Толкин, властелинът на световете

Джон Роналд Руел Толкин, роден на днешния ден, винаги е смятал биографията за безплоден подход към делото на твореца. Произведението на Карпентър обаче изцяло опровергава това негово схващане. Изживените епизоди се наместват един по един като в мозайка от рунически писмена, в която е скрит ключът към загадката на най-обичания писател на XX век.

Затръшването на портите 

Написването на "Властелинът на пръстените“ отнело дванадесет години. По времето, когато Толкин го завършил, наближавал шестдесетият му рожден ден. Сега, разбира се, желаел да види великия си труд отпечатан. Ала не бил сигурен, че иска точно "Алън енд Ънуин“ да го издадат, въпреки че го обсъждал именно с тях в процеса на работата, а те го насърчавали и одобрили ръкописа. Но той вярвал, че е намерил издател, който да го публикува заедно със "Силмарилион“.

С течение на времето започнало да го хваща яд на "Алън енд Ънуин“ за отхвърлянето на "Силмарилион“ през 1937 г. – макар в действителност изобщо да не го били отхвърлили; Стенли Ънуин просто посочил, че не е подходящ като продължение на "Хобит“. А Толкин решил, че щом веднъж го е отказал, няма да го приеме никога. Което било жалко, мислел си, защото наистина искал "Силмарилион“ да види бял свят. Възможно било "Властелинът на пръстените“ да излезе като самостоятелна история, ала тъй като съдържал неясни препратки към ранната митология, щяло да бъде много по-добре двете книги да бъдат издадени заедно. Но най-силно желаел да намери публика за първата си творба и това изглеждала идеалната, а може би и единствената, възможност. Тъй че когато Милтън Уолдман от издателска къща "Колинс“ се заинтересувал и от двете произведения, Толкин бил склонен да зареже "Алън енд Ънуин“ и да отиде при него.

Католикът Уолдман му бил представен от Джървaс Матю, учен и доминикански свещеник, който често посещавал сбирките на "Инклингите“. Щом Уолдман научил, че Толкин е написал дълго продължение на много успешната книга "Хобит“, той проявил интерес и в края на 1949 г. Толкин му изпратил обемист ръкопис. Ала това бил не "Властелинът на пръстените“, а "Силмарилион“. Ранната митологична творба, започната още през 1917 г. като "Книга на изгубените предания“, все още не била завършена, но след като приключил "Властелинът на пръстените“, Толкин подновил работата си по нея и я предал на Уолдман в достатъчно подреден вид. Тя се оказала различна от всичко, което бил виждал дотогава – чудновата архаично звучаща приказка за елфи, зли сили и геройства. Част от нея била напечатана на машина, повечето обаче било написано на ръка с красив почерк. Уолдман казал на Толкин, че я смята за забележителна, и заявил, че иска да я издаде, стига да бъде завършена. Толкин бил възхитен. Уолдман минал успешно първото изпитание – приел (условно) "Силмарилион“. Толкин го поканил в Оксфорд и му връчил ръкописа на "Властелинът на пръстените“. Той го взел и докато бил на почивка, се заел да го чете.

До началото на януари 1950 г. почти го изчел и отново споделил с Толкин, че е очарован. "Това е истинско творение“, писал му, макар да добавил, че обемът на книгата го тревожи. Но искрено се надявал "Колинс“ да успеят да я отпечатат. И действително те били в по-добра позиция в сравнение с колегите си. Доста издателства, включително "Алън енд Ънуин“, изпитвали отчаян недостиг на хартия; "Колинс“ обаче не били просто издатели, а и печатари и производители на канцеларски материали и тефтери, затова им се полагало далеч по-голямо количество хартия, отколкото на повечето фирми. Що се отнася до комерсиалния потенциал на пространните митологични истории на Толкин, директорът на компанията Уилям Колинс вече бил уверил Уолдман, че ще се радва да публикува всяко художествено произведение от автора на "Хобит“. Всъщност "Колинс“ искали да придобият именно доходоносния "Хобит“; и Толкин, недоволен от първото му следвоенно издание, което (по финансови причини) било лишено от цветните илюстрации, казал на Уолдман, че на свой ред ще се радва, ако го откупят от "Алън енд Ънуин“ и го преиздадат според първоначалните му желания. Бил сърдит на "Алън енд Ънуин“ за, според него, незадоволителната реклама на "Червенокосия Джайлс“ и смятал, че "Колинс“ ще продават книгите му по-добре. Тъй че всичко сочело към партньорство между Толкин и "Колинс“.

Съществувал обаче един въпрос, който Уолдман искал да изяснят. "Разбирам - писал той на Толкин, - че нямате ангажимент, нито морален, нито правен, към "Алън енд Ънуин“.“ Толкин отговорил: "Смятам, че нямам правно задължение. В договора за "Хобит“ имаше клауза за двумесечно разглеждане на следващата ми книга. Тя беше изпълнена (а) с последвалото отхвърляне на "Силмарилион“ от страна на Стенли Ънуин и (б) с издаването на "Червенокосия Джайлс“. Само че съм в приятелски отношения със Стенли Ъ. и особено с втория му син, Райнър. Ако това представлява морално задължение, тогава да, наистина имам. Със сигурност обаче ще се опитам да освободя себе си или поне "Силмарилион“ и сродниците му от мудните ръце на А. енд Ъ., ако мога – и по дружески начин, стига да е възможно“. 

Толкин всъщност се докарал дотам да смята "Алън енд Ънуин“ ако не за враг, то поне за ненадежден партньор, докато "Колинс“ сякаш представлявали всичко, на което се надявал. Действителното положение било далеч по-сложно, както щяло да стане видно в най-скоро време.

През февруари 1950 г. Толкин писал на "Алън енд Ънуин“, за да съобщи, че "Властелинът на пръстените“ е завършен. Ала не може да се каже, че ги насърчил да проявят интерес.

"Творбата излезе от моя контрол – заявил - и аз създадох чудовище: ужасно дълъг, заплетен, доста тежък и на места страховит романс, съвсем неподходящ за деца (ако изобщо е подходящ за някого); и не е точно продължение на "Хобит“, а по-скоро на "Силмарилион“. Колкото и смешен и досаден вероятно да Ви се струвам, искам да издам и "Силмарилион“, и "Властелинът на пръстените“. Това е моето желание. Или ще зарежа всичко. Не мога дори да помисля за драстично пренаписване или съкращаване. Но няма да имам повод за недоволство (нито ще се изненадам кой знае колко), ако отклоните толкова очевидно неизгодно предприятие.“ Почти като бележка под линия добавил, че заедно двете книги наброяват (по негови изчисления) над един милион думи.

В отговора си Стенли Ънуин признал, че обемът им е проблем, ала попитал дали не могат да бъдат разделени на "три или четири донякъде самостоятелни тома“. Не, отвърнал Толкин, не може; единственото естествено разделение било между двете произведения. И стигнал дори по-далеч в преднамерените си опити да разубеди Ънуин. "Чудя се – заключил - дали освен приятелите ми, не всички от които издържаха до края, други хора биха прочели нещо толкова дълго. Моля Ви, не мислете, че ще се обидя, ако не приемете ръкописа.“ ("Искрено се надявам, че ще се откаже, без да иска да гледа текста“, писал на Уолдман.)

Но сър Стенли Ънуин (който получил рицарско звание веднага след войната) не се отказвал толкова лесно. Обърнал се към сина си Райнър, сега той учел в Харвард, и го помолил за съвет. Райнър отговорил: "Властелинът на пръстените“ е наистина велика книга по свой собствен чудноват начин и заслужава някак да бъде издадена. Изобщо не усетих липсата на "Силмарилион“, докато я четях. Макар обаче той да твърди, че и през ум не му минава да предприема драстично пренаписване и т.н., това несъмнено е работа за редактор, който да инкорпорира всеки действително уместен материал от "Силмарилион“ във "Властелинът на пръстените“, без да увеличава огромния му обем, дори – стига да е осъществимо – да го поокастри. Толкин не би го направил, но някой, на когото вярва и който ще прояви разбиране (някой от синовете му?), може би ще се справи. Ако се окаже неизпълнимо, бих предложил да издадем "Властелинът на пръстените“ като книга за престиж, а след като хвърлим още едно око на "Силмарилион“, да го зарежем“.

Крайно неразумно Стенли Ънуин изпратил копие на Толкин и той побеснял. Отвърнал му през април 1950 г., че писмото на Райнър потвърдило най-големите му страхове, "тоест, че може и да сте склонни да издадете "Властелинът на пръстените“, но това Ви е предостатъчно и не искате никакви гарнитури; определено не и "Силмарилион“, който изобщо нямате намерение наистина да обмисляте. Отхвърлянето в крайна сметка си е отхвърляне и остава в сила. Вариантът обаче със "зарязването“ на "Силмарилион“ след дискретна преструвка и приемането на "Властелина“ (окастрен) просто не съществува. Не предлагам, нито съм предлагал "Властелинът на пръстените“ на Вас, или на когото и да било, при такива условия – както, мисля, ясно дадох да се разбере и преди. Искам отговор – да или не – на предложението, което правя, а не някаква въображаема възможност“.

Стенли Ънуин му писал на 17 април: "Не мога да изкажа колко съм натъжен, че смятате за необходимо да ми поставяте ултиматум, особено свързан с ръкопис, който никога не съм виждал в окончателен и завършен вид. След като изисквате незабавно "да“ или "не“, отговорът е "не“; но спокойно може да бъде и "да“, ако ми се даде време и самият текст. С мъка на сърце съм принуден да приключа дотук“.

Толкин постигнал целта си. Сега бил свободен да работи с "Колинс“.