сме в някаква форма на културно Просвещение (което другите нации минаха преди няколко века) и се нуждаем от явно разделение на естетическите категории и обозначаване на богоизбраните, които имат право да ги обитават. Може би, защото сме тотално фрустрирани от чалгата и нейната завоевателна мощ и с подобно капсулиране се опитваме да задържим границите на добрия вкус. А може би просто отново сме затънали в комплекса си за малоценност, който ни кара необмислено да пристъпваме към перчене и раздаване на присъди, вместо в разговори и дискусии. Не знам… 

Знам обаче обратната страна. 

Знам колко кухо и пусто е в галериите след откриването на нечия изложба, защото на същата тази публика, дето би трябвало да дойде след маститата кохорта на професионалистите, постоянно ѝ се вменява, че не е на нивото на художника и произведението му. Знам колко  вгледани в пъповете си са сума артисти, чието изкуство придобива стойност само, ако е припознато като такова от също така вгледаната в своя си пъп българска критика. Познавам тънките усмивки на лицата на критиците и артистите, когато някой “обикновен” почитател се опита да опише картина, музика, книга, филм, постановка и в тази малка негова реч не присъства термин и цялостен критически дискурс. Виждала съм снизходителните погледи на “професионално посветените”, познавам схемата на омаловажаване на нечие “обикновено” мнение за изкуство. 

Но съм виждала и трескавата радост на самите артисти, когато същата тази аудитория от “профани” купува изкуството им. И по-крайна ще бъда - когато тяхна картина висне над камината на някой оскъден откъм естетически сетива богаташ, там някъде, между еленовите рога, масонския герб и сувенирите от Бали, арт бъбренето на нейния нов собственик рязко става стойностно. Без значение дали говори за оранжевия тон в платното, който така се връзва с тапетите, или за къщичката, която се била виждала в изрисуваните експесивни геометрични форми. Във всички други области на изкуство е същото - презрително отношение към непрофесионалното говорене за него, но само до момента в който то завърши с финансови измерения и финикийски знаци.

А всъщност тези две неща - професионалното и лаишкото говорене за изкуство - не би трябвало изобщо да се съпостяват. По простата причина, че смисълът им е един и също - конкретен  артефакт да носи някакъв вид духовна полза. Просто пътищата им за достигането й са различни. За професионалната критика той е в научността. За почитателя на изкуството той е в преживяването. В нито едно от двете няма нищо лошо и нищо конфронтиращо се с другото. И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-добре ще направим за общото здраве на изкуството ни по принцип. Защото от надъханата ситуация в момента имаме само вредни последствия - усамотена и мухлясала критика и изплашен и обиден потребител на изкуство, който се страхува да говори за него, защото не знае как да го прави “правилно”. 

Другият абсурд в съвременния български критически контекст е негативното му отношение към т.нар. лайфстайл. 

То всъщност даже не е отношение - то е обикновено неразбиране. В държава като нашата, където нито има лайф, нито има стайл, много трудно се поддържа адекватен смисъл на такова понятие. И критиката, вместо да отчита това и да даде на публиката реални определения на лайфстайла, предпочита просто да го намести до чалгата и да го презре. Малко като оня виц “пиши к.р и да си бегаме”. 

Като журналист съм работила в много медии и по различни проекти, определящи се като “лайфстайл”. И за сведение на високопарната критика мога да кажа, че именно лайфстайлът е един от най-подходящите канали за разпространение на изкуство, за неговото публично потребление и възпитаването на нужда от такова.

Лайфстайл не е мръсна дума - това е маркетинг на добрия живот.

Пък какво точно е добър живот, определя всеки сам за себе си, да. Но ако все пак приемем, че качеството на живота зависи и от художествените, нематериални същности в него, то следва изкуството да има основна тежест в тази скала, нали така? Защото без него животът като биологичен и социален процес би бил изключително линеарен и причинно-следствен - нещо, което далеч не може да уплътни нуждите на един интелигентен ум.  Затова дайте да не си мерим лайфстайла с критическия логос, ами да се опитаме да използваме и двете като канали за адекватен достъп до изкуство!

Нещо, което неотдавна направи например “Лувъра”, като не се притесни да предложи на посетителите си програма, следваща местата и експонатите в музея, снимани в избухналия от милиони гледания клип на Бионсе и Джей Зи върху парчето “Apes**t”. И какви са резултатите? На “Мона Лиза” й няма нищо. А към днешна дата световният музей за изкуство отчита над 25% ръст на посетителите си. От това не е пострадала стойността на нито един експонат там, не е профанизиран нито един арт процес, не е наранен нито един фин естетски вкус. Случило се е най-доброто - още няколко милиона човека на тая земя са видяли част от експозицията на Лувъра. И тази среща със сигурност ги е променила към хубаво. През “лайафстайла”, нали, не през професионалната критика, до която половината от тези нови посетители вероятно няма и никога да се докоснат.

Този дълъг разговор за това кой какви права има по отношение на изкуството е вечен. Води се от векове и вероятно ще си остане безкраен, поне докато хората имат нуждата да виждат невидимото във видимото и да търсят силата на сетивата си в пътя към него. В този контекст едва ли има толкова голям смисъл да се определят и границите на жанра, наречен “очерк”. За по-младата и все още неопитна аудитория ще си позволя да дам малко опледеление - не, защото не вярвам в образоваността й, а защото нямам основание да се доверявам на образованието, което е получила. Та очерк е онзи жанр, който представя една личност, факт или процес като биография, ред на случване, като история. Очеркът може да има емоционални и оценъчни елементи, защото авторството в него има решаваща роля, но той не е критически текст. Той има опознавателна функция - дава информация, която да предизвика интерес, да даде обяснения, да вдъхнови.

Той предшества всичко онова, което евентуално ще се появи впоследствие като откривателство, емоционални реакции, съпоставки с други личности, факти и процеси. Смисълът му е да направи срещата възможна. Когато тази среща е на сцената на изкуството, чувствителността е още по-изнежена. Защото как ще я преживеем и с какво ще си тръгнем от нея, зависи от личния ни емоционален, нравствен и интелектуален багаж. И единственото, което може да повлияе на този пакет от качества, е добрата, умна, интересна и любопитна критика. Ето това е идеалният кръговрат, в който един артефакт може да бъде усвоен от човек. В този процес няма правилно и неправилно - има органично и фалшиво. Точно това е, с което всички ние - обикновени потребители на изкуство и арт критици - в крайна сметка се занимаваме. Критикът ще го каже на своя професионален език, в своите си жанрове. Същото ще направи и журналистът, но със съответните си инструменти. Това ще се случи и с всеки човек, който има потребност от артистично обговаряне на света, независимо дали може да облече опита си от него в “правилна” лексика. Свободата на изразните средства в изкуството би трябвало по дефиниция да дава същата свобода в изразните средства на своите почитатели. В този смисъл войната между отделните нива в това възприемане е ненужна и нелепа. Буря в чаша вода. Маниерност. Плямпане и надвикване. Крякъци в килера, докато по залите и коридорите се случва нещо наистина смислено. 

У дома имаме няколко модернистични картини на един никому неизвестен български художник. Навремето баща ми купил от него десетина платна ей така, “на едро”, защото малко хора рисували у нас така през седемдесетте. Енергията в тях му харесала. Неотдавна една приятелка беше у дома с двугодишното си момиченце. По едно време детето застана пред една от тези картини, загледа се в нея и започна неистово да се смее с глас. Малък, развеселен Буда, който открива света по неясен на другите начин. Когато я попитахме какво я е разсмяло, тя посочи с пръстче платното и каза: “Палячо!”. Гледахме, зверихме се, ама с възрастните си очи палячо не видяхме. Това обаче не значи, че него го нямаше. Там си беше, детето го беше видяло и си го преживяваше с цялата емоция на двегодишния си човешки опит. И точно това беше толкова, толкова хубаво! Просто защото между него и картината с нейния невидим за нас палячо се беше осъществила Срещата. А тя, повярвайте ми, е за цял живот. 

Ето точно в това е смисълът. 

бюлетин

още смарт