Нина Берберова – „Желязната жена“

За пръв път в България в превод на Белла Цонева.

Разказ за живота на Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг, за самата нея и за нейните приятели.

Руската писателка Нина Берберова (1901-1993) емигрира след Октомврийската революция в Париж, живее там 25 години, през които общува с легендарни личности като Ана Ахматова, Владимир Набоков, Борис Пастернак, Марина Цветаева. По-късно заминава за Съединените щати, където преподава руски език в университета в Йейл. Междувременно сътрудничи на литературни списания и пише статии, разкази, новели и романи, предимно биографични, сред които "Чайковски – историята на един самотен живот“, "Бородин“, "Александър Блок и неговото време“, "Делото Кравченко – история на процеса“, "В памет на Шлиман“ и автобиографията "Курсивът e мой“.

"Желязната жена“ е биографията на баронеса Мария Закревска Бенкердорф – Мура, издадена за пръв път в Ню Йорк през 1981 г. Загадъчната Мария Закревска, наречена Мура, е смятана на Запад за "руската миледи“ и "червената Мата Хари“ (в книгата това е само загатнато, но днес е установено, че наистина е била двоен агент – съветски и британски). Далеч по-интересна е тя обаче както на авторката, която я е познавала лично, така и на читателя с връзките си с британския дипломат, агент и мемоарист Робърт Локхарт, с руско-съветския писател Максим Горки и с английския фантаст Хърбърт Уелс.

Но може би още по-завладяваща е тази биография – отдавна станала бестселър навсякъде където е издавана – в качеството си на изключително свидетелство, подкрепено с много документи, за цяла една епоха от световната история: за Първата световна война, Октомврийската революция и отношението на Европа към нея, за драматичната действителност в Съветска Русия, за живота на руските емигранти, без да забравяме майсторски описаните образи на Локхарт, Горки, Уелс и цяла поредица други исторически личности. "Желязната жена“ (в книжарниците от 18 януари 2019) е необикновена книга, написана от необикновена писателка. 

АКТРИСАТА БЕЛЛА ЦОНЕВА ЗА СРЕЩИТЕ СИ С РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Преди девет години пренесох малко стари мебели от софийския си дом в новопридобитата си селска къща в Ясеново. При разтоварването един от съседите дойде да помага и не можа да скрие удивлението си от огромното количество книги, макар че повечето останаха в София. Така, в нова обстановка, започна моят, предполагам, последен период на препрочитане. Или вечер, при светлика от камината, или денем, под ябълката, започна моето блуждаене из познатите текстове. Отново Тургенев, със същия трепет, отново Бунин, със същия спазъм и възхита, отново Набоков, докато пеперудата доверчиво пролазваше по ръката ми и изписваше неразчетимо послание от отвъдното. И отново Софя Андреевна и Ана Григориевна, а вечер – Блок, Пастернак и Ахматова. Да, повечето от книгите бяха на руски, предпочитах да ги чета в оригинал. След известно време дойде ред на списанията – огромно количество, натрупани от времето на перестройката. Макар всичко да беше вече изчетено, но в друг времеви контекст – в началото на нашия преход; сега търсех само стойностното, оцелялото след преоценката на събитията. И така, покрай Ходасевич, "по пътя на зърното", отново се докоснах до Нина Берберова. След още пет години отново се върнах при нея. Междувременно в интернет /руските литературни сайтове са много богати/ изчетох "Курсивът е мой", "Акомпаняторката" и бианкурските ѝ разкази. Вознесенски я прогласява за "Мис Сребърен век", вероятно заради красотата ѝ, неувяхнала до смъртта ѝ. Руските литературни митове припомнят, че тя е последното увлечение на Гумильов и че е първата, занесла цветя в дома на мъртвия Блок – неин кумир завинаги.

А това, че двайсет и една годишна напуска Русия заедно с Ходасевич и го съпровожда в дългите емигрантски скиталчества, че остава в паметта на поколенията завинаги негова невенчана съпруга, е друга тема. Важното е, че емиграцията не я сломява, гръбнакът ѝ остава изправен докрай. Такъв е и стилът ѝ – изстуден, фактологичен, асоциативен. Един блестящ стил. Тя има какво да разкаже и го прави. През годините нейни събеседници са Зинаида Хипиус и Мережковски, Куприн, Бунин, Цветаева, Набоков, Горки, Милюков и Керенски. Тя самата се нарича "жена от чугун" и може би затова написва "Желязната жена" - странна, почти авантюрна история, достойна за филмиране, за графинята, после баронеса Мария Игнатиевна Закревска - Бенкендорф - Будберг. Берберова нито я съди, нито я възхвалява, тя просто рисува картината на един жесток ХХ век. Съдено ѝ е да бъде негов свидетел. Дългият ѝ живот ѝ дава това основание.

ЖЕЛЯЗНАТА ЖЕНА

Откъс

- Коя е тя? – ме питаха приятели, когато разбраха за книгата ми за Мария Игнатиевна Закревска-Бенкендорф-Будберг. – Мата Хари? Лу Саломе?

Да, в нея имаше нещо и от едната, и от другата: и от знаменитата авантюристка, шпионка и киногероиня, и от руската генералска дъщеря с притегателна сила, покорила Ницше, Рилке и Фройд. Не оценявам Мура, не я съдя, не натрапвам своето мнение на читателя и не произнасям присъда. Само се опитвам да разкажа за нея всичко, което ми е известно. Хората, които я познаваха до 1940 година или до 1950-а, вече не са живи. През последните десет години аз изчаквах – няма ли някой да каже нещо за нея. Но нейните съвременници, онези, които я познаваха допреди Втората война, един след друг постепенно изчезваха. Оставаха хората, които знаеха за нея само това, което тя самата им бе казвала. Тук-там някой още я помнеше, пишеше за нея или ми разказваше по нещо, но почти винаги това бяха едни и същи анекдоти за нейната старост: била много дебела, много бъбрива, когато си пийнела, сводничела по малко, интригантствала много и често напомняла стар клоун.

Три години живях с нея под един покрив и запазих своите записки (не дневник, а календарни бележки и записки за някои разговори с нея); отношенията ни бяха добри, но не особено близки и без емоционална окраска. В онова далечно време тя, по причини, които ще станат ясни по-нататък в текста, много повече ценеше приятелството на В.Ф.Ходасевич, отколкото моето (бях с девет години по-млада от нея).

Тук са всички факти, които се постарах да спася от забрава. Моите източници – това са документи и книги от 1900 до 1975 година. Те ми помогнаха да разкрия тайната на нейните предци, подробности от личната й биография, имената на приятелите и враговете й, веригата от събития, с които е била свързана – понякога тясно, понякога косвено. Животът бе въвлякъл в тези събития, често по трагичен начин, всички мъже и жени, родени между 1890 и 1900 години. Обстановката и епохата – това са двете главни героини на моята книга. Двата брака на Мария Игнатиевна Будберг, които не изиграват особена роля в съдбата й, са осакатени и даже прекъснати от руската катастрофа. Мура е част от своята страна, епоха, класа и всеки втори от тази класа е унищожен. Мура се бори, прави компромиси и остава жива.

И през 1938-а, и през 1958-а, и през 1978 година аз знаех, че ще напиша тази книга. Нейният живот трябваше да се запечата във времето – с младостта й, с борбата й и с това, че е оцеляла. Тук-там в Англия нейното име се споменава на няколко пъти в мемоари, дневници и кореспонденции, също и в некролога й в лондонския "Таймс”. Всичко написано е почерпeно от нейните думи. Когато започнах да проверявам разказите й, разбрах, че тя цял живот е лъгала за себе си. "По мое време” никой не се съмняваше в истинността на нейните думи. Но тя е измамила всички ни.

Живяла е с Горки дванайсет години, но в съветското литературознание няма данни за нея: в три-четири случая, когато името й се среща в текста, бележката под линия уточнява, че М. И. Будберг (титлата баронеса е пропусната), по баща Закревска, по първи съпруг Бенкендорф, известно време е секретарка и преводачка на Горки, вероятно е получужденка, до смъртта си живяла в Лондон. Горки й посвещава своя последен, незавършен роман в четири тома "Животът на Клим Самгин”, но това посвещение не фигурира в нито една бележка под линия.

Тя никога не е спомената във връзка с първия й любовник Робърт Брус Локхарт (по-късно сър Робърт), на когото "Болшая советская енциклопедия“ отделя внимание, както и на неговия "заговор” през 1918 година (под буква Л), нито във връзка с Хърбърт Уелс, знаменития английски писател, чиято "невенчана съпруга” е в продължение на тринайсет години (1933-1946), след завръщането на Горки в Русия и до смъртта на Уелс. В спомените на кремълския комендант Малков, който през септември 1918 година арестува и Локхарт, и нея, тя е наречена "някоя си Мура, негова любовница”, която е заварил в спалнята на Локхарт.

Тези трима души, които изиграват огромна роля в живота на Мария Игнатиевна Будберг, имат различна посмъртна съдба. Живият, привлекателен, остроумен и отзивчив Локхарт сега живее изцяло в своите мемоарни книги и дневници. На стари години той е знаменитост, светски човек с големи връзки, но съветските писатели, драматурзи и историци го обляха с кал, изобразявайки го в съчиненията си като продажен и вулгарен шпионин, користолюбив глупак, империалистически агент, надут и високомерен тип.

Дългият живот на Хърбърт Уелс е описван много пъти в биографии и статии, където са разглеждани скритите му лични и обществено-политически проблеми, измъчващи го в последните години от живота му. Но за съвместния му живот с Мура няма да намерим подробности, въпреки че дългогодишната им близост е изиграла огромна роля в отношението на писателя към Русия и разочарованието му от Октомврийската революция, помрачило последните му дни. Съчиненията му от трийсетте и четиресетте години и до днес не са преведени в СССР, а съветските критици, когато изобщо ги споменават, забелязват в тях "сатирични тенденции”. Мрачната му агония се изобразява като умиротворено настроение на велик човек, стигнал накрая до убеждението, че компартията на Великобритания "остава последната му надежда”.

Що се отнася до Горки, той и до днес няма биография – животописът му за ученици от 123 страници, естествено, не се брои. Неговите писма са отпечатани откъслечно, и то не всички, фотографиите му са пострадали от червената ножица на цензора, взаимоотношенията му със съвременниците са изкривени. Трите тома "Летопис на живота и творчеството” са пълни с грешки и недомислия: имената в Указателя ги няма в текста, а имената от текста са пропуснати в Указателя. Отбелязани са "заминаванията”, но не и "пристиганията” (и обратно); споменават се получените писма, но не и изпратените (и обратно). Неговото отиване в Москва от Петроград през 1920 година въобще е пропуснато. От някои източници знаем, че първата му жена, Екатерина П. Пешкова, се канела да пише спомени, "когато бъде по-малко заета” (била е на 87 години); разбира се, така и не ги написала. Снахата на Горки, вдовицата на сина му Максим, "написала” своите, но те са били продиктувани, а не написани, тъй като тя не знаела какво и как да го напише. На всяка страница на тези "мемоари” датите и фактите са объркани; за август 1931 година тя пише: "В същата тази година той замина на конгрес в Париж”, но конгресът се провежда през юли 1932 година и то не в Париж, а в Амстердам, където, впрочем, холандското правителство не го допуска.

В "Летописите”, между другото, откриваме пълно объркване относно деня и мястото на запознаването на Горки с Ленин: ту на гости у И. П. Ладижников на 7 май 1907 година (том 1, стр. 658); ту в Петербург през деня, на 25 ноември 1905 година в печатницата на "Искра” (стр. 563-565); ту вечерта на същия ден в квартирата на Горки на улица "Знаменска“ – тук е приложена фотография на дома, където се е състояла срещата. Всичко това придобива гротесков оттенък, когато в Указателя на произведенията на Горки в края на IV том (35 стр.) не намираме известната статия за Ленин от 1924 година, по-късно преработвана многократно. Такива са съветските литературно- исторически източници.

Вече казах, че всички ние бяхме излъгани от Мура. Да, тя лъжеше, но разбира се, не като обикновена митоманка или малоумна глупачка. Тя лъжеше обмислено, умно, лондонското висше общество я считаше за най-умната жена на своето време (виж дневниците на Харолд Никълсън). Нищо не е получавала даром, без усилие, не е разчитала на късмета си; за да оцелее, трябвало е да бъде зряща, ловка, смела и от самото начало да се обкръжи с легенда.

Обичала е мъжете, не само своите трима любовници, но мъжете въобще и не го е криела, макар и да е разбирала, че тази откровеност шокира и дразни жените, и възбужда и смущава мъжете. Използвала е секса, търсела е нещо ново и е знаела къде да го намери, и мъжете знаели това, усещали го в нея и се възползвали, като се влюбвали страстно и предано. Нейните увлечения не били изкривени нито от нравствени съображения, нито от престорено целомъдрие, нито от битови табута. Сексът бил в самата нея, съвсем естествено, и не било нужно нито да се учи, нито да подражава на някого, нито да се преструва. Имитация на секса не й била нужна, за да оцелее. Била е разкрепостена много преди "всеобщото женско освобождение”.

В живота й няма място за здрав брак, за деца (имала е две деца, и то само затова, защото – както ми каза веднъж – "всички имат деца”), няма място за роднински и семейни отношения; не се е намерило място и за сигурност в утрешния ден, пари в банката и мисъл за безсмъртие. По това тя се отличава от своите съвременници в следвоенна Европа и околореволюционна Русия. В много отношения е изпреварила своето време. Ако нещо й е било нужно, то е само създадената от самата нея легенда, нейният собствен мит, който през целия си живот подхранва, разкрасява и поддържа. Обкръжаващите я мъже са талантливи, умни и независими, постепенно и тя става ярка, жизнена, даряваща ги с живот, съзнаваща постъпките си и отговорна за всяко свое усилие.

Преди смъртта си тя изгаря целия си архив: този, който се е натрупал след Втората световна война и се пазел в лондонския й дом. Ранните документи (1920-1939) навреме събира и изпраща в Талин, в Естония. Те изгорели (така казваше тя) по време на германското отстъпление и превземането на Талин от Съветската армия. Дали това е истина? Или е излъгала и за това, когато говореше за своята дъщеря и за съдбата на архива? Може би. А може би той ще се появи някога?

Моята задача беше да бъда точна и да се придържам към фактите, тоест да бъда обективна, какъвто, предполагам, трябва да бъде един биограф. На себе си отредих най-малката роля измежду действащите лица, не толкова поради скромност, колкото от желание да напиша книга за Мура, а не за отношенията ни или за чувствата ми към нея.

Запознахме се, когато бях на двайсет години, а пиша за нея петдесет години по-късно. Но дали я познавах тогава? Да, ако "познавам” означава да виждаш някого в продължение на три години, да го слушаш, да живееш заедно с него. Но не я познавах както сега. Толкова много научих за Мура, докато мислех за нея през всичките тези години, докато откривах истината за нея, истината, която тя тогава криеше, преиначаваше, открехвайки я едва-едва, когато разказваше за себе си, когато създаваше и отглеждаше своя мит, когато ни даряваше мита си, но не самата себе си.

Не се отказвам от този неин мит и не го заменям с реалността, за да го скрия. Не го отхвърлям, нужен ми е, тъй както ми е необходима реалността. Нужни са ми и двата плана, те създават тази книга.

Мура е била млада в една вдъхновена и зловеща епоха, живяла е на определено място (което още съществува, но само в географския смисъл), затова имаме право да кажем, че животът й принадлежи на това, което французите наричат "малката история”.

Но дали нашето столетие е оставило място за "малката история”? Всичко, случило се след 1918 година, не е ли "голяма история”?

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт